-Бил съм в България. – Каза той, докато преписваше внимателно имената ни от листчето върху заглавната страница на книгата си. Бях я купила току-що от сувенирния магазин, където той влизаше и излизаше разговаряйки с посетители и персонал, и му я подадох за посвещение и автограф.

-Наистина ли? Кога? Хареса ли ви?

Чарлз Спенсър не ме удостои нито с отговор, нито с поглед, нито повече дори с една секунда от времето и вниманието си. Подаде ми мълчаливо разписаната книга така, сякаш я слагаше на рафта, кимна на продавачката на сувенирния си магазин и излезе.

Това е моята лична среща с граф Спенсър от преди десетина години. Посетих тогава със семейството си имението Алторп. Имаше представление на „Дванадесетата нощ“ на Шекспир на ливадата пред замъка, за което си бяхме купили билети. Не съм особена почитателка на Даяна Спенсър, но преди представлението отидохме и на кратка разходка недалеч от замъка, за да уважим мястото, на което е положена. Времената бяха такива, че все още нямахме дигитален фотоапарат и няколкото снимки, които направихме от цялото пътуване са само на негативна лента и на фотохартия. В тях присъстваме и ние като семейство, което ги прави автоматично само за лично ползване. На заглавната снимка горе в този пътепис отрязах и посвещението с имената ни над заглавието, защото това също е само за лично ползване.

Тази пролет исках да посетим отново, за да разгледаме подробно Алторп, особено замъка вътре. Посещенията за външни лица са разрешени само два месеца в годината и е необходимо предварително планиране. Освен всичко друго през август се навършат двадесет години от смъртта на Даяна. Оказа се обаче, че снимането в Алторп е разрешено само на сградата отвън и по ливадите наоколо. Нищо в залите вътре не може да се снима, освен след специално разрешение, което финансово може да си позволи само голяма медия. Една американска телевизия например си е платила за цял филм, който можете да видите тук. Ситуацията със снимането много ни изненада и разочарова. Подобна практика е нетипична за такива места. Цената на входните билети за Алторп всъшност презюмира, че би трябвало да прикрепят към туриста минимум фотограф, дори иконом за времето на обиколката. Решихме да не повтаряме посещението си, но създалото се положение ме стимулира да помисля как да направя пътепис за мястото въпреки забраната за снимане. И тогава се досетих, че имам книгата на Чарлз Спенсър за Алторп – дори посветена и подписана лично от него на мен и децата ми. Препис на три имена (от подаденото листче) и един подпис, изпълнени за около 30 секунди, едно изречение на глас, пуснато за миг, без адресант и без каквото и да е чувство и останало да виси като неприятна миризма в пространството между граф Спенсър и мен – всичко това за скромната сума от £17 и спомена за случката. Преди десет години повечето хора бяха отишли в Алторп само за представлението на Шекспир и за гроба на Даяна, но аз се радвам, че ние влязохме и в сувенирния магазин. Именно там (неочаквано и необявено предварително) Чарлз Спенсър чакаше гости, които са готови да се похарчат за книгата му и искат автограф. Много аристократично от негова страна. Опашка нямаше, всъшност бяха само още две семейства преди нас. Чарлз Спенсър не е любимец на английката публика и това неудобно си личеше. Прочетох по-късно в къщи книгата-албум на диагонал и я оставих – снимките на ценности и няколкото семейни шеги не успяха да ремонтират в съзнанието ми кривата ни среща с Чарлз. През годините мярках книгата много пъти в библиотеката си със смътното чувство, че си бях купила по-скоро сувенир. Сега, десетилетие по-късно, тази книга-албум ще влезе в употреба по най-неочакван начин.

Имението Алторп принадлежи на семейство Спенсър над 500г. Замъкът е построен от първия граф Джон Спенсър през 1765г. Сегашният граф Чарлз е девети по ред, предпоследния от горе надолу във фамилното дърво. Последна в дясно на неговия ред пък е сестра му Лейди Даяна. Също като Чарлз, наследникът му има три по-големи сестри. Първа страница на книгата е заета именно с родословното дърво на Спенсър.

