Мец е град на три хиляди години. Бил е голям Келтски център през желязната епоха, след това става много важно търговско и политическо средище по време (на) и след войните на Цезар с Галите, а след тях става столица на кралството Австразия на Меровингите и на следващата ги династия на Каролингите.

В Мец се е зародило Грегорианското песнопение, което се практикува и до днес в Католическата Църква. В допълнение, днес грегорианската музика се ползва за медитиране, а понякога за фон на събирания, които изискват спокойна обстановка. Можете да чуете пример за този вид музика тук.

Мец изглежда като дете от смесен брак – толкова френски и толкова немски едновременно. Това е столицата на Лотарингия (Лорейн, Лорен)- някога кралство, а сега район на Франция. Елзас и Лотарингия са проблематична зона в отношенията между Германия и Франция от векове. Мец е разположен на ключово място по отношение на пътищата – важен в търговско и военно отношение факт през всяка епоха, но особено през средните векове. Днес има и алтернативи в транспорта – влакове, самолети, но това не винаги е било така. Градът е бил самостоятелен и силен, бил е една от малкото самопровъзгласили се републики в Европа. И днес се забелязва влиянието едновременно на френската и на немската култура, включително специфичния език/акцент, който говорят хората тук.

Мец е дал своя принос за цивилизацията и чрез храните, произлезли от тук, между които киш Лорен, знаковите френски сладки маделини, пастет Лорен, сливи Мирабела, вино и коняк.

Имахме възможността да минем през Мец за два дни в късната есен на миналата година. Посещението ни не беше специфично туристическо, но обстановката ни предразположи и подтикна да видим поне основните забележителности на града.

Мецката Катедрала „Свети Стефан“е построена между 1220г. и 1552г., когато е и осветена. Катедралата е висока 42м, което я прави една от най-високите готически постройки в Европа и третата по височина църква във Франция. Изградена е като събирателна сграда на две по-малки църкви, с цел да бъде главната епископална катедрала на Лотарингия. Най-високата кула на сградата е 91м. и е интересна със закачената 11 килограмова камбана. Когато е извисена за пръв път през 1605г., камбаната е била ползвана, за да известява на жителите за потенциални врагове, които наближават към Мец. С годините камбаната е променила фунциите си и по време на френската окупация 1552-1790 камбаната е биела всяка вечер в 6.00 ч., за да пожелае „лека нощ на краля на Франция и семейството му“. Камбаната е била за последно през 1918г., когато французите си върнали Мец обратно от Прусия.

Всичко в стария центърът на Мец, включително катедралата, е изградено от един много особен камък-Pierre de Jaumont (камъкът на Jaumont). Това е 175 милиона годишен оолитов варовик от периода Горна юра (времето на динозаврите), който се вади в камноломните на близката планина Malancourt-la-Montagne. Името Jaumont е съкращение от Jaumont-Montagne, което означава Жълтата планина. Камъкът е наричан с любов „слънчев камък“, защото придава топлина на сградите, особено в сивите зимни дни. Жълтият цвят се дължи на железната ръжда, която се е образувала и задържала във варовика.

Всяка фигура по външните стени на катедралата е изящно изработена. Може да се разглежда с часове. Вижда се колко труд и средства са вложени.

Точно до главния вход се бяха изправили две чудесно облечени мощни румънски ромки, които просеха, очевидно не от нужда, а защото това им е професията. Изглеждаха по-скоро заплашително, отколкото за съжаление. Много неприятно и неуместно, но и никой не ги изгони.

Най- забележителното е, че това е катедралата с най-голяма площ на витражите в света: 6,496 кв.м., което освен всичко друго я прави впечатляващо осветена вътре на естествена дневна светлина. Това справедливо ѝ е спечелило прякора God’s lantern (Божият фенер). Вътре всичко е внушително. Дължината на пътеката, която виждате на снимката, е 123.3м. от стена до стена. Hermman von Münster (1330-1392) е майсторът, който е изработил първия кръгъл стъклопис в дъното.

Стъклописът е с диаметър 11.25м. и е осигурил на майстора си място в криптата на катедралата (под олтара), където почива и днес заедно с други личности, допринесли финансово или чрез изкуството си за изграждането на катедралата.

Свои творби тук са оставили такива големи имена в стъклописа като Thiebault de Lixheim, Valentin Bousch и Jacques Villon .

Специално внимание трябва да се обърне на деветнадесетте витража на Marc Chagall зад олтара, изработени от него в периода 1958-1968г.

Има и орган, който изпълнява и до днес функциите си по време на литургия. Ние не хванахме такава, но пък сме доволни, че изобщо успяхме да влезем в самата катедрала, защото се оказа, че тя затваря по обед между 12-14ч.

