vitoshaword.com

Имало едно време човек, който живеел до път.
Не на пътя — до него.

По пътя минавали керваните.
С хляб.
Със злато.
С власт.

Отпред яздели онези, които държали знамето.
Зад тях — онези, които вярвали в знамето.
А историята се пишела от първите.

Човекът бил здрав.
Не бил глупав.
Не бил мързелив.

Просто не яздел.

Той знаел как се правят колела.
Знаел кога оста се износва.
Знаел защо товарът започва да тежи повече, отколкото изглежда.

Но никой не го питал.
Защото не носел знаме.

С времето керваните започнали да казват на глас това, което отдавна мислели:
че който не язди, не участва;
че който не участва, не съществува.

Човекът първо се опитвал да обяснява.
После — да доказва.
Накрая — просто замълчал.

Не защото се отказал.
А защото разбрал нещо просто:

Историята не помни всички.
Тя помни победителите.
Онези, които са били видими, бързи и въоръжени със символи.

Онези със знамената.

Но реалността не се държи само от тях.
Тя се държи и от онези, които стоят встрани.
Които не яздят.
Които не викат.
Които не влизат в книгите.

Минавали години.
Керваните ставали по-дълги.
Товарът — по-тежък.
Колелата — по-шумни.

Докато един ден започнали да скърцат.

Първо тихо.
После все по-силно.
И да се трошат.

И тогава никой не знаел какво да прави.
Защото онзи, който знаел, бил там през цялото време —
до пътя.

Но вече не говорел.