vitoshaword.com

(Бележки за случайността, загубите и онова, което наричаме утеха)

Господ не хвърля зарове, казал Айнщайн.

Не казвай на Господ какво да прави, отговорил колегата му Нилс Бор.

Господ не само играе зарове, но понякога ги хвърля там, където не могат да се видят, контрирал Стивън Хокинг десетилетия по-късно.

Не знам кой е прав. Може би и тримата.

Тези непразнични празници ме напразнуваха достатъчно. А са минали само половината.

Сутринта прочетох за един български писател, когото не харесвах особено като стил и не следвах, но засичах редовно из мрежата. Последно е постнал към 7 вечерта в събота, а в неделя сутрин в същата група са заваляли поклоните.
Преди седмица видях същото съобщение за известен във ФБ български фотограф, който обикаляше планинските райони и снимаше отминаващото време…

Кратка искра е животът, а Фейсбук – бъдеща бот-овска пустош; гробище, което се пълни все по-бързо.

Преди гледахме новините, за да научим за отпътуването на някоя известна личност.
Днес гледаме във фейса, за да научим за отпътуването на тези, с които не се познаваме, но до вчера сме говорили…

Дали така се е паднало на зара на Господ по Коледа сега, или е било планирано?
Не знам…

---

Много близък до мен човек преоцени ценностите си.

След две десетилетия робски труд „За Родину, за Сталину“, след лишения, търчане, компромиси, ниско заплащане, работа за трима срещу една заплата и следване на вечния български шефски принцип „Колеги, дайте да дадем“, накрая въпросният човек бива награден с най-високото отличие в областта си за територията Балканска.

Малка грамотичка.
Голяма гордост.
Много говорене между колегите.
Трепетно очакване за потупване по рамото.
Очакване за отбелязване на успеха по време на фирмения новогодишен коктейл.
Очакване на малка утешителна парична наград-ич-КА в срамежливо пликче.
Много усмивки.
Още повече ръкопляскания.
И морално възнаграждение и компенсация за годините усилен, шерпски труд, положен смирено в долните крайници на фирмения Бог.

Резултат – нула.
Нищо.
Zero.
Zilch.

Много близкият до мен човек преболедува случилото се.
Поплака.
Повися.
Опита се да върне двете десетилетия време – не успя.
Примири се.
Узря.

И спокойно реши: напуска мястото и отива на друго.
Не същото.
Отива на лесно – ниско в социалната стълбица, много по-добре платено, с ниски отговорности, плаващо работно време и непрестижно работно място, на което ще може да намери себе си.
И да бъде щастлив, спокоен, подреден душевно и узрял за живота човек.

Не, не най-древната професия.
Следващата – чистач/ка.

Дали Господ хвърли заровете, та накрая да извади близкия ми човек от отровната среда?
Не знам.
Може би…

---

На паркомясто колата на друг мой много близък беше смачкана до неузнаваемост в една от празничните нощи.

Някой си се засилва иззад завоя и се блъска на 90° челно в паркирания автомобил.
Смачква го като поничка.
Обръща се и си тръгва.
Без драми.
Без внимание.
Без интерес.

Всичко това е записано на няколко камери от околните къщи (защото сега всички имаме камери, нали).

На сутринта, вместо отваряне на подаръци с децата, близките ми стоят около колата, невярващи, и се успокояват един друг:

– По-добре това, отколкото нещо повече!
– Добре, че не е имало никой, добре че е било през нощта и колата е била празна!
– Ела зло, че без теб по-зло!
– Ангел е минал и е взел това, за да не вземе нещо друго…
– Добре, че не беше електрическа кола – пожарните не гасят електрически коли, а ги оставят; можеше да хване и останалите коли наоколо, и къщите – пак имаме късмет!

– Жалко, но слава Богу няма пострадали!

Има пострадали.

Има хора, които са събирали пари, купили са и са се радвали на тази кола.
Тя е почти нова.
Имало е много живот в нея.

Има пострадали, които са пострадали без никаква вина, а трябва да носят последствията.

Това не е коледен подарък.
Това е коледно наказание с послание:
научи се да се радваш на малките шамари, самозалъгвайки се, че така избягваш големите.

Нищо не избягваш.
Просто трябва да свикнеш да бъдеш прецакан в живота.

Това ли е големият урок на нашия реалм?

Дали Господ хвърля зарове?
Не знам…

---

Статистиката показва, че над 98% от нараняванията идват от най-близките.

Най-опасният човек за едно доведено дете е вторият му родител, а понякога дори истинският.
Най-опасният човек за една жена не е непознатият, а съпругът, приятелят, любовникът.
Най-опасният човек за един възрастен е този, който се грижи за него.

Най-опасният човек за всеки от нас е този, когото сме допуснали до сърцето си поради роднинска близост – дете, родител, брат, сестра – който знае къде да те нарани безжалостно, злостно и най-ефективно.

Не ми се сърдете за горния абзац.

Това не са метафори. Това са числа.
Аз само ви цитирам накратко статистики.
Не си измислям нищо.

Сърдете се на човечеството.

Или може би на Господния зар?

Не губим просто парите си, социалното си положение, семейното си положение, работата си, времето си.

Губим невинността си.

Губим увереността си, че нашите дела в този свят струват нещо.

Но печелим –
печелим свободата си,
печелим излизането от парадигмата „трябва“
и влизаме в свободата „искам“.

Искам хората да се обичат.
Искам да не се нараняват.
Искам делата ни да имат смисъл.
Искам да са разпознати и оценени.
Искам да имаме достойнство и доблест.
Искам да знам, че искрата на живота ми все е светнала на някого…

Искам Господ да хвърля заровете си по-добре.