В света на английската аристокрация жените са свикнали да са втора категория хора. Както впрочем и на повечето други места в цивилизацията ни. Аристократките са възпитавани от малки да приемат безропотно това, което им е отредено. То зависи изцяло от волята на най-възрастния мъж в семейството и със сигурност не включва масивни имения, постройки и семейни ценности – те остават екслузивно на най-възрастния мъжки наследник с цел и със заповед да не се делят при никакви обстоятелства. При добро желание от страна на мъжа-наследник на жената може да се определи годишна рента, ако той е човек с голямо сърце, което в аристократичните среди е по-скоро изключение. В повечето случаи най-доброто наследство, което любящият баща дава на дъщеря си е съвета винаги да си слага колана в колата, защото външността ѝ е това, на което единствено може да разчита да я издържа в бъдеще. С други думи тя трябва да се погрижи да си намери мъж, който да се грижи за нея. В днешно време жените имат възможността, правото и задължението (ако желаят или живота им налага) да се трудят наравно с мъжете, но средствата, които една аристократка може да изкара с труд обикновено могат да покрият твърде малък процент от необходимите за поддържане на статуквото средства. Това може да стане само чрез успешна женитба, но всеизвестно е, че богатите също плачат и не са застраховани срещу разбити сърца и излъгани надежди.

Чарлз се родил четвърти в семейство Спенсър и веднага заел почетното първо място като наследник на Алторп. Трите му каки трябвало да намерят начин да се справят в живота без да разчитат на средства или помощ от Спенсър. Майка им била особена и когато се развеждала с татко им нейната майка (и негова тъща) се явила в съда да свидетелства срещу дъщеря си. Четирите деца били присъдени на таткото Едуард Джон, осмия граф на Алторп. До тогава всички живеели един кротък, лек живот в една къщичка в Сандригам – голямото частно имение на кралицата, където тя е раздала, дала под наем или подарила къщи и апартаменти на многбройни роднини и приятели (там до скоро живееха и Уилям и Кейт с децата). Кралица Елизабет е и кръстница на малкия Чарлз Спенсър. После става свекърва на кака му Даяна, след като нещата между престолонаследника Чарлз и каката на Даяна и Чарлз Спенсър – Сара Спенсър не сработват. Аристократични обърканости, какво да говорим…

Книгата на Чарлз Спенсър логично и естествено започва със снимка на трите поколения мъже, които си предават един на друг Алторп така, както са го правили деветнадесет поколения преди тях. Едва от девет насам Спенсър имат титлата Граф(ство), но къщата и прилежащите земи е много по-отдавнашно притежание на фамилията.

Следващата страница показва разпределението на залите и стаите на двата етажа в сградата. Ground floor се превежда „приземен етаж“, но всъшност е първи етаж по европейските (и български) разбирания. First floor означава „първи етаж“, но се явява втори етаж във всяка сграда в Англия. Объркващо е в началото за чуждоземците, после свикват. Повечето неща функционират на този принцип в Англия.

Граф Чарлз Спенсър разказва за историята на Алторп през призмата на собствения си живот и разбирания. Свързва това имение със строгия си дядо, седмия граф Албърт Спенсър, който опазил семейните ценности с цената на много лишения по време на своя мандат в Алторп 1922г.- 1975г. – до степен орязана едва на няколко човека прислуга в един момент. Това може да се струва аристократична глезотия на повечето хора, но е факт, че подобно място няма как да бъде поддържано от няколко човека. Изискват се много часове всякаква работа, за да изглежда такова място живо.

Чарлз си спомня, че като малък това му се е струвало една ужасна къща на стар човек, място, което чака да го погълне след време. Миризмите на стари мебели и брилянтин, огромните помещения и наистина не-добрата храна са определяли чувствата му в детството. Алторп има поколения семейства, които работят тук така, както Спенсър пък притежават мястото. Главната икономка на Чарлз в момента е внучка на главната готвачка от времето на дядо му Албърт. Работещите тук не са безгласни букви, те имат отговорна и важна работа в поддържането и опазването на мястото и като такива си позволяват да имат и личностни характеристики. За въпросната главна готвачка например се носят легенди – караниците ѝ с граф Албърт са учебник по английско остроумие и сарказъм. Днес Чарлз си спомня, че е било нещо като традиция готвачката да напуска след грандиозен скандал по Коледа и да се връща за Нова Година. Иначе нямало да разберат, че е Коледа, признава с усмивка той.

