Чичо ми беше изключителен зевзек. От тия, с които като говориш около час, след това се смееш и на показан пръст през остатъка от деня. Ръсеше смехории една след друга и лафове, които да си записваш. Никога не знаех кои са негови и кои е заел от някъде, защото и да ги чуеш от друга уста – те просто не излизаха по същия начин. Особено, когато си да кажем на 9. Понякога чичо ми ходеше и на работа, но не съм сигурна и до днес каква беше тя. Спомням си обаче как си идваше за почивните дни на село, където баба ми ме гледаше през лятото. Наливаше си от виното на дядо още с влизането, сядаше под асмата със зареян към отсрещния баир поглед, клатеше глава на някаква своя мисъл, прехапал долна устна само от едната страна и почти сериозно ми казваше:
– Малка си, но знай, детенце – там, дето свършва бозата, чак там почва Европа. Запомни го от чичо си това.
И аз го запомних.
Запомних най-вече защото беше безкрайно необичайно да хванеш чичо ми сериозен. За да проумея самия смисъл на казаното обаче, ми трябваха няколко десетилетия жизнен опит.
Пораснах и взех да пътувам, къде по малко, къде по повече. Минавах много пъти през много граници, но една с особена важност – сръбско-унгарската граница.
Отключете пълния пътепис
Пълният текст е достъпен с годишен абонамент. Ако вече имате достъп, влезте в профила си.
vitoshaword.com 
Вашият коментар