vitoshaword.com

(Притча за вниманието в шумния свят)

Имаше един човек,
който всяка сутрин, още преди да усети тялото си,
протягаше ръка към телефона.

Не от нужда.
От навик.

Ръката му го търсеше,
както давещият се търси спасителен пояс —
инстинктивно,
без да мисли
дали морето наоколо е истинско.

Светът вече беше шумен,
преди той да отвори очи.

Екранът го посрещаше с гласове:
някои крещяха,
други примамваха,
трети обещаваха смисъл назаем.

Той знаеше,
че вниманието е най-скъпото нещо на това време.
По-скъпо от труд.
По-скъпо от истина.
По-скъпо от любов.

Но всяка сутрин го раздаваше,
на дребно.

Когато гледаше,
му казваха, че е свързан.
Когато реагираше,
му казваха, че е важен.
Когато скролваше,
му казваха, че живее.

Шумът не спираше.
Той просто се сменяше.

Съобщенията искаха отговор.
Новините искаха страх.
Одобрението искаше още одобрение.

Човекът вярваше,
че този шум го държи над водата.

А всъщност
му взимаше дъха.

Един ден — без план, без решение —
остави телефона
на масата в другата стая.

Не като жест.
Като грешка.

Седна на стария стол —
дървен,
изтъркан,
такъв, какъвто никой не би снимал.

През прозореца влизаше светлина,
която не искаше нищо.

Нищо не звънеше.
Нищо не вибрираше.
Нищо не настояваше.

И тогава дойде страхът.

Не страхът от самота —
а страхът от тишината,
която не можеш да удавиш.

Тя беше плътна.
Тежка.
Неприветлива.

Като дълбока вода,
в която трябва да стоиш изправен.

Но тишината не беше празна.

В нея имаше дъх —
бавен,
неподканен,
жив.

Имаше мисли —
неподредени,
неугладени,
но истински.

Имаше глас —
неговият.
Не висок.
Не уверен.
Но негов.

И човекът разбра:

Шумът не е враг.
Той е пазар.

Пазар, на който вниманието се купува евтино
с обещание за принадлежност
и се плаща скъпо
с липса на присъствие.

Когато даваш вниманието си на шума,
ти живееш в реалност,
в която си зрител.

Когато даваш вниманието си на тишината,
ти влизаш в реалност,
в която си у дома.

Защото вниманието не е навик.
То е избор.

Оттогава
спасителният пояс
стана просто телефон —
инструмент,
който служи,
но не води.

А тишината
се превърна в място,
където човекът си спомня
кой е,
когато никой не го гледа.

И той разбра още нещо:

Реалността не се случва там,
където е шумът.

Реалността започва там,
където вниманието остава.