Мястото е пълно с красота и история. Картинната галерия е дълга 35м., като подът е покрит със специални дъбови дъски. Галерията е построена най-вече като място за разходка на дамите, когато навън е студено и ветровито. Роклите им не са разрешавали пране повече от веднъж годишно, за това долните краища е трябвало внимателно да се пазят от калта. Тази зала е била първото помещение, около което е построен и замъка. Впечетляващо е не само, че това е станало още през XVIв., но най-вече това, че е запазена и поддържана да функционира така добре по предназначение и до днес.

Аристократите обикновено имат специално направени мебели. Особено успешните модели дават име на цели модни линии. Алторп е едно от местата, които могат да се похвалят с много успешен собствен стил мебелировка. Тя се отличава със специалните деликатни извивки на краката и гърбовете, олекотена структура и специален светъл кремав цвят на дамаската. Можете да разгледате и закупите мека мебел, спални, скринове, огледала, маси, столове, писалища и всичко необходимо за обзавеждане в стил Алторп тук. Това, което няма да видите на сайта са цени. За тях трябва да попитате в имейл или по телефона. Този факт сам по себе си говори достатъчно за квалитета и аристократизма на предлагания продукт – плебейско е да се споменават цифри. Пряко или косвено. Освен ако наистина, наистина не се налага. Аристократично е обаче да се прибират сумите. Класов куриоз…

Мебелите Алторп далеч не са за всеки джоб, произвеждат се само по поръчка. Оригиналите им в замъка е разрешено да се гледат срещу скъп билет, но не и да се снимат, както уточнихме по-рано. Имаме за щастие обаче книгата-албум, в която можем да ги разглеждаме заедно и безплатно, както и останалата част от мястото Алторп.

Картината в дъното е една от най-големите гордости на имението Алтопр. Това е „Война и мир“(1637г.) на Ван Дайк. Изключителният фламандски портретист, чиракувал дълго при Рубенс, бил истински фурор за времето си в Англия. Нарисувал е всички, които можели да си го позволят. В имението притежавали дузина портрети на майстора, но единадесет от тях изтекли измежду широките пръсти на татко Едуард по време на неговия мандат като граф на Алтопр 1975г.- 1992г. Това предизвикало шок и недоволство в семейството, присмех и клюки из останалите аристократични фамилии и не дава покой и до днес на Чарлз Спенсър. Той не пропуска да напомни (със зле прикрита жлъч) с повод и без повод (включително из медиите) на новите собственици да се наслаждават често на придобивките и да ги ценят високо така, както заслужават.

„Война и мир“ изобразява Джордж Дигби, граф на Бристол, един от най-забележителните мъже на своето време, облечен в скъп, ненатрапчив черен сатенен костюм с бяла дантелена яка, заобиколен от символите на познанието и културата (книги, глобус). Той олицетворява мира. Пред него е доминиращата в картината фигура на Уилям Ръсел, херцога на Бедфорд, облечен в ярко червен плюш с броня и шлем в краката, изобравяващ войната. Дигби е бил женен за сестрата на Ръсел – лейди Ан, с която имат четири деца. Двамата мъже били роднини, но политически противници и врагове по време на Английската революция.

Дигби бил изключителен ум, блестящ оратор и политик, който създавал с еднаква лекота приятели и врагове. Прекомерната му амбиция и нестабилният му характер обаче му попречили да реализира многобройните си способности. Сражавал се на страната на крал Чарлз I, когото противниците му победили и успели да му отрежат главата по-късно. Вероятно това не е бил добър ден за амбициозния Дигби, на когото просто генерално не му вървяло в живота и кариерата.

Ръсел от своя страна бил олицетворение на израза „фурнаджийска лопата“. Клел се във вярност на Кромуел, после си посипал главата с пепел и минал към армията на Чарлз I. В битката до Оксфорд оглавил крилото на „миролюбивите аристократи“, които искали всичко да миряса безпроблемно и бързо, защото войната им струвала скъпо. Чарлз I обаче разумявал, че сърбежа около врата му се разраства в истински проблем. Кромуел се оказал лют и яден селяндур, чиито баща забогатял по времето на Хенри VIII, (който отнел имотите на католическите манастири и църкви и част от богатствата раздал на дребната си аристокрация, както ви разказвах в един друг пътепис тук). Чарлз I не очаквал проблемите да ескалират до това ниво и на този етап нямал вече вяра на такива като Ръсел. Ръсел усетил това, нацупил се и минал обратно към парламентаристите. Те убили краля, но също не свършили добре, особено предводителя им – две години след смъртта му Кромуел бил изровен, обесен и обезглавен след-варително за всички каши, които забъркал приживе. Такава смърт се полагала като присъда на изменниците на Англия, но нямало как да го съживят, та да го убият повторно и се наложило да действат само върху трупа му. Крайно цивилизовано и поучително.

