Убил ли е Сър Артър Конан Дойл приятеля си Бертрам Флетчър Робинсън, за да обере сам лаврите за „Баскервилското куче„?

Това подозрение обикаля публичното пространство от много десетилетия. Аз се поинтересувах от него в повече подробности, когато имах възможността да посетя със семейството си няколко важни места, свързани с писателя, приятеля му и Баскервилското куче.

Да започнем подред.

Дартмур, където се развиват всички събития от „Баскервилското куче“ се намира веднага до Английската Ривиера. Завива се обаче вместо към морето наляво от този светофар – надясно към Бъкфаст Аби, за което вече ви разказах.

Блатата на Дартмур са безмилостни. През деня приличат на приятни зелени ливади, човек (почти) може да се заблуди, че е в Ирландия.

Дойде ли нощта обаче, нещата в Дартмур се променят до неузнаваемост. Дълбоки, тесни долини, пресечени от множество потоци, които бързат към река Дарт, дала името си на района и парка. Пълно е с табели като: „Овце лежат по пътя“, „Единственият път е нагоре“, „Пресичат жаби“, „Има надежда, продължавай!“. Трябва да се познават в подробности местата, по които се ходи и денем, и нощем. Най-добре е това да става с водач. На всяка крачка могат да изскочат руини на древни стари ферми, стени на имения, покрити с мъх и вили, някои от които още обитаеми. Краката потъват без предупреждение и без предварителна индикация. Звуците нощем пък те карат да настръхнеш.

Richard Cabell , който е първообраза на Хуго Баскервил от книгата, бил местен земевладелец, за когото се говорело, че е продал душата си на дявола. Хората вярвали, че той подмамва млади селянки в блатата и ги убива. Сигурно било също, че убил и жена си. Изследователи намерили документи, които гарантират, че жена му живяла 14г. след него, но как се побеждава мит? Не е съвсем ясно на какво се гради репутацията му, но след смъртта му през 1677г. бил не просто погребан, а почти зазидан в семейната гробница. Каменната плоча върху него е поне тон, а селяните събрали пари дори за решетки на малкия мавзолей, за да не може да се измъкне в случай, че капака на каменния му саркофаг все пак поддаде. И до днес хората се страхуват от мястото. Там се събират индивиди, които се занимават с черна магия, а някои се кълнат, че ако се обиколи гробницата седем пъти и се подаде пръст през решетката – Ричард отхапва пръста отвътре. Все още чакаме обаче някой да публикува снимки на отхапани от Ричард пръсти.

Семейният ни съвет реши ние да пропуснем мястото, още повече църквата към гробището е горяла много пъти, но почти напълно изгоряла в необичаен пожар през 1992г. и в момента е по-скоро скеле на предишна сграда. Има и надпис, че влизането си е на ваша отговорност. Предоставям ви да видите снимки на мястото от други източници.

Артър Конан Дойл (АКД) се запознал с Бертрам Флетчър Робинсън (БФР) през 1900г. на кораба „Брит“. Двамата се връщали от Южна Африка, където участвали в англо-бурската война. Любопитна подробност е, че АКД участвал като военен лекар, защото не успял да се вмести в исканите физически мерки за по-престижната роля на офицер – бил прекалено дебел. БФР пък бил военен кореспонедент на „Дейли експрес“. Двамата се сприятелили, ето и снимка от сайта за живота на АКД в снимки. АКД е средния на задния ред в светлото сетре, а БФР е този в средата с очилата на предния ред:

Още от пролетта на следващата 1901г. приятелството им еволюирало в съавторство. Събирали се често и обсъждали английските митове и легенди. БФР е този, който разказал на АКД легендите за кучето Черния дявол и Richard Cabell.

Ние пък отидохме и намерихме къщата на БФР в селището Ipplepen. Тук между 25 май и 3 юни 1901г. АКД е написал III-VI глави на „Баскервилското куче“. Къщата принадлежи в момента на други хора и не е разрешено да се посещава, но е част от обиколката, която всички почитатели на АКД правят в района. Както повечето къщи в Англия, тя си има име: Park Hill House.

