Marion Stokes (Мариън Стоукс), 70 000 видеокасети и тънката граница между архив, обсебване и памет
В един от най-скъпите жилищни квартали на Philadelphia (Филаделфия) имало апартамент, в който телевизорите почти никога не млъквали. В различни стаи работели видеорекордери, върху маси и мебели се трупали книги, вестници, списания и касети, а около всичко това се движели хора, които знаели кога точно трябва да сменят следващата лента. Обикновено работели по три до пет записващи устройства едновременно. При големи събития — до осем. Към края на живота на собственичката понякога се изразходвали близо двайсет касети на ден. Когато VHS (Ви Ейч Ес) започнали да изчезват от магазините, хората ѝ обикаляли Филаделфия, за да издирват останалите количества.
Жената в центъра на тази домашна телевизионна станция се казвала Marion Stokes (Мариън Стоукс). От 1979 г. до смъртта си през 2012 г. тя записвала американската телевизия почти непрекъснато и оставила над 70 000 видеокасети. По-късното преброяване на архива дава 71 716 касети. Ранни публикации съобщават 140 000 касети и около един милион часа програми, но тази оценка се оказва завишена. Режисьорът Matt Wolf (Мат Улф) посочва, че много от касетите са записвани в extended play („удължен режим“) и съдържат по 6–8 часа, така че реалният мащаб е стотици хиляди часове, а не надеждно установен „един милион“. PBS (Обществената телевизия на САЩ)
Преди касетите
Мариън е родена през 1929 г. във Филаделфия. По разказа на сина ѝ Michael Metelits (Майкъл Метелиц) тя била дадена за неформално осиновяване и прекарала неспокойно детство между различни семейства. По-късно открила, че биологичната ѝ майка е отгледала други деца, а синът ѝ смята, че това усещане за изоставяне и предателство останало дълбоко в начина, по който тя изграждала отношенията си с хората.
След училище работила като библиотекар във Free Library of Philadelphia (Свободната библиотека на Филаделфия). Имала силен интерес към политика, граждански права и социална справедливост. Движела се в социалистически и комунистически среди, оглавявала местния Fair Play for Cuba Committee („Комитет за справедливо отношение към Куба“), участвала в борбата за десегрегация на Girard College (колеж „Джирард“) и според сина си помогнала да бъдат организирани пет автобуса от Филаделфия за March on Washington („Похода към Вашингтон“) през 1963 г., според The Philadelphia Inquirer („Филаделфия Инкуайърър“).
Тази политическа дейност имала реални последствия. FBI (ФБР) я наблюдавало и за нея съществувало досие с доклади и снимки. Тоест част от по-късната ѝ подозрителност към институциите и наблюдението не е възникнала във въображаем свят — тя действително е била наблюдавана.
В същото време според близките ѝ страхът и подозрителността често продължавали много по-далеч от конкретната заплаха.
Телевизията като машина за истина — и за заблуда
В края на 60-те Мариън влиза и в самата телевизия. Заедно с бъдещия си съпруг John Stokes Jr. (Джон Стоукс-младши) участва в създаването на местното предаване Input („Вход“). Там се обсъждат расови отношения, евгеника, права на коренното население, затвори, религия, екология и други спорни теми, като идеята е на едно място да се съберат хора с противоположни гледни точки. Самата Мариън говори за пространство, достатъчно отворено, за да понесе различни позиции и да позволи на зрителя да решава сам.
Работата в телевизията ѝ показала и другата страна на медиума: някой избира кадъра, някой решава какво влиза в емисията, какво отпада, кое изречение остава и в какъв контекст ще бъде чуто. Тя все повече се интересувала от начина, по който суровото събитие се превръща в телевизионен разказ.
През 1979 г., по време на Iran hostage crisis („Иранската заложническа криза“), интересът се превръща в обсебващ проект. Мариън не вярвала напълно на официалното представяне на събитията и смятала, че с развитието на кризата по-ранни сведения изчезват или се променят. Започнала да записва систематично, за да може различните версии да бъдат сравнявани по-късно.