Ето ги двамата хубавци-аристократи, облечени в така наречените от изкуствоведите „костюми Ван Дайк“- наименование – реверанс към големия творец. Вярно е, че хората на повечето му портрети са облечени именно в такъв стил костюми – факт, който настоящия граф Чарлз Спенсър няма как да демонстрира със сравнения с други картини вече на гостите си, защото му е останал само този един-едничък портрет на Ван Дайк. Ох.

Това да убият Кромуел няколко пъти се случило по времето на Чарлз II. За да е ясно към кого са лоялни Спенсър, от тогава на стената в картинната им галерия е сложен и неговия скъп портрет. Този крал обичал жените, за това лоялни аристократи като Спенсър плащали и окачвали и портрети и на любовниците му. Подмазването изглежда нямало край, или поне така ни се струва днес. Понеже тогавашните стандарти за красота рязко се различават от сегашните, граф Спенсър в книгата-албум е отделил почти цяла страница на картината с краля, но ловко е пропуснал да сложи вътре дори една кралска любовница. Чарлз II бил либерален, обичал хапване, пийване и забавления, не наблягал на кралстването като политика, екзекутирал само девет човека от поборниците на Кромуел, изобщо начина му на живот е уловен прекрасно в портрета му. Споделям го с овации към най-успешната жена-художничка на Барока: Мари Бийл, която го е нарисувала. Кралят в ляво пък е киселеца Джеймс I, който би бил диагностициран с проблеми с гнева и самоконтрола в днешно време.

Като говорим за жени, тук искам да обърна специално внимание на едно момиче – Лейди Джейн Грей. Тя е била протестантка и кралица за цели девет дни, след което била обезглавена от католиците. Била е на шестнадесет години.

Алторп разполага с няколко салона, които се ползват според нуждите като дневна или като трапезария. Всеки граф намира начин в своето време и според финансиите, с които разполага, да печели и да поддържа имението и замъка. Един от начините на настоящия граф да се справя е като отдава помещенията под наем на състоятелни, престижни гости. Тук е отсядал например Нелсън Мандела при гостуването си във Великобритания, а Горбачов е празнувал рождения си ден с голяма компания за цял уикенд. Не може да се класифицира като хотел, защото обявени цени няма, но е приблизително на този принцип. Част от замъка може да се наеме за сватба например, но без преспиване.

Ето салонът Марлборо като хол/дневна.

А ето го като трапезария за гости.

Входното помощение е интересно с няколко неща. Когато е било постороено то е представлявало закрит двор, където хората са оставяли конете и впряговете си. С времето се е обособило като централния вход на замъка. Таванът е бил изработен по специална поръчка от Колен Кембъл, когото считат за основоположника на Джорджианския стил в архитектурата и един от най-големите творци в началото на XVIII в.

Всяко едно от цветчетата е със собствена уникална форма. Много хора са употребили часове, за да търсят еднакви, никой не е успял до сега.

Интересна подробност е, че Спенсър са роднини с Вашингтон, които са били много успешни търговци на вълна през XVIIв. и са живели в собствено малко имение на 20 мили от Алторп. Лоурънс Вашингтон Строителят (както е известен в семейството си) бил много óправен човек. По това време човек или се ражда в пари, или се жени за пари – всичко, което една жена наследи от баща си или мъжа си се прехвърляло автоматично на следващия ѝ съпруг. Когато бизнес-партньорът му починал, Лоурънс се оженил без забавяне за вдовицата му и така подсигурил целостта на фирмата си. След като жената починала само осемнадесет месеца след сватбата, Лоурънс се възстановил бързо от тъгата и се оженил повторно само шест месеца по-късно. Този път взел жена, която била вдовица на двама богаташи. Така Лоурънс събрал състоянието на трима състоятелни починали мъже и го прибавил към своето. Както обаче става понякога, бизнесът тръгнал надолу по една или друга причина. Тогава семейството потърсило помощ от братовчедите. Спенсър откликнали много положително, прибирали ги за известно време и им предоставили голяма къща със стопанство в имението Алторп. На дъщерите подсигурили доход за зестра, като ги наемали за детегледачки. Вашингтон били много благодарни, но явно са усещали повика на съдбата си и решили, че нещата са добре, но могат да бъдат и много по-добре. За това се грабнали и заминали за Новия свят. В Америка Вашингтон се справят повече от отлично – имат огромни имения, много роби и политическо влияние. Джордж дава фамилното им име на столицата на държавата, изгонва британците от Бостън след дребното спречкване за чая и става един от бащите на нацията. И до днес американците го гледат ежедневно върху банкнотата си от един долар – той е сложен именно върху нея в чест на факта, че бил и първият президент на САЩ.