Името Баскервил е взето от главния кочияш на БФР. Кочияш е било много отговорна и престижна работа за момче от простолюдието. Младият Хари е започнал работа в Park Hill House около 1891г. В началото работата му е била да носи вода за домакинството от близкия кладенец, да полира сребърните прибори и да чисти огнищата в кухнята и камините в стаите. След упорит труд, който е станал най-добрата му препоръка, е повишен в кочияш, а след време в главен кочияш. Това го е направило отговорен за един асистен-кочияш, три карети и два коня срещу 12 шилинга и 6 пенса на седмица. Може да се каже, че се е справял добре в живота. Ето го Хари на капрата:

Живеел е също в  Ipplepen, намерихме и неговата къща. Разбира се, много по-скромна. Живял е тук с възрастните си родители, а по-късно е довел и съпруга. Съседната врата е на къща, която е заел след време сина му. Цялата сграда носи името Wesley Terrace,  а специално къщата вдясно със зелената врата – Honeysuckle cottage. Сега има други хора – наематели, които не са свързани с фамилията Баскервил.

Именно Хенри (наричан Хари) Баскервил е този, който разговарял с разследващ журналист в края на 50-те. По това време Хари бил вече над осемдесет годишен. Показал с голяма гордост на журналиста собственото си копие от „Баскервилското куче“, лично подписана от АКД с посвещение и извинение за използване на фамилното му име. Хари добавил като нещо естествено това, че книгата всъшност е написна от БФР и открадната след смъртта му от АКД. Някои отдават това на неопитността на Хари и желанието му за внимание. Ето го на снимка, която направих от книгата „On the trail of Arthur Conan Doyle“ – купих я специално, за да си помогна с обиколката и пътеписа. Няма други снимки на Хари в нета и се наложи да използвам тази, за да ви го покажа. Вляво е надгробната плоча на него и съпругата му.

Темата би могла да си замине в небитието още от 60-та насам, ако не бил един друг журналист – Rodger Garrick-Steele. Той подновил търсенето и се заел в края на ХХ век с темата, като започнал дълго единадесет годишно проучване. Бил отблизо наблюдаван от CNN, както и от няколко американски и индийски вестника, но (неизненадващо) посрещнат с голяма резервираност на Острова.

БФР е погребан в двора на църквата „St. Andrew’s“ в Ipplepen, която също посетихме. Църквата е много красива и прекрасно поддържана.

Вътре има впечатляващи витражи и всякаква богата украса. Църквата беше отключена и празна, когато отидохме. Нямаше никой, който да я „пази“. Впоследствие дойде млада двойка с родителите си, за да си уговорят ден и час за сватба. Нямаше дори с кого да говорят, а гледаха сами в някаква дебела тетрадка, докато дойде служител. Вляво от вратата виждате паметни плочи с имената на всички загинали от селището хора през различните войни, вкл. Първата световна война. Чудя се дали някой от тях е е стрелял в прадядо ми, но пръв е паднал убит… Прадядо ми се прибрал на село, но това е друга история.

Пред всяка седалка има Библия и възглавничка за под коленете, ако има нужда молещия се.

Това е купел за кръщение.

След 1906г. БФР започнал да подозира АКД в плагиаризъм, твърди Garrick-Steele. АКД създава Шерлок Холмс и детективът става толкова популярен, че спечелва световна слава на автора си, но историята с Баскервилското куче е по-скоро народна легенда. АКД само я пригажда и използва така успешно, че „Баскервилското куче“ става най-известния му роман. Отделно, БФР подозира съпругата си Гладис и АКД в интимна афера. БФР заплашва АКД със съд и уплашен АКД убеждава Гладис да отрови съпруга си с лауданум – болкоуспокояващ седатив на основата на морфин. Симптомите на отравянето с лауданум съвпадат с тези на тиф.

БФР наиситна умира неочаквано на 36г. възраст на 21 януари 1907г. Първоначално причината за смъртта е обявена от Гладис като тиф, но впоследствие сменена с хранително отравяне от наскорошното му пътуване до Париж. Причината за смяната е тази, че по закон по това време на Острова починалите от тиф били задължително кремирани, а БФР бил погребан, което автоматично изключва тиф. Освен погребението в Ipplepen е имало и специална допълнителна църковна служба в Лондон. АКД не отива на нито едно от двете с извинителна причина – работел усърдно по кампания за освобождаване на несправедливо обвинен в нараняване на пони син на свещеник. Успял само да изпрати букет за погребението с посвещение: „С обич в памет на стар ценен приятел от АКД“.

Ето гробът на БФР. Намира се вдясно от входа на църквата, на края на пътеката:

На около 20м. до него вдясно се намира семейния гроб на семейство Баскревил, без Хари и съпругата му. Ето го:

Друг важен паметник на това място е на Rev Robert Duins Cooke,  свещеник в църквата „St. Andrews“, помогнал изключително много на БФР с подробности за местните митове и легенди. Внучката на Кук е много възрастна и живее в селището. Нямахме възможност да реализираме желаната среща, въпреки добрите намерения и от двете страни. Може би някой друг път.

