„И понеже той беше само дете, гладът го беше ожесточил, а страданието — направило безразсъден. Той стана от масата и като се приближи до надзирателя с лъжица и паница в ръка, каза, поизплашен от собствената си смелост:

— Моля, сър, аз искам още.

Надзирателят беше дебел, здрав човек, но тези думи го накараха на пребледнее силно. В продължение на няколко секунди той гледаше малкия бунтовник със съвсем слисан от учудване поглед, като се подпря на казана, докато се съвземе. Помощничките му се вцепениха от изумление, а момчетата от страх.

— Какво! — продума най-после надзирателят със слаб глас.

— Моля, сър — отвърна Оливър, — искам още малко.“

Детството на Оливър Туист напомня до голяма степен това на автора му Чарлз Дикенс. Второто от осем деца, Чарлз живее сносно, докато не уволняват баща му от стабилната служба във Военноморския флот и скоро след това вкарват в затвора за дългове. На Чарлз се налага да напусне училище и да лепи етикети във фабрика, за да може да се прехранва. Това дава изключително отражение на психиката му, още повече майка му го оставя на работа известно време дори след излизането на баща му от затвора. Училището, в което го изпращат след това е първообраз на училищата в романите му и прилича по-скоро на изправителен лагер за деца. Условията на живот оставят Чарлз дребен на ръст за цял живот – той е бил висок едва около 1.59см.

На 48 Doughty st. (макар на вратата да пише 49) в Лондон Чарлз Дикенс се установява да живее с младата си съпруга Катрин и първото им от десет деца в средата на 1837г. Сега там се помещава отлично уреден музей . Лесно е да се намери само, ако човек знае какво търси, защото къщата не се отличава от останалите на тази улица. В Англия нищо не се променя особено за някакви си 200 години; околните сгради продължават да са нечии домове и само табелата на тази показва, че вратата води към музей:

Силует в естествен ръст на Чарлз Дикенс насочва посетителите като гид. Можете да се премерите с него и да установите колко реално е бил висок. Идеята е чудесна и създава чувство за сближаване с писателя, в чиито свят посетителя е дошъл да погостува.

Бащата на писателя е този, който докарва голямото си семейство до дъното. Въпреки това Чарлз обгрижва баща си до смъртта му, хранейки най-топли чувства към него. От друга страна не питае особено положителни емоции към майка си. Дикенс поддържа виждането за естествената неравностойност в брака и приема за правилна даденост ограничените права на жените. Все още мисля за приемлив еквивалент на думата „женомразец“, за да определя обективно тази черта от характера на Дикенс. В интересна статия намираме цитат от негово писмо, в което „шеговито“ и открито говори за съпругата си, че: „Катрин е инатлива почти като магаре, каквото само създание от нейния пол би могло да бъде.“ Вероятно Дикенс би оформил топла дружба с други известни „икони“ на феминизма като Ницше („Ако отиваш при жена – не забравяй камшика си. Още повече това всъшност им харесва!“) и Шопенхауер („Жената е животно с дълга коса и къса мисъл.“). Какъв клуб, ах… Но да се върнем на музея – обект на този пътепис.

Бюст на бащата Джон Дикенс.

Продукция на фабриката, в която Чарлз е бил принуден да се труди за шест шилинга на седмица. Получавал ги в замяна на затваряне на бутилките и окачване на етикетите им.

Прозорчето, през което писателят е гледал като дете, донесено от къщата им в Кент. През първите около десет години от живота си Чарлз все още имал добро детство, за което мислел с носталгия по-късно в Лондон.

Условията на живот на бедните са били трагични. За тях през викторианската епоха съм споменала и в пътеписа ми „На изток от Бъкингам„. В музейната експозиция тук са представили нещата много успешно.

Върху панел е изложен малък разказ за условията в затвор като този, в който е излежавал присъдата си Джон Дикенс.

Къщата е голяма дори по днешните мерки на Лондон. В мазето има кухня, където се е трудел обслужващия персонал. При ремонат през 2012г. откриват дори системата за повикване на прислугата със звънчета, за която до тогава само са преполагали. Медните жици, с които са били свързани звънчетата, са стигали чак до спалините и трапезариите горе. Това е давало възможност на обслужващите едновременно да не стоят и миг безполезни в кухнята, бидейки и на постоянно разположение за нуждаещите се господари.