Преди заминаването си Вашингтон оставят на съхранение в Алторп един скрин с някои вещи и документи. Той се пази като ценност, а негов дубликат може да се закупи от сайта с мебели стил Алторп, който посочих в линк по-горе.

Из широките коридори на замъка са се разхождали поколения Спенсър. Тук са отсядали всички короновани глави и престолонаследниците им в последните векове, както и повечето големи имена от близката история и в настоящето. Преспиването в Алторп те поставя в съответната класа в живота – тези, които говорят или тези, за които говорят.

Притежателите на Алторп виждат имението по-скоро като отговорност. Семейното задължение към ценностите и традициите и това как ще бъде записан в историята на рода един граф са основните мотиви, които водят всеки следващ по не-лекия път на задълженията. Чувството за дълг и чест е това, което крепи през вековете и до днес английската аристокрация, а изпълнението на отговорностите закача съответния прякор към името.

Дядото на Чарлз например, седми граф Албърт Спенсър, е известен като Куратора. Той е бил много затворен и строг човек, който е употребил времето си в имението, за да запише, систематизира и оцени всичко от земите и постройките до чашите и чиниите. Веднъж изскубал пурата директно от устата на гостуващия Чърчил и я угасил с апломб в чашата му с питие. Арогантният премиер и роднина на Спенсър не съобразил, че може да запали безценната библиотека на Алторп, в която го допуснали да работи за няколко дни и за това си позволил да пуши там без разрешение. Чарлз се страхувал от дядо Албърт, защото бил мълчалив и неприветлив, а и според Чарлз е плашел нарочно децата за собствено разнообразие и забавление. Дядо Албърт имал навика на края на всяко ужасно ядене, поднесено от всеизвестната ужасна готвачка и задължително включващо ужасен варен лук като единствена салата, да взема лъжица захар в устата си, да я полива с малко чай и да дъвче бавно и стържещо в ужасната тишина на студената огромна трапезария. Нищо чудно, че Чарлз и до днес усеща присъствието на стареца. С порастването си обаче Чарлз е разбрал колко много е направил Албърт за имението. Например, картината „Война и мир“, за която говорихме по-горе, е поставена на специални закачалки-шейнички, които дават възможност тя да бъде свалена на земята и извадена за секунди през прозореца, в случай на пожар.

Десетки и много ценни са порцеланите, които красят Алторп. Много от тях изглеждат като сервизи, но всъшност са декоративни и имат най-вече колекционерска стойност.

Бащата на Чарлз, от друга страна, осмият граф Едуард Джон Спенсър ще остане вероятно с името Продавачът. За сега то не е официално, но е факт, че това бил един мек и не-до-там-достоен-за-поста си мъж. Когато се развел с първата си жена например, той прекарал седмици плачейки в леглото си, неконтактен и незаинтересован дори от това какво става с децата му. След това, отново без да се съобразява с децата си, се оженил за жена, която те искрено и дълбоко ненавиждали. Единственият начин да се справи с поддържането на имението пък намерил в разпродажбата на вещи – нещо, което баща му е избегнал с цената дори на ядене на варен лук. Да живееш в деветдесет стаи и да ядеш варен лук, за да не продадеш семейните ценности, а да ги задържиш да чакат по-добри времена – това е човек, когото не е нужно да харесваш, за да уважаваш. Да продадеш единадесет картини Ван Дайк, като склониш да запазиш последната едва след сърцераздирателни молби и сълзи от страна на сина ти и да му оставиш покрива на цялото имение с иронично намигване за несвършена-работа-ремонт, който струва милиони, без да оставиш нужните пари – не до там.