Ето семейният паметник на Кук:

Тръгнахме си от Ipplepen, а между него и магистралата се намира очарователното английско градче Newton Abbot, което спряхме да разгледаме. Разходете се с нас. Това е вход на парк с внушителна порта. Ограда няма, разбира се, портата е за престиж и красота. Тя се затваря през нощта и (ако искате вярвайте) никой не влиза в парка, когато портата е затворена:

Неясно е какво е станало с БФР, а и е малко вероятно да разберем скоро. Настояванията на журналиста са останали безплодни – молбата за разследване на случая и ексхумация на тялото на БФР е била отхвърлена от отговорните за разрешението църковни власти.

АКД посвещава едва няколко реда на БФР в първото издание на „Баскервилското куче“. „This story owes its inception to my friend Fletcher Robinson who has helped me.“ е всичко, което е казал. И по-късно той не коментира отношенията им, нито неочакваната смърт на приятеля си. Факт е обаче, че остава женен за втората си съпруга, която много обичал и не създава никаква по-специална връзка с Гладис, вдовицата на БФР. Всъшност последните му думи на тази земя били именно към съпругата му, той ѝ казал: „Толкова си хубава“ и издъхнал. Интересни по-малко известни подробности за АКД, по които може да се съди индиректно за способността му да постъпи така с приятеля си: освен лекар по професия, бил и един от първите мотористи на острова, един от първите скиори (бил сигурен, че този спорт ще стане много популярен и Алпите ще се напълнят с англичани), бил съотборник в отбора по крикет с автора на „Питър Пан“ J.M.Barrie, другарувал с Bram Stoker и Robert Louis Stevenson, автори съответно на „Дракула“ и „Островът на съкровищата„, вярвал във феи и в задгробен живот. АКД всъшност ненавиждал творението си Холмс. Считал за обидно това, че труда му като писател е принизен до „писач на евтини криминалета“. Той обичал да пише за история и култура, но славата и парите дошли от Шерлок Холм, за това за отмъщение той го убил. Публиката обаче не му е простила смъртта на Холмс и се е наложило да го възкреси в още един роман. Хората, които са верни последователи на писателя с възмушение отхвърлят мисълта, че той е способен на подобна подлост – да открадне чужд труд и да отрови приятел (или когото и да било в този ред на мисли, разбира се). За разследващите обаче тази увереност не е достатъчно основание против възможността това все пак да е станало.

Разходихме се из Торки, този толкова известен крайбрежен град, за който ви разказах в пътеписите за Агата Кристи и Сингер. Тук са се събирали т.нар. пош-хора (posh people) – термин, значението на който ви обясних в отделен материал.

АКД определено е принадлежал към пош-обществото на Англия за времето си. Идвал е редовно в Торки, оставал е в хотела на гарата за поне 15 дни със съпругата си.

В този тогавашен МОЛ, в който Агата Кристи се е запознала с бъдещия си първи съпруг, АКД е изнасял лекции по спиритуализъм. Запалил се е по темата след смъртта на сина си през Първата световна война до такава степен, че след смъртта на АКД пък е бил проведен многолюден сеанс в зала за среща с писателя. Не е ясно дали се е появил и какво е казал… Ето го Павилиона, най-известния МОЛ от началото на ХХ век в Девъншир.

Не съм чула кариерата на Rodger Garrick-Steele да е процъфтяла след обвиненията в убийство към иконата АКД. Книгата на журналиста не се чете, отзивите за нея в амазон са унищожителни, хората от цял Девън са се обединили срещу него. Вече има дори контра-книга написана по въпроса (авторът ѝ живее в Newton Abbot). Американски, италиански и руски медии сипват периодично сода в кашата, за да шупти постоянно, а английските медии замазват всичко по всякакъв лицеприятен начин. Води се тиха, но безмилостна война по въпроса. И ние сме включени – когато говорихме по мобилния телефон през отзивчива, любопитна и доброжелателна посредничка с над 90 годишната внучка на свещеника Кук, ние ясно изразихме интереса на българските читатели по темата. Не заехме позиция нито за, нито против, изразявайки само най-голямо желание по-бързо да се вземе крайно решение, истината да излезе наяве и да бъдем уведомени за нея чрез медиите, надявайки се тя да е в интерес на всички заинтересовани страни. Поговорихме и за други неща. Внучката изрази искрено съжаление, че ще пропуснем да се видим на живо (поради липса на време от наша страна да останем още няколко дни в района) и поздрави всички български почитатели на „Баскервилското куче“ като отбеляза, че това е едно от най-интересните и забележителни обаждания, които е получавала. Готова е да разговаряме по всяко време без да иска заплащане (каквото се изисква и полага на хора като нея). Аз лично си обещах, че ще взема една кутия „Черноморец“ (няма да ви обяснявам тук защо именно тях) и ще опитам да намеря време да отида отново, надявайки се да я заваря в добро здраве и разположение на духа. Остава да видим…