Поддържането на чиста кухня и дом се е считало за задължително, защото само чист дом може да произведе почтени хора. За целта са отглеждали дори живи таралежи, които да се справят с хлебарки и други дребни паразити. Такъв (препариран) таралеж има и в момента в приземния етаж.

Уредът, който виждате, е имал две основни цели. През цялата година е бил своеобразна полу-автоматична пералня: с огън под нея за поддържане на водата постоянно вряла и прислужница с прът над нея, за да върти дрехите. Един път в годината, по Коледа, всички дрехи се изваждали и в съда се сипвала сместа за Коледния пудинг – не-сладък траен сладкиш с важност за англичаните еквивалентна на новогодишната баница за българите. Именно за такъв пудинг става въпрос в „Коледна песен„.

Кухнята, където са приготвяли храната:

Трапезарията е направена интересно, с илюстрации в чиниите на хората, които са я ползвали. Не е чак интерактивна, както беше в абатството при Агата Кристи, но все пак е красиво и информативно:

Спалните са ползвани от самия Дикенс. Това например е брачното му ложе:

Отношенията със съпругата му били сложни. Имат десет деца, едното от които починало и поради тъгата на Катрин Чарлз намира легално и естествено извинение да се отърве от нея. По това време е било нормално да се приема за хистерия и да се лекува прекомерна тъга у жените – мъжете сякаш били имунизирани природно срещу подобни слабости. Всъшност Катрин не е страдала до степен на депресия, а дори да е било така един любящ съпруг би следвало да я подкрепи адекватно. Наместо това Чарлз намира в скръбта ѝ достатъчно основание, за да я отпрати от къщата и живота си. Семейните отношения са били сложни и свързани неминуемо с финансиране. Освен Чарлз, Катрин и десетте им деца, в къщата живели постоянно един от братята на Чарлз, баща му, както и две сестри на Катрин, плюс прислугата. След раздялата на двойката сестрите на Катрин, както и девет от децата, избират да останат с Чарлз. Само едно от децата си тръгва с Катрин. Самата тя оставя в наследство пръстен със змия на една от сестрите си, заради което дълго се спекулира. Злите езици говорят, че това е израз на истинските чувства на Катрин за предателството на сестра ѝ, но от друга страна във викторианско време бижута със змии са се подарявали като израз на вечност. Например Албърт е подарил на кралица Виктория подобен пръстен като израз на вечната им любов. Като заговорихме за тях, нека вметна, че жалейката на Виктория по Албърт била екстремна и траяла до самата ѝ смърт, но никой не обявил кралицата за душевно нередовна така, както Чарлз Дикенс нарочил Катрин след смъртта на дъщеря им Дора. Видно е, че нещата в живота имат тежест и според мястото на индивида в социалната стълбица. Разбира се, не откривам топлата вода с това заключение, само го подчертавам като факт.

Завещанието на Катрин и пръстена:

Дикенс е изнасял лекции-четения на книгите си. Всъшност, той налага този стил на популяризация на романите си и това се оказва добра рекламна и търговска стратегия. Понеже бил нисък, той поръчал да му изработят специална малка катедра за тези четения, за да си помогне да има по-добра видимост към публиката. Ето я катедрата:

Ето бюрото, на което написва много от романите си:

Тук е изобразен именно в този стол на това бюро:

А това е тоалетката с огледалото, където се е гледал и разигравал като на театър ролите на различните герои в романите си, за да звучат естествени:

Своеобразно хоби на автора е събирането на различни столове, които са навсякъде из къщата и на които Дикенс е обичал да седи, за да мисли. Всеки стол има име, а някои имат дори и малка история. Ето част от любимите столове на Чарлз Дикенс.

В повечето стаи има по една камина, вече само с декоративни функции. Над тези камини са поставени книги на Дикенс, които сте поканени да вземете, да се настаните в някой ъгъл и да почетете толкова дълго, колкото ви се иска.

