Имало едно дете, родено в кула без прозорци.
Стените били високи и гладки, а таванът — нарисувано небе, което никога не се променяло.
Детето растяло, говорело със сенките по стените и слушало ехото си, вярвайки, че това е светът.
То не знаело за вятър, нито за дъжд, нито за истинска тъмнина.
Всичко било равномерно, подредено и тихо — толкова тихо, че приличало на покой.
Докато един ден, в пода на кулата се появила малка пукнатина.
Оттам проблеснало нещо непознато — светлина, която не приличала на нарисуваното небе.
Тя била жива. Топла. Неспокойна.
Детето се уплашило.
„Това е капан“, помислило си. „Ще ме изгори.“
Но пукнатината растяла. От нея се чували шумове — река, птици, човешки гласове.
Накрая детето докоснало светлината.
Боляло. Парело. Но било истинско.
Кулата се срутила.
И детето за пръв път видяло хоризонт.
То заплакало — не от тъга, а защото за пръв път дишало свободно.
След това хора го прибрали във ферма.
Дали му храна, топлина, легло и тишина.
Детето заживяло. Пораснало. Заздравяло.
Научило се да работи, да учи, да се смее с други.
Постепенно светът се разширявал — градове, пътища, възможности.
Един ден вече не било дете.
Било млад човек, със собствени мечти и тежест в гърдите.
И казало на старата фермерка:
„Благодаря ти. Ти ме спаси. Но фермата вече ми е тясна. Задушавам се. Искам да тръгна.“
Фермерката се усмихнала.
„Точно това чаках да чуя“, казала тя.
„Аз не отгледах работник. Отгледах птица.“
И добавила:
„Ако някой ден се умориш — вратата ще е отворена.
Ако не се върнеш — ще знам, че съм си свършила работата.“
Дала му пакет с храна и го изпратила.
Младият човек тръгнал.
И докато вървял, разбрал нещо важно:
Не всяко спасение е дом.
Не всеки дом е край.
И истинската любов не държи — тя пуска.
Оттогава той вече не бил дете на кулата.
Не бил и дете на фермата.
Бил пътник на хоризонта.
vitoshaword.com 
Вашият коментар