Едуард Спенсър с четирите си деца. Най-крайната вдясно е Даяна.

И с втората си съпруга.

За Спенсър любовта винаги е създавала проблеми. Членовете на семейството са много податливи на чувствата си и често плащат скъпо за това. Има и щастливци, като първия граф Спенсър, чиято пра-пра баба давала парични заеми на Bank of England – толкова нямали чет и брой нейните пари. Първият граф Джон Спенсър се оженил по любов през 1755г. за Джорджиана, която била бедно момиче, но това не било проблем при тези финансови обстоятелства. Двамата наистина се обичали и се оженили тайно по време на едно празненство в замъка. Докато другите танцували, Джон и Джорджиана отишли ръка за ръка в Дъбовата спалня и се врекли един на друг пред чакащия ги там свещеник. Двамата имат легендарна любов, създали пет деца, (от които оцелели само три) и останали заедно в следващите около тридесет години до края на живота на Джон.

Петият граф на Алторп, известен като Червеният граф Джон (заради огромната си рижава брада) пък бил женен за истинска красавица – Шарлът Сиймур и бил обект на завист заради това. Двамата живели весел живот в Дъблин, поради кралското назначение на Джон като посланик в Ирландия и поради предпочитанията на Шарлът към живота и замъка им там. Ходели рядко в Алторп, но го поддържали прилично.

Чарлз Спенсър не е любимец на английската публика, защото не намерил място за сестра си Даяна в имението си, въпреки нейната лична молба да я приюти след развода ѝ с престолонаследника Чарлз (който толкова не искал да се жени, че плакал в деня преди сватбата си, твърди нова книга по въпроса). Даяна помолила брат си да ѝ даде под наем някоя от къщите из имението – дори не е намеквала да живее с него в някоя от деведесетте стаи на замъка. Като се вземе пред вид, че земите на Алторп заемат 59 кв.км. наоколо и са пълни с вили и къщи, в които живеят доста хора, е чудно защо и как братът не е намерил място в имението и в сърцето си за всеизвестаната си сестра. Това не му е попречило, разбира се, да прибере тялото ѝ след смъртта ѝ и да направи огромна изложба в Алторп с нейни дрехи и вещи, включително сватбената ѝ рокля. Някои биха казали, че е безсрамен и капитализира в парични постъпления уважението и нестихващия интерес на хората към принцесата на Уелс, но аз не бих кимнала в съгласие с такова цинично твърдение. Факт е обаче, че племенниците му Уилям и Хари не са били в добри отношения с Чарлз за доста дълго време през годините. Кралското семейство пък не може да прости на Чарлз, че каза (във връзка с обидното отнемане на титлата ѝ Принцеса на Уелс малко преди да загине) в словото си на погребението на Даяна пред целия свят: „Тя няма нужда от кралска титла, за да генерира нейния специфичен бранд кралска магия“. Все пак поддържат цивилизовани отношения, най-малкото защото се налага – синовете все пак посещават гроба на майка си от време на време и трябва да контактуват с вуйчо си. Наскоро Спенсър върна всички вещи на Даяна на синовете ѝ, за да изпълни волята ѝ именно те да ги притежават след навършване на тридесет годишна възраст и на по-малкия.

Чарлз Спенсър е бил женен три пъти. Първият път за бившия модел Виктория, от която има четири деца. Трите по-големи са момичета: Кити (направила почти еротична сесия за списание и безобразно нервирала баща си с това) и близначките Елиза и Амелия:

И наследникът на Алторп и титлата граф Луис.

Чарлз се жени повторно за Каролайн, бивша съпруга на внук на Фройд. От нея има две деца – Едмънд и Лара. В момента Чарлз е женен за третата си съпруга Карън, от която има момиченце със същото име като дъщерята на Уилям: Шарлът Даяна. Ако до тук успяхте да се объркате от обясненията за роднинските връзки на аристокрацията – представете си какво е да се живее в тях… Чарлз няма навика да е много верен на съпругите си и по време на всеки брак е имал безброй конфликти с всяка една от тях, успял е да се скара със сестра си (вероятно заради поведението ѝ), с племенниците си (заради използването на името на сестра си за печелене на пари), с кралското семейство (заради неуважението им към сестра му) и да си спечели ненависта на английската публика заради арогантността да сложи Даяна за емблема на Алторп, където не я е допуснал да се скрие от мъжа си и драмите около развода си. Истински герой! Както предшествениците си, Чарлз си има неговите слабости, но по отношение на Алторп и еманципацията е непреклонен – ще спази традицията имението да бъде наследено от най-големия му син, защото така повелява завещанието на дедите му.