Тогава натиска REC (запис).
Почти едновременно с това CNN (Си Ен Ен) започва излъчване през 1980 г. и се ражда 24-часовият новинарски цикъл. Телевизията вече трябва да произвежда новини постоянно. Малки местни истории внезапно могат да станат национални; едно събитие се повтаря, анализира и прекроява през целия ден. Мариън започва да записва именно този процес — не само историята, а как историята се превръща в новина.
Това вероятно е най-ценното в нейния архив.
Тя не пази само Challenger („Чалънджър“), падането на Берлинската стена, войни, избори, 11 септември и големите американски политически кризи. Пази рекламите между тях. Местните репортажи. Грешките. Прекъсванията. Разговорите в студиото. Първите минути, когато журналистите още не знаят какво точно става.
След време точно тези минути могат да бъдат по-ценни от изгладения документален филм, направен двайсет години по-късно.
Когато архивът превземе дома
Мариън не можела спокойно да напусне апартамента, ако записващото устройство не работи. Ако се върнела и откриела, че касетата е свършила, пропускът можел да провали целия ѝ ден. Тя знаела приблизително кога всяка машина трябва да спре и хората около нея съобразявали ежедневието си със смяната на касетите. Дори когато съществували по-автоматизирани възможности за запис, тя ги избягвала, защото се тревожела, че някой би могъл да узнае какво записва.
Телевизията била само един пласт от натрупването.
Според хората, които са били в дома ѝ, Мариън събрала между 40 000 и 50 000 книги. Четяла около единайсет вестника дневно и трудно изхвърляла нещо. Имала списания, мебели, документи, техника, цели помещения, претъпкани с вещи. Един от служителите разказва дори за десетки малки пластмасови съдчета за сироп от закусвални, които също били запазени. Между купчините оставали тесни пътеки за движение.

Документалният филм Recorder: The Marion Stokes Project („Записвачката: проектът Мариън Стоукс“) не поставя диагноза на жена, която вече не може да отговори за себе си. Режисьорът Matt Wolf (Мат Улф) изрично казва, че е искал да избегне лесното психологическо обяснение на един необичаен живот.
Достатъчни са фактите.
Мариън трупала. Пазела. Каталогизирала. Трудно понасяла загубата. Трудно понасяла и несъгласието.
Синът ѝ я описва като изключително контролираща. Според него тя имала ясна представа какъв трябва да бъде той и когато не отговарял на тази представа, следвала унищожителна критика.
Доведените ѝ деца разказват за буквално шестчасови спорове. За нея точността на фактите била жизнено важна, но това понякога означавало и всички около нея да приемат нейната версия за случилото се. Един от близките използва думата „догматична“. Майкъл признава, че майка му можела да бъде жестока, когато смятала някого за недостатъчно интелигентен или прекалено конвенционален. В един момент двамата почти прекъснали отношенията си за дълго време.
Жената, която вярва в плурализма и свободния достъп до различни гледни точки, има огромни трудности да търпи различната гледна точка в собствената си всекидневна.
Синът ѝ обобщава това с почти съвършено изречение: представата ѝ понякога била нещо като „ако аз съм начело, всички могат да бъдат равни“.
Това вече е човек, не паметник.
Богатството, комунизмът и Apple („Епъл“)
Остава един съвсем земен въпрос: кой плаща за десетки видеорекордери, хиляди касети, апартаменти, помощници и десетилетия работа без доход?
Отговорът започва с John Stokes Jr. (Джон Стоукс-младши).
Той идва от богато филаделфийско семейство. Баща му притежавал Stokes & Smith (Стоукс и Смит), фирма за машини за хранителни опаковки, а самият Джон израснал в силно привилегирована среда. Мариън го среща чрез работата им около Input („Вход“). Двамата се влюбват, женят се през 1973 г. и остават заедно до смъртта му през 2007 г.
Така радикалната чернокожа активистка от скромен произход попада в семейство с индустриално богатство.
После историята прави още един завой.
Мариън много рано се увлича по персоналните компютри. Купува VIC-20 („ВИК-20“), Commodore 64 („Комодор 64“), а когато се появява Macintosh („Макинтош“), тя вижда в него технология, която може да даде повече свобода и творчески възможности на обикновения човек. Започва да купува много техника на Apple („Епъл“) и насърчава семейните доверителни фондове да инвестират в компанията. Според разказа във филма първите покупки били около седем долара на акция, а Мариън настоявала позицията да бъде запазена. Инвестицията нараства значително и увеличава както семейното, така и личното ѝ богатство.
The Philadelphia Inquirer („Филаделфия Инкуайърър“) посочва също ранни инвестиции в Apple („Епъл“) и Microsoft („Майкрософт“) като част от финансовата основа, която позволява записването да продължи.

