Уважаеми Генерал Радев, уважаема г-жо Йотова и вие, бъдещи членове на новото правителство на България,

Аз разказвам приказки за възрастни. Моля, отделете малко време, за да прочетете тази, която написах специално за вас. Подарявам ви я, за да звънва като камбанка всеки път, когато подписвате решенията си за България и Хората ѝ.

Пожелавам ви успех, а на нас- късмет с вас.

Двете Жени

Има по наше време две Жени.

Едната Жени е англичанка и си живее в Англия. Не блестяла с нищо като ученичка, а и никой не очаквал от нея да блести. Не ѝ стигнал бала от дипломата дори да запише мечтания курс в близкия колеж. Курсът бил по фризьорство, защото тази Жени имала голяма мечта – да стане фризьорка. Жени решила да е решителна и упорита и да не остави мечтата да изтлее. Обиколила фризьорските салони в малкия си английски град и се примолила да я вземат за чирак. Взели я, на главната улица, в малкия ъглов салон, в който ходели всички бедни местни, че им било близо и по джоба. По-заможните ходели в близкия, по-голям град.

Щастлива със съдбата си, Жени заставала всяка сутрин в тъмни доби и отивала на работа в малкия ъглов салон на главната. Гледала, попивала занаята. Метяла косите от пода, миела тоалетните, правела чай и кафе на клиентите и фризьорките. Те пък за благодарност ѝ разрешавали да гледа, да чисти гребени и четки, да събира мръсни хавлии, да мие косите на клиентките. Казали ѝ да наблюдава и да пита, да пита и да наблюдава, защото занаят се дава и учи, но най-вече се краде. И тя седяла, гледала, питала, докато един ден след около година ѝ връчили и ножица. Бил голям ден за Жени, даже черпила след първия си опит да подстриже истинска коса на истински човек.Чиракуването ѝ продължило две години.

Другата Жени е българка и си живее в България. Била отлична ученичка, родителите ѝ очаквали от нея именно това и не я хвалели до безобразие за високия успех. Балът от дипломата ѝ стигнал за университет, но парите – не. Жени решила да е решителна и упорита и да изкара първо парите за образованието си, преди да ги вложи в него. Разтърсила се из малкия си град как да стане това. Най-изгодното предложение било да работи без заплата, за 4% от оборота в известна българска верига за хранене. Жени разбрала, че ѝ се подиграват и се хванала сама в ръце – подписала договор за наем на един малък хотел-ресторант в един малък, но много известен туристически град наблизо до нейния. Преценила, че с постоянния поток от хора, привлечени от най-именитото вино на Балканите, ще може и тя да изкара парите за образованието си. Запретнала ръкави, взела заем от банката, наела няколко човека на работа и започнала. Съобразила сама, научила се пак сама как и направила Фейсбук страница, туитър акаунт, включила се в booking и airbnb. Мястото било базисно устроено. За това Жени сама си купила или ушила чаршафи, пердета, покривки, сушилки, ютии, телевизори, вкарала интернет и сателитна телевизия, окосила, почистила и очовечила, вдигнала категорията. Научила се пак сама как да дава намаления на групи и какво да е то, научила се как да панира шкембе, научила се от къде да купува най-изгодно продукти за ресторанта, научила се как да чисти за отрицателно време мръсни тоалетни след гостите. Спяла сама в малко бунгало-склад отзад зад хотела, за да са стаите винаги готови за гости. Работела шофьор, снабдител, помощник-готвач, помощник-сервитьор, помощник-камериер, техник, перачака, управител и общ работник. Излизането на нула след заема от банката ѝ коствало години.

Фризьорката Жени напредвала. Постепенно ѝ разрешили да навива ролки, да суши със сешоар, да пръска лак. Изпратили я на няколко курса за млади фризьори, на които тя гордо срещнала потенциалните си колежки от колежанския курс, за който не ѝ стигнал бала. Намерила си приятел- кротко момче, което учело за дърводелец и се напивало само през уикенда с приятели. Минала още година, Жени станала пълноправен фризьор в салона, след като положила съответните трудни изпити – в Англия курса за тази професия е две години със сериозна писмена и практическа матура накрая. Междувременно дошло време на шефката на салона да се пенсионира. Тя разговаряла първо с останалите фризьорки, а най-последна оставила Жени. Шефката разкрила на Жени, че е решила на нея да завещае бизнеса си, ако Жени е съгласна. Останалите били със семейни отговорности и предпочитали да работят някъде за заплата, така че с радост щели да останат на работа, ако Жени ги иска. На никоя друга шефката не била предложила бизнеса, Жени била първия ѝ избор. Жени се разплакала от щастие, но казала, че се страхува от такова нещо – нямала и най-малка представа как се върти бизнес. Шефката я уверила, че за това Жени няма нужда да мисли. Шефката уредила на Жени да отиде на бизнес-курсове в съседния град към едно специално английско сдружение, което помага на младите ентусиасти да започнат собствен бизнес. Младият ентусиаст получава сурогат- бизнес-родител (СБР). Той е на разположение 24/7 за консултации по отношение на всякакви банкови, счетоводни, ТРЗ, бизнес-практически и човешко-лични въпроси. Той прави това безплатно, защото успелите имат моралното задължение да върнат поне едно добро на обществото и го правят с радост. СБР-ът обяснил на Жени стъпка по стъпка какво и как да прави, къде да отиде, какво да каже, с кого да говори, какво да иска и какво да не дава. Жени отишла и на обучение за това как да рекламира бизнеса си в местната преса и по интернетн- такъв курс е безплатен, провежда се в поделенията на министерството на Труда и Социалните грижи по градове и е достъпен за всеки, който желае да похарчи усилията и времето да присъства. Научили я безплатно и с радост на всичко, което би могло да ѝ е от полза. Така за около година не-блестящата ученичка Жени станала най-младата успяла бизнес дама на малкия град. Всички ѝ се радвали, писали за нея в местното рекламно списание, хората отивали да ползват услугите в салона, за да я подкрепят в начинанието ѝ. Предложили я от района за националния конкурс „Бизнес-дама на годината“. Не спечелила, но получила плака за участие, което е повече от престижно. Жени работела здраво, увеличила и броя на фризьорките. Получила и предложение за брак. Взела изгоден заем за собствена къщичка и се нанесла с приятеля си в нея.