В книгата-албум, по която правя този пътепис, Чарлз разказва типично по английски без особена драма за това какво е да си граф на имението Алторп. Той си спомня как като малък се е ужасявал от уикендите, в които от Сандригам са пътували с ягуара на семейството до Алторп, как са спирали по завоите, защото на него и сестрите му им е ставало лошо, как е считал това място за село, дълбока провинция и нещо, което ще отнеме живота му, когато порасне. Чарлз споделя, че да си граф на такова място не означава, че го притежаваш – по-скоро то притежава теб. Когато е бил малък се е страхувал да спи сам в една от многобройните огромни, тъмни стаи – електричество не са имали, а свещите, които са давали на децата винаги са били малки и са гаснели много бързо след затваряне на вратата. Разбира се не му е хрумвало и за миг да протестира за каквото и да било пред дядо си – такова поведение е било изключено. Спомня си как е слушал тракането на часовниците из коридорите и само стъпките на нощния пазач, който обикалял из замъка, за да го пази от крадци, му е давал някакъв комфорт, че не е сам във вселената. Учил е в училище-пансион, където е прекарвал цялата дълга английска учебна година от началото на септември до втората третина на юли. Бил уверен, че ако се върне в къщи, за да учи в дневно училище – ще го пратят в Алторп на село, при мащехата му и това му е давало кураж да продължи трудния живот в пансиона. Изобщо мъките на графа в детството и младостта му нямат край. Чудя се кога е намерил време да отскочи до България…

Аз съчувствам на този човек и го чувствам особено близък след срещата ни и след като прочетох книгата му – нека ви кажа защо, преди да повдигате вежди в учудване. Разликата във възрастта ни е незначителна, а изживяванията ни – толкова близки. Аз, също като граф Чарлз, си спомням как спирахме със запорожеца на вуйчо ми, известен като Полковника в семейството, из завоите на Гълъбец на отиване и на връщане от село. Не защото ни ставаше лошо – такова поведение беше изключено, а заради прегряване на автомобила, ако можем да наречем така жълтия звяр. Возехме се петима възрастни и три деца, плюс буркани (празни или пълни зависеше от посоката) и се чувствахме аристократи – други влачеха бурканите и себе си из влаковете. Какво е едно седене на върха на ветровития Гълъбец в сравнение с препълнен влак в края на краищата… Аз също като граф Чарлз се страхувах от тъмното през нощта в къщата на село, но първо – ние се бяхме изхитрили да спим по няколко човека в стая, и второ – и ние имахме нощен пазач. Това беше един плъх с размерите на дакел, когото бяхме кръстили Цецко. Той живееше целогодишно в мазето и едвам ни понасяше, когато отидехме да нарушим спокойствието му през някой уикенд или през лятната ваканция. Сигурна съм, че искаше да ни яде, особено нас, децата, но уважавах геройството на баба ми да го гони с една метла с дълга дръжка, която ползваше със същото предназначение и за нас, когато не слушахме. Цецко пазаше къщата като собствена територия и ние винаги се опасявахме при влизане най-вече да не намерим някой оглозган до кокал крадец. И аз като Чарлз ядях непоносимия ми лук за салата, но при нас той беше печен, а не варен и готвачката беше баба ми, а не обслужващ персонал.

Сега гледам в албума къщата, в която граф Чарлз е затворник на титлата си и гледам моята къща, в която аз съм свободна по всякакъв възможен начин. Гледам как са облечени и как живеят децата му и сравнявам с моите, както и с десетки други, които познавам. Мисля си какво ще остави Чарлз на света и какво ще оставя аз…

И си мисля какви хубави сопи биха излезли от вековните дъбове на Алторп.

Сопи, с които човек да погне така, както баба ми гонеше с метлата Цецко тия, които ни излъгаха, че на тоя свят всички се раждаме равни.