Мариън, бивша комунистическа активистка, се омъжва за наследник на индустриално богатство, печели състояние от американска технологична корпорация и използва част от него, за да изгради частен архив на медиите, към които изпитва дълбоко недоверие.
Ако това беше измислен персонаж, редакторът вероятно щеше да каже, че авторът е прекалил.
Цената на „твърде много“
Проектът почти поглъща живота ѝ. PBS („Обществената телевизия на САЩ“) описва архива като „visionary and maddening“ („визионерски и побъркващ“) и отбелязва, че той почти разкъсал семейството.
В продължение на години Мариън и Джон все повече се изолират. Част от децата на Джон почти губят връзка с баща си. Когато една от дъщерите му успява да поговори с него насаме, той признава, че връзката му с Мариън е най-важното нещо в живота му и че не иска да „разклаща лодката“. После я моли да не казва на Мариън, че са разговаряли.
И все пак същата жена изгражда много топли отношения с хората, които работят около нея. Шофьорът, помощниците и грижовният персонал постепенно се превръщат в своеобразно заместително семейство. В последните години внуците ѝ познават по-мека Мариън и една от внучките дори трудно можела да си представи баба си ядосана — нещо, което синът ѝ намирал почти комично предвид собствения си опит.
Това също не се подрежда удобно.
Някои хора тя отблъсква. Други допуска съвсем близо.
Някои отношения контролира до задушаване. В други накрая успява да стане нежна.
Малко преди смъртта ѝ тя и Майкъл стигат до взаимно опрощение след години трудни отношения.
Последният ден
На 14 декември 2012 г. Мариън Стоукс умира в дома си.
Телевизорите работят.
Новините в този момент предават трагедията в Sandy Hook Elementary School („началното училище Санди Хук“) в Newtown, Connecticut (Нютаун, Кънектикът). На екрана журналистите още се опитват да разберат колко хора са загинали. В стаята дишането на Мариън става все по-плитко, ръцете ѝ изстиват и тя си отива.

Едва тогава хората около нея изключват видеорекордерите.
После изключват телевизорите.
Един от тях си спомня колко странно и страшно тих станал апартаментът. Сякаш смъртта ѝ станала истинска чак когато шумът на машините спрял.
Когато странността се превръща в архив
След смъртта на Мариън семейството се сблъсква с последния проблем: какво се прави с десетки хиляди видеокасети?
Разчистването отнема около година и половина. Книги са дарени. Компютрите са разпределени. А касетите — никой не ги иска.
За известно време съществува съвсем реална опасност десетилетията телевизия да бъдат изхвърлени като огромно количество стар пластмасов боклук. Слагат ги в гигантски контейнер и ги прибират на склад, докато търсят решение.
После се появява Internet Archive („Интернет архивът“).
Там разбират какво точно стои пред тях: не просто повторения на материали, които вече съществуват, а дълги телевизионни блокове, местни емисии, ранни кабелни канали, реклами и програми, от които част вероятно не е запазена никъде другаде. Касетите пристигат в склада им с камион след камион. Започва дългата работа по дигитализиране и превръщане на съдържанието в търсим архив. Ранните closed captions („скрити субтитри“) се оказват особено полезни, защото позволяват записите да бъдат индексирани по думи и теми.
Поведението, което в един момент изглежда като прекомерно натрупване, произвежда резултат, който нормалното институционално архивиране не е произвело.
Повечето разумни хора биха спрели. Биха решили, че вече имат достатъчно касети. Че няма смисъл да записват рекламите. Че телевизията вероятно си пази собствените програми. Че две години са достатъчни. Че пет са абсурд. Че десет са лудост.
Мариън продължава повече от трийсет.
След смъртта ѝ телевизорите млъкват. Касетите обаче остават.


Още от поредицата „Особняци“: „Викингът на Шесто авеню“.
