Една жена имала стара чаша.
Не била скъпа. Не била рядка. Но я пазела от години, защото с нея започвали тихите ѝ сутрини.
Всяка сутрин наливала в нея чай, сядала до прозореца и гледала как светът се събужда. Понякога мислела за деня. Понякога не мислела за нищо. Само държала чашата с две ръце и усещала топлината.
Един ден чашата паднала.
Жената чула кратък звук, обърнала се и я видяла на пода — счупена на няколко парчета.
Първо се ядосала. После се натъжила. После коленичила и започнала да събира парчетата едно по едно.
— Ще я залепя — казала си тя.
Извадила лепило, подредила късовете и започнала внимателно да ги събира. Ръцете ѝ треперели, но тя не спирала. Искала чашата да стане такава, каквато била.
Залепила първото парче. После второто. После третото.
Когато свършила, чашата отново имала форма. Но вече не била същата. По нея минавали тънки линии. Едното място стояло накриво. Дъното не прилягало добре.
На следващата сутрин жената наляла чай в нея.
Чаят започнал да капе през една пукнатина.
Жената се ядосала пак. Взела още лепило и запълнила пукнатината. На другия ден капело от друго място.
Така минали няколко сутрини.
Тя лепяла. Чашата пропускала.
Тя натискала парчетата. Те не заставали както преди.
Тя искала да върне старата чаша, но старата чаша вече я нямало.
Един следобед при нея дошло малко момиче от съседната къща. Видяло чашата на масата и попитало:
— Защо я мъчиш?
Жената се учудила.
— Не я мъча. Опитвам се да я поправя.
Детето я погледнало сериозно.
— Ами ако тя вече не иска да бъде чаша?

Жената се засмяла тихо, но после замълчала.
Дълго гледала счупената чаша. Видяла как светлината от прозореца минава през пукнатините ѝ. Видяла как линиите, които я дразнели, приличали на малки пътеки. Видяла, че макар да не можела вече да държи чай, тя още можела да държи нещо друго.
На другата сутрин жената не наляла чай в нея.
Сложила в чашата малко пръст.
После посадила семе.
Първите дни нямало нищо. Само счупена чаша с пръст на прозореца.
Но жената вече не я насилвала. Не я стискала. Не я поправяла. Само я поливала внимателно.
След време от пръстта излязло малко зелено стръкче.
Жената го видяла и усетила нещо меко в себе си.
Чашата не била станала отново предишната.
Не била годна за старото си предназначение.
Не била гладка.
Не била цяла по стария начин.
Но в нея растял живот.
Оттогава жената спряла да лепи всичко, което се счупело в живота ѝ, само за да изглежда както преди.
Понякога поправяла.
Понякога пускала.
Понякога давала на счупеното нова работа.
А когато някой я питал какво да прави с нещо, което вече не може да бъде същото, тя отговаряла:
— Не всяко счупено нещо трябва да се върне назад. Понякога трябва само да му намериш място, където през пукнатините да влиза светлина.