Хотелиерката Жени се задъхвала. Връщането на заема се оказало по-трудно, отколкото предполагала. Клиенти Жени имала, но не достаъчно. Опитала да говори с някои от другите ресторантьори и хотелиери от малкия град, за да се ориентира в обстановката, но нито един не споделил нищо с нея, а някои дори отказвали да ѝ сервират кафе, когато отидела като клиентка. Отрязали я и от градските обсъждания на събранията в кметството – не била от градчето и това им дало достатъчно основание да я изолират. Наемът ѝ бил прекалено висок, притежателят на мястото очаквал единствено редовно внасяне на пари, не предлагал каквато и да е подкрепа в бизнеса, дори съветите му се свидели. Жени започнала да разбира защо е построил всичко, а после го е зарязал и е заминал за Европа. В центъра на малкия град има една суха река, а двете улици около нея са изкорубени и трудно използваеми. Хората от градчето не искали да дават пари за ремонта, хората от голямата община в близкия, ро́ден на Жени град, които недоумително защо контролирали бюджета и на малкия град- още по-малко. Никой не поддържал никакви общи части, само своето си заведение и паркингче. Жени разчистила всичко пред ресторанта си, оправила паркингчето, измела изкорубеното на улицата, започнала да се грижи и за цветята, които кметството било наслагало преди много години в големи четвъртити кашпи по продължение на улицата, но зарязало много отдавна. Под грижите на Жени цветята цъфнали, мястото светнало. Мислела, че ако е упорита и трудолюбива нещата ще потръгнат. Те потръгнали, но разходите заваляли, готвачът и камериерката напуснали, защото си намерили много по-добре платена работа в близка Гърция. Жени повикала брат си и приятеля си, защото на тях единствено можела да си позволи да не плаща редовно. Братът напуснал училище, а приятелят работата в гаража и напиването през ден с приятели, и двамата ѝ се притекли на помощ. Данъците и налозите растели не с дни, а с часове, банката натискала, наемодателя не отстъпвал, помощ ни морална, ни материална никой от никъде не предлагал. Един ден от кметството неочаквано пратили писмо на Жени – тя почти се зарадвала, докато не го отворила. От кметството искали от Жени да плаща наем за ползването на уличните кашпи, които са общинска собственост, а тя ползва безплатно за привличане на клиенти и следователно- за лична облага. Жени се почуствала прекалено млада и наивна, прекалено жена и прекалено чужда, за да просъществува на това място. Жени разбрала, че няма как да продължи. Останалите от градчето гледали и злорадствали – знаели, че колкото и високо да скача Жени – това ще е до време и тя ще се откаже. Не била първата, нямало да е и последната. Жени разбрала, че въпреки желанието, ентусиазма и умствените си възможности в тоя живот вероятно ще остане без висше, а и без бизнес. Но не искала да се примири, че ще остане и без мечти. И без пари. Жени прекратила договора, ударила ключа, разделила се с приятеля си, (който ѝ бил поставил ултиматум или да се оженят и да заживеят заедно на село при майка му дори без средства или да хваща пътя) и си купила билет за самолета, за да хване пътя. Нарекли я веднага родоотсъпница и предателка. Тя все пак се качила. Кацнала в Англия. Потърсила си работа, намерила си.

Сега Жени работи при Жени. Работи дори без перспектива да стане истинска фризьорка, работи само срещу сигурно прилично редовно заплащане. Жени мете косите на клиентите от пода, прави чай и кафе, мие тоалетната на малкия ъглов салон на главната и всяка сутрин бърше рамкираната и закачена на стената диплома за фризьорка на омъжената, бременна бизнесдама Жени.