Страстта му към театъра датира от младежките му години, когото е искал да се пробва да стане актьор. Това не се е увенчало с успех, защото дори не успял да се яви на прослушването, но Дикенс запазил театралния си начин на мислене, който се е отразил на произведенията му. За това и те са така лесни за поставяне на сцена и екранизиране. С времето и известността Чарлз Дикенс вече можел да си позволи да се върне към първата си любов – театъра. Става патрон и спонсор на някои постановки, запознава се на едно прослушване с Елен Търнър. Тя е на 18, той е на 45. Запознанството някак си съвпада с раздялата му с Катрин. Времената са викториански, той има десет деца и думата „развод“ не съществува в речника на човек в неговото положение. Чарлз е всеивзестен защитник на морала, даже е патрон и управител на дом за проститутки, които търсят място обратно в почтеното общество. Той счита за лично постижение това, че на около 100 от тях наистина намират съпрузи, след като ги обучават да се справят със семейните задължения. Всичко това обаче никак не помага на обзелото го чувство към Елен. Те стават всеизвестна неофициална двойка през следващите 13 години, до смъртта на Дикенс, ден преди която той променя завещанието си и подсигурява финансово неофицилната си съпруга. Говори се, че са имали и дете, но то не е оцеляло. Дикенс е прекрасен пример за това, че човек и писател могат да са две различни личности, съществуващи едновременно в един субект. Двойните стандарти на живота му са изумителни. Той страстно защищава бедните деца в романите си, но живее по-скоро показно, богаташки и с голяма склонност към лъскавите видими знаци на заможността под формата на златни часовници в жилетката и дебели пръстени на всеки пръст. Прави тур в Америка, единствено за да повдигне въпроса за авторските права, които там никой не смята за нужно да му заплаща. От друга страна устройва и платени за слушателите, но безвъзмездни от негова страна четения на романите си. Така събира пари за благотворителност, най-вече за детски болници и за осъзнали се проститутки. Държи на религията, държи децата му да имат морални барометри адекватни на изискванията на доброто общество. Но тази религия пропуска да го стимулира да се погрижи за жената, която му е родила десет деца, нито го притеснява, когато живее незаконно с неприлично по-младата си любовница.

Ето единственият оцелял официален костюм, с който Дикенс е получил отличие от Едуард, Принц на Уелс в замъка Сент Джеймс.

А това са бръснарските принадлежности на писателя:

Това е леглото, в което е починал. Няколко години преди смъртта си Чарлз Дикенс претърпява катастрофа с влак, в който е пътувал с Елен и майка ѝ. Седем от осемте вагона на влака се преобръщат, висят и много хора загиват. Тримата по случайност се оказват в осмия вагон и се спасяват с много усилия с помощта на Чарлз. Той изважда двете жени през прозореца, след което помага и на много други хора. После се връща във вагона, за да вземе ръкописа, който е забравил там. Никога след тази случка той не е същия. Умира в къщата си в провинцията няколко години по-късно в това легло, което е докарано по-късно в музея в Лондон. Ето го:

Също както Нютон, Дикенс има посмъртна маска. Бюстът, който виждате, е изработен от скулптора Томас Уулнер на база тази посмъртна маска. Иронично, Уулнер дълго време искал Дикенс да му позира за бюст, но писателя все отказвал. След смъртта му Уулнер все пак прави бюста, като го боядисва черен.

Сега малки копия именно на този бюст може да се закупят в сувенирния магазин.

Музеят разполага с много приятно кафе с двор.

Този барелеф е бил пред дома на писателя.

Това е надгробната плоча на Робърт Сеймур. Той е илюстратор на първия роман на Дикенс „Посмъртните записки на клуба „Пикуик„, който излиза ежемесечно във вестник. Сеймур бил погребан в Излингтън, но по една или друга причина там се стигнало до положение, че старите надгробни плочи били събрани наедно в църквата. Тогава инициативни хора се организирали и докарали надгробната плоча в музея „Дикенс“. Подходящо место за нея е именно двора на кафето, защото илюстрациите на романа са предимно на тема ядене заедно с добра компания.

Музеят не беше препълнен. Повечето посетители бяха предимно ученици, за които подобен тур е включен в учебната програма като задължителен. Сувенирният магазин е добре устроен.

Музеят е интересен за посещение, дори ако не сте почитатели на Дикенс. За почитателите препоръчвам допълнително тематичния парк на Дикенс тук.

В музея има чувство за история. Интересно да се научи повече за една личност, за която не се говори и пише всеки ден, но определено е колос в литературата. Имал е своите слабости, но слабости имат и всички, които не са оставили такова солидно литературно наследство като него.

Със сигурност книгите му не попадат в торбичката :“Има книги, на които кориците и гърбовете определено са най-добрата част.“ Творбите и героите на Дикенс ще останат, ще се четат и помнят. В претъпкания списък на литературната слава на нашата цивилизация това е постижение, с което не много хора могат да се похвалят.