(Тези, които не са чели книгата и не са гледали никой от филмите – да пропуснат този параграф) – Всъшност истината е, че няма нищо кой-знае какво в цялата история с кучето и фосфора. Това е нормална практика за всички скотовъдци из блатата на Девъншир. Правят това, за да могат да си намират лесно загубената стока и да не удрят с колите си кучета и други животни, които си обикалят свободно из района. Това поне твърдят повечето гидове, които можете да наемете за ден или повече. Ние се справихме и без тях, но ако искате да посетите областта ги имайте предвид. А идеята за фосфора ми се вижда логична и естествена. Особено ако си мяркал на живо блатата на Девъншир, всичко, което ще искаш е сам ти да се намажеш с фосфор, ако се налага да се движиш по някакъв начин пеша след 18ч. вечерта из баирите и блатата наоколо. Трябва да намериш начин да се виждаш и да те виждат, иначе… Ббррр…

В градската градина до Torre Abbey в Торки има черница, до която седнахме да си починем в края на този интересен ден. През 1608г. киселеца крал Джейм I, (за когото ви споменах и в пътеписа за Алторп) решил да си устори средновековен Брекзит. Решил да си произвежда сам коприна, без да чака на проклетите стиснати китайци да се умилостивят и да му пратят подарък малко правилни буболечки вместо писналите му двойки от смешните си сплескани кучета (пекинези). Било му унизително да чака и на италианци като хитреца Марко Поло да му донесат няколко копринени буби в бастуна си и да му ги продават на цената на цял Девъншир. Намерил Джеймс бубите по втория начин, обаче се оказало, че тия капризни създания се мусят на изобилната трева от английска ливада и искат храна от родните си места. Нямало как да ги изгони за това, че не се социализират, нито да ги съди за дискриминация на местните традиции – ще-не ще трябвало да се съобрази с животинките. Затова Джеймс наредил на градинаря си да закупи 10 000 черничеви дръвчета с надеждата малките зверчета да мирясат и да отпочнат най-накрая правилно копринената си работа. Градинарят веднага изпълнил нареждането на вечно-мърморещото величество. Било предвидено да се залеси всичко пред двора на това, което днес наричаме Бъкингамски дворец. И тук лъснала малката пропусната подробност, с която станали за смях и в страната, и далеч извън нея – всички закупени дръвчета били черна черница. Копринените буби ядат само бяла. Ауч…

Не знам дали градинарят е поел вината за глупостта на шефа си, не знам дали е завършил живота си в Кулата (която и до днес всява страх във всички и е нарицателно за затвор без излизане жив за островитяните), но на аристокрацията се наложило да компенсира поне финансово това подхлъзване – всеки аристократ бил задължен да закупи възможно най-голям брой от дръвчетата и да ги посади където намери за добре, само не и в Лондон. Направили го без възражения, разбира се и нароили острова с черничеви дървета. Няма данни за всичките векове от тогава насам някой да се е сетил да събира и употребява черниците разумно – например за ракия. Но пък и българите били все заети с други дела, та отложили идването си с около 5 века. Сега са вече тук и идва ракиено време. Жалко, че не пия.

Междувременно аз седях до отрупаното с плод черничево дърво в Торки и си мислех какво нещо е живота. Купуваш черници за коприна – те те правят за смях, защото се оказват само плод за разхождащото се простолюдие и материал за алкохол с непридвидими дългосрочни последствия за островния организъм. Пишеш криминале за слава и малко пари (АКД е признавал, че е започнал да пише по принуда – докато е бил очен лекар в Лондон нито един пациент не се е излъгал да прекрачи прага му и той е имал достатъчно време за други седящи занимания) – то се оказва най-голямата, най-печеливша, но и най-тежка тухла в душата ти. Искаш да се отървеш от нея – тези, които си смятал за почитатели се обръщат на твои мъчители и те принуждават да „възкресиш“ ненавистния ти герой. Приятел, с когото си работил, се оказва твоя потенциална жертва във времена, когато и двамата вече ви няма, за да се защитите или оправдаете. Героят Шерлок век след теб цъфти и връзва, правят му по няколко адаптации годишно; тези, които го играят са звезди-милионери, а малко хора знаят твоето име като автор. И всичко това заради едното Баскервилско куче…

Де го чукаш, де се пука, нали Сър Артър…