Vitoshaword – Само за ценители

Авторски сайт на Йорданка Маринова

Дървен стол до прозорец в тиха, топла стая — образ от притчата „Столът до прозореца“

Столът до прозореца

В една малка къща, на място, където сутрин светлината влизала първо през прозореца, а после бавно се разливала по пода, стоял красив дървен стол. Не бил богаташки, нито рядък, но бил направен добре — с висока облегалка, гладки подлакътници и седалка, която помнела тишината. Жената в тази къща много го харесвала. Когато го купила преди години, си казала, че това ще бъде нейното място — мястото, на което ще сяда сутрин с чай, ще гледа навън, ще си поема дъх и ще остава малко със себе си, преди денят да я разпилее.

Но денят почти винаги я разпилявал.

Скоро на стола започнали да се трупат чужди неща. Първо оставила върху него едно палто, донесено набързо отвън. После кошница с пране. После писмо, на което трябвало да отговори. После торба с покупки, шал, нечии забравени ръкавици, книга, която все нямала време да отвори, и още десетки дребни тежести, които не изглеждали важни поотделно, но заедно превърнали стола в място не за човек, а за товар. Когато идвал гост, жената бързо разчиствала и казвала: „Седни тук, до прозореца, там е най-хубаво.“ Когато идвало дете, качвало се на стола да гледа дъжда. Когато съседка се отбивала за малко, пак там я настанявала. Само тя не сядала.

Стол до прозорец, затрупан с вещи и ежедневни грижи

Минавали дни, после месеци. Жената свикнала да минава край стола, без да го вижда. Понякога хвърляла поглед към него и си казвала, че утре ще го разчисти и утре най-после ще поседи. Но утрето все намирало по-спешна работа. Някой имал нужда от нея. Нещо чакало ръцете ѝ. Нещо трябвало да се измие, подреди, донесе, оправи. И така столът до прозореца стоял все на светло, а тя самата живеела все по-навътре в сянката на деня си.

Една есенна сутрин дошло малко момиче от съседите. Донесло две ябълки в престилката си и влязло тихо, както влизат децата, които чувстват кога в една къща има умора. Жената му благодарила, взела ябълките и по навик започнала да разчиства стола, за да му направи място. Преместила кошницата, взела шала, прибрала писмото, махнала торбата и се усмихнала:

— Седни до прозореца.

Но момичето не седнало. Погледнало стола, после погледнало жената и попитало:

— А ти къде сядаш?

Жената се засмяла тихо и казала, че тя няма нужда, че има много работа, че ще седне по-късно. Но детето не помръднало. Само продължило да я гледа с онзи ясен, неудобен поглед, който не спори, а направо стига до сърцевината.

— В твоята къща има стол за всички — казало момичето. — Само за теб няма.

Жената останала права, с ябълките в ръце, и за пръв път от много време не намерила какво да каже. Огледала стаята, сякаш я виждала наново. Видяла подредените чаши, чуждите палта, кошниците, дребните грижи, които постоянно местела от място на място. Видяла и стола до прозореца — не като мебел, а като обещание, което дълго била давала на себе си и дълго не била изпълнявала. Изведнъж ѝ станало ясно, че не другите били заели мястото ѝ. Тя сама го била отстъпвала, ден след ден, от учтивост, от навик, от желание всички да са добре, преди да помисли дали и тя е добре.

Тогава жената бавно сложила ябълките на масата. Прибрала нещата от стола не набързо, не виновно, а както човек прибира камъни от пътека, по която иска най-после да мине. После седнала.

Нищо особено не станало. Небето не се отворило. Къщата не утихнала чудодейно. През прозореца се виждали същите дървета, същият двор, същият ден. Но жената усетила под гърба си облегалката, усетила светлината по ръцете си и за пръв път от много време усетила, че е пристигнала в собствения си дом.

Жена, седнала на своя стол до прозореца, след като отново е освободила място за себе си

Момичето се усмихнало. После се качило на малко столче до нея и двете известно време мълчали. Накрая детето казало:

— Така е по-хубаво.

От този ден жената не спряла да дава, не станала студена, нито затворила вратата си за хората. Но вече не оставяла стола до прозореца да се затрупва. Ако някой идвал, посрещала го добре. Ако някой имал нужда, помагала, доколкото можела. Само че вече пазела едно място и за себе си — от разум, от грижа и от същата доброта, с която посрещала другите. Разбрала, че човек, който никъде не сяда в собствения си живот, рано или късно започва да живее като гост в него.

А когато по-късно някой я попитал защо винаги държи стола до прозореца свободен, жената отговорила:

— Защото ако никога не оставиш място за себе си, накрая даваш на всички дом, а самата ти оставаш без място в него.

Още една притча от VitoshaWord: „Човекът до пътя“.


Още от VitoshaWord

Получавай откъси от новите публикации по имейл. Безплатният абонамент е отделен от платените пътеписи.

Коментари (

0

)