В едно малко градче живеела жена, която всяка сутрин заставала пред огледалото и се питала коя трябва да бъде днес. Над огледалото имало три малки листчета. На първото пишело: „Бъди по-добра.“ На второто: „Бъди по-силна.“ На третото: „Бъди най-добрата версия на себе си.“

Тя ги била написала сама в години, когато много искала да се промени. И наистина се стараела. Ставала рано, работела много, говорела внимателно, преглъщала умората си, не показвала слабост, не отлагала нищо, не разочаровала никого. Когато се справяла, си казвала, че се приближава до по-високото си аз. Когато не се справяла, се гледала в огледалото така, сякаш пак е закъсняла за себе си.

С времето думите над огледалото започнали да тежат. „По-добра“ винаги значело още малко. „По-силна“ винаги значело да не спира. „Най-добрата“ винаги стояло някъде отпред, като светлина на хълм, до която тя никога не стигала. Дори в хубавите дни усещала, че не е пристигнала, а само се е представила добре. Живеела така, сякаш настоящата ѝ версия е временна стая, която трябва бързо да напусне.

Една сутрин в къщата ѝ дошло малко момиче от съседите. Донесло ѝ купичка с ягоди и я заварило пред огледалото. Жената стояла с гребен в ръка, уморена още преди денят да е започнал. Детето прочело трите листчета и попитало защо всички думи звучат така, сякаш жената не е достатъчна.

Жената се усмихнала тъжно и казала, че човек трябва да расте, да се старае, да бъде по-добър от вчера. Момичето кимнало, защото това било вярно. После взело едно празно листче от масата и попитало дали може да напише още нещо. Жената му позволила.

Детето написало с криви букви: „Бъди любимото си аз.“

Жената погледнала листчето и първо не го разбрала. Казала, че любимото не звучи достатъчно високо. Не звучи като цел. Не звучи като победа. Детето свило рамене и отвърнало, че точно затова му харесва. Защото при „най-добрата“ винаги има стълба, а при „любимата“ има стол, на който можеш да седнеш.

Тези думи останали в стаята.

През целия ден жената мислела за тях. Когато сбъркала нещо дребно, по навик посегнала към строгостта, но после се попитала коя нейна версия би могла да хареса точно сега. Честната. Уморената, която все пак е добра. Онази, която има нужда от вода, от въздух, от по-бавна крачка. Онази, която може да расте и без да се наказва.

Вечерта се върнала пред огледалото. Свалила първото листче. После второто. После третото. Не ги скъсала. Прибрала ги в чекмедже, защото в тях имало истина, но не цялата. После оставила само новото листче на детето.

На следващата сутрин била същият човек. Когато се погледнала, започнала от нежността. Направила си чай, отворила прозореца и си казала, че днес ще бъде версията на себе си, с която може да живее спокойно — любимата за този ден.

С времето хората забелязали промяна. Жената продължавала да работи и да помага, но вече не превръщала всяка грешка в присъда. В силните и в тихите дни се стараела да не изоставя себе си.

А когато момичето я попитало какво значи човек да бъде любимото си аз, жената отговорила:

— Значи да не се отнасяш към себе си като към недовършен проект, който заслужава обич чак накрая. Значи да растеш, но без да се мразиш по пътя. Защото най-добрата версия на човека може да е далеч. Но любимата му версия трябва да има място да седне до него още днес.

Още една притча от VitoshaWord: „Градинарят и плевелът с име“.