В едно малко градче живеело дете, което имало странен навик. Не събирало копчета, камъчета, марки или сушени листа, както правели други деца. То събирало светлини. Не онези от фенерите, витрините или прозорците, а други — малки, тихи светлини, които се появявали за миг в хората и после изчезвали, сякаш никога не били съществували. Детето ги забелязвало навсякъде. Виждало как една жена в пекарната сложила най-хубавия комат в торбата на старец, който броял дребни монети. Виждало как едно момче спряло да тича, за да вдигне бастуна на непознат. Виждало как уморен мъж се прибрал късно, но първо завил спящото си дете. Всеки път, когато ставало нещо такова, детето казвало, че наоколо светнало.
Хората се усмихвали на тези думи, защото не виждали нищо особено. За тях денят си вървял както винаги — работа, грижи, бързане, сметки, умора. Но детето носело в джоба си малки стъклени шишенца и когато забележело такава светлина, отваряло едно от тях и го държало за миг във въздуха. После го затваряло внимателно и го прибирало у дома. На рафта в стаята му постепенно се наредили десетки шишенца. Едно било от смеха на шивачката, която поправила без пари скъсаното палто на вдовица. Друго било от ръката на млада майка, която споделила чадъра си с чуждо дете. Трето било от една тиха вечер, когато съсед сложил дърва пред нечия врата, без да каже, че той ги е донесъл. Шишенцата не светели постоянно. През деня изглеждали почти празни. Но вечер, когато стаята потъвала в здрач, в тях започвали да проблясват меки златисти искри, сякаш денят си спомнял доброто, което хората вече били забравили.
Майката на детето понякога го гледала и клатела глава. Казвала му, че е хубаво да вижда доброто, но животът не се държал само на светлини. Държал се и на хляб, и на здрави обувки, и на работа, и на разум. Детето не спорело. Само кимало и продължавало да излиза всяка сутрин с празни шишенца в джобовете си. То знаело, че майка му е права, но усещало и друго — че много хора не гладували само за хляб. Гладували и за знак, че светът още не бил съвсем изстинал.
Минала една зима, после още една. Детето пораснало малко, рафтът се напълнил, а градчето си останало същото — с добри хора, изморени хора, шумни хора, тъжни хора, хора, които помагали, и хора, които минавали покрай всичко, без да го видят. После дошла една тежка есен. Първо реколтата излязла слаба. После реката преляла и отнесла част от моста. После няколко семейства се разболели едно след друго. А в началото на зимата една голяма буря съборила дървета, прекъснала жиците и оставила градчето в тъмнина. Вечерта дошла рано и тежко. Нямало светлина по прозорците, нямало светлина на площада, нямало светлина в магазина, нито в къщите. Хората се прибрали и затворили вратите си. На тъмно тревогата растяла по-бързо. Започнали да си говорят, че идва лоша година. Че всеки трябвало да пази своето. Че не било време за чужди грижи.
Тогава детето станало, отишло до рафта и започнало да взема шишенцата едно по едно. Сложило ги в една кошница и тръгнало по тъмните улици. Спряло първо пред къщата на старата вдовица и оставило до прозореца шишенцето от шивачката. После занесло друго на пекаря, трето на мъжа с дървата, четвърто на жената с чадъра. На всяка врата оставяло по едно стъклено шишенце с чужда светлина вътре. Хората отваряли, недоумявали, вземали малките съдове в ръце и ги занасяли вътре. Светлината в тях била слаба, но жива. Не осветявала цяла стая, но стигала да се видят лицата. Стигала да се сипе топла супа. Стигала да се превърже ръка. Стигала да се направи място на съседа до печката. Стигала да се чуе, че някой е казал: Ако имате нужда от вода, при нас има още. Или: Ще разделим дървата. Или: Доведете детето, тук е по-топло.
На другата сутрин градчето още било без ток, но вече не било тъмно по същия начин. По улиците започнали да се движат хора. Един носел кофа, друг хляб, трети лекарства, четвърти фенер. Някой разчиствал паднал клон, друг подпирал порта, трети варял чай за всички. И колкото повече хора излизали един към друг, толкова повече се виждало, че светлината от шишенцата не идвала само от тях. Те само напомнили на хората къде вече била светвала веднъж. Останалото се запалило отново само.
Когато след дни токът дошъл и лампите по къщите отново светнали, хората започнали да търсят детето. Намерили го у дома, пред почти празния рафт. Попитали го откъде било взело толкова светлини. Детето свило рамене и казало, че не ги било измислило. Само ги било събрало, когато хората ги изпускали, без да разберат. Тогава една жена го попитала защо ги било пазило толкова дълго, вместо веднага да ги връща. Детето помълчало и после отвърнало:
— Защото има времена, в които доброто се прави лесно, и времена, в които се забравя. Събрах ги за деня, в който ще ви потрябват не за да виждате пътя, а за да си спомните кои сте.
Оттогава хората в градчето започнали да внимават повече. Не защото искали някой да ги похвали, а защото знаели, че всяка тиха добрина оставя светлина някъде. И че тя може да не им потрябва днес, когато всичко е подредено и ясно, а точно в онази вечер, когато домът е тъмен, сърцето е уморено и човекът отсреща чака някой да му донесе поне малко светлина.
А когато някой попитал детето как човек събира светлина, то отговорило:
— Като не подминава малкото добро, само защото не е голямо. Светлината рядко идва наведнъж. По-често идва на шепи.