От вън на пост средновековен рицар пазеше без почивка.

Населението на Мец е над 100, 000 човека, но градът изглежда доста свободен – движение по градските улици, стрес и трафик изобщо няма. Вероятно за това наше впечатление отново допринесе обедното време, по което пребивавахме там. Така или иначе едно е сигурно – контрольорите по паркингите дори в Мец безмилостно глобяваха наред спрелите „за една минута“ шофьори. За щастие ние бяхме редовни с паркирането и нас подминаха с безразличие. Имаше около нас обаче комични и шумни сцени, които (за съжаление) не беше удобно да снимаме. Сигурна съм, че тези контрольори ги произвеждат в специален завод и снабдяват с тях целия свят от това едничко заводско място. Виждала съм контрольорите на много места в различни градове и държави и се подписвам под горното твърдение с две ръце. Това са едни и същи безсърдечни същества в различни униформи. При производството със сигурност им изваждат онази част от главата, която прави индивида способен на симпатия към чуствата на другите и човещина към джобове им.

Архитектурата на тази част на Мец е заслуга главно на един архитект: Jacques-François Blondel (1705-1774). Неговият син Jean-Baptiste Blondel пък е един от главните архитекти на Париж. Площадът в Мец, на който е разположена катедралата Свети Стефан се казва Площадът на Оръжията. Освен катедралата, тук се намират още Общината на Мец, ето я в дъното:

Поделението за Лотарингия на Министерството на културата на Франция:

И Туристическият център на града, разбира се с трите знамена- на Европа, Франция и Германия:

Вътре имаше надпис и на български за добре дошли.

Мец е град на културата. Това личи и в малките детаили като оформлението на интериора на туристическия им център. Много уютно и приятно място, с много любезни служители.

Една от най-големите забележителности на Мец е гарата. Както споменах- Мец е дете на смесения брак между Франция и Германия през вековете. Така и архитектурно Мец може да се раздели на типично френска част – гравитиращ около катедралата център с постройките от жълт варовик, площади с кафенета и ресторанти, тесни улици, интимни жилищни сгради, приятни магазинчета, места посветени на културата (театри, опера), католически църкви; и немска част -елегантно, високо тевтонско строителство, демонстриаращо величието  и стратегическата мисъл на прусацие, които считат Мец за свой и го развиват по свой вкус особено след окупацията през 1870г. Именно до гарата се оформя и нов, немски център, контрастиращ с френския център на Мец.

Гранитната гара е внушителна, кръстовидна сграда, проектирана от архитекта на протестантски църкви и имперски архитект – специална титла, дадена му лично от кайзера- Jürgen Kröger.

Поръчана и построена с парите на Вилхелм II, гарата е олицетворение на намеренията на германците да използват Мец за център на бъдещите си военни действия, насочени към останалата част на Франция. Мец се намира много удобно точно на пътя между Париж и Страсбург. Прусаците са имали нужда от собствено, удобно място на този път. Трябва им и гара, през която да превозват най-бързо и евтино възможно най-много стоки и хора. И войници. Германците имат навика да са последователни и постоянни за много дълги периоди от време, въпреки някои временни неуспехи. Загубите от предходните войни например не са попречили на Хитлер да посрещне Коледата на 1940г. именно в Мец, защото стратегически мястото не е променило привлекателността си.  Подозирам, че е минал поне за оглед и през гарата, но нямаше кого наоколо да попитам за сигурност.

При построяването на гарата Вилхелм II имал обособен собствен апартамент в дългата 300м. постройка, където се помещават още високи зали, магазини, чакални и сервизни помещения. Има много светлина и е красиво.

Днес от старите цели на помещенията е останало малко и всичко е реорганизирано, за да е в крак със съвремието. Например, в центъра на гарата има много приятно кафе с пиано, на което могат да свирят всички желаещи и можещи посетители. Имахме късмет и в момента на нашето пребиваване наистина имаше свирещ на пианото. Идеята за пиано на обществено място, особено гара, не е нова, разказвах за подобна в пътеписа ми за Лондон и гарата Сейнт Панкрас.

От тук до Париж се стига за 80 минути с високоскоростния влак. Практически човек може да работи в Париж и да живее в Мец. От тук такива високоскоростни влакове има и за много други френски и европейски градове, но има и обикновени влакове, които свързват Мец с по-малките градчета в Лотарингия.

Гарата става опорната точка, в която гледат останалите немски сгради отстрани. Изглежда като съвсем друг град от френската част на Мец.

Точно срещу гарата е пощата. Огромно здание с много стаи и много възможности.

За да се стигне до входа обаче, трябва да се мине по улицата на трамваите (зад момичетата на горната снимка):

Внушителна, официална и тежка. Не прилича на други френски пощи, в които съм влизала. Личи си, че има чуждо влияние. Похвалното е това, че независимо кой е строил – построеното се уважава, пази и поддържа и се счита за собствено.

Сградата вляво е университета на Мец. Той е открит през 70-те години на миналия век и е кръстен на известния френски поет, роден в Мец- Пол Верлен. Има филм  (1995г.), в който се разказва за двойнствения му живот- Верлен е бил женен, но е имал интимен романс с по-млад поет (в ролята – Ди Каприо). Днес университетът се ползва с отлична репутация, особено по отношение на обучението по изкуствата.

В по-новата част на града строителството не спира. Архитектурата носи съвременно звучене и значително се отличава от старата част на Мец.

Нови офиси и молове запълват пространството в очакване на клиенти и бизнес. Реда, културата, спокойствието и близостта на Мец с Германия, Люксембург, Щвейцария и Брюксел, както и отличните транспортни връзки гарантират доброто бъдеще на този град.

Най-интересната сграда тук е Centre Pompidou-Metz. Той е първият директен клон на Centre Georges-Pompidou -Париж. Център Помпиду- Мец е построен с височина точно 77м., като реверанс към рождената година на по-големия му парижки брат – 1977г. Архитекти на мецката сграда са Shigeru Ban , Jean de Gastines и Philip Gumuchdjian, а сградата е открита от Никола Саркози на 12 май 2010г. Центърът се състои от три големи изложбени зали, театър, зали за срещи и ресторант-тераса. Ние успяхме да видим центъра този път само от вън.

Покривът е много интересен. Изработен е от 16км. ламинирана, залепена, слоеста дървесина- глулам (много актуална в съвременното строителство).  Покривът наподобява китайска шапка с несиметрични линии и заедно с всички дървени части е покрит с бяло фибростъкло и тефлон. Тефлоновото покритие прави покривът самопочистващ се и го предпазва от повреда от слънчевата светлина, а фибростъклото пропуска както слънчевите лъчи навътре, така и светлините от сградата навън през нощта. Това прави центъра много привлекателен както за посещение, така и за снимки и денем, и нощем. На снимката се вижда и ресторанта-тераса, както и част от функционалната градина, която заобикаля цялата сграда. В градината има както места за деца, така и места със зеленчуци и цветя – проектирана е от специалист с цел да покаже как да ползваме земята без да я повреждаме с дейността си.

Големите изнесени прозорци на центъра гледат директно към основните забележителности на града. Този например е насочен към имперската гара, за която разказах по-горе.

Мец е прекрасен град, където трябва да се остане поне седмица за по-подробно разглеждане. Ние имахме само два дни, които се оказаха достатъчни само за да разберем, че са наистина малко като време за посещение на това място.

Ако трябва да изберем едно нещо, с което да запомним Мец и от което да се поучим – това е житейската философия на гражданите му. Както в културно и архитектурно отношение, така и в географски аспект Мец също е разполовен – разположен е там, където се срещат и събират две големи реки – Мозел и Сейл. Градът е прорязан и разделен на няколко места от коритата и на двете. Векове се е налагало да се строят мостове между частите на града, за да могат хората да живеят, работят и търгуват помежду си. Мостовете са тези, които са задвижили еволюцията на поселището от желязната епоха до водещ европейски културен град днес. Животът съчинява и сглобява най-брилянтните метафори, нали…

Та за мостовете на Мец, които свързват – в пряк и в преносен смисъл. Хората знаели, че им трябват мостове. Трябвала им добра воля, за да преглътнат различията, да се организират и да ги строят. Намерили сили и стиснали ръце в съгласие да направят това. Трябвали им обаче и пари. Мислили, умували и намерили начин. Всеки път, когато починел богат човек, продавали личните му вещи и дрехи на търг и с парите от наддаването построявали мост. Така и хората се убеждавали на практика, че няма нищо вечно на този свят (дори голямото богатство е временно), и наследниците на богаташа били доволни, че са допринесли нещо за града. А и звучи справедливо човек да плати някаква дан на обществото, където е живял толкова добре. Сега едно от имената на Мец е „Градът на мостовете“.

Остана да видим мостовете на Мец следващия път. Остана и да се надяваме, че средновековната практика на Мец за финансиране на обществени проекти ще стане известна и ще зарази идейно отговорните лица и институции в Европа, а защо не и в света?

Защото е справедливо да изградим повече мостове помежду си с парите на богатите.

В пряк и в преносен смисъл…