15. Последната струна

Веднъж съперници на Паганини пренатегнали преди концерт струните на цигулката му. Когато излязъл и започнал да свири струните започнали да се късат една по една.Той обаче продължил и изпълнил програмата си на една единствена и то не-настроена струна. Не претендирам да съм Паганини. Само разказвам истории за възрастни.
Приемам едно предизвикателството и за това ще изсвиря този пътепис без картинки.



Последната струна

-Много си дружелюбна и усмихната, какво криеш?
Смачканата униформа на граничния офицер беше обратно пропорционална на резкия му тон. Заекнах, защото за пръв път ми се налагаше да оправдавам любезността си.
-Крия доброто си настроение, защото е доста късно и пътувахме дълго, не е подходящо да запея патриотични песни на границата. – Самоиронията ми е присъща, но забелязах как мозъка му се ровеше из думите ми, за да хване нещо обидно към него или страната му, за да намери достатъчен повод да разтовари за проверка колата ми. Аз пък ровех с една ръка в малкия сак на задната седалка до дъщеря ми, за да намеря и да подам документите ни.
Синът ми се опитваше да разсейва многозначителен поглед напред, на около 20 метра, където беше българския граничен пункт. Диалогът ми със сръбския митничар звучеше като страница от произведение на Кафка – нито аз, нито той, нито слушащите вярваха на ставащото, но въпреки това водехме този разговор и играехме в този сценарий.
-Това е английска кола, твоя ли е?
-Да, ето документите на колата, ето моите – едно и също име. И на снимката съм аз , вярвате или не. – Изпуснах самоиронията отново, ех, трябваше да съм по-внимателна. Безизразните очи на митничаря ме заковаха на седалката, докато той безмълвно се изниза навътре в офиса. Чудех се дали е разрешено да се диша, но реших да рискувам, като се опитвах да не движа много гръдния си кош.
-Колко ли време ще ни държат… – изпъшка дъщеря ми от задната седалка.
-Ами то няма никой друг, ние изглежда сме им единственото забавление за вечерта. – подсмихна се изпускайки на глас опасното за всички ни наблюдение сина ми.
-Не, не…не…недей…- заизбърсвахме поривисто с дъщеря ми от ушите на вселената неговата реплика – дано да е била задрямала и да не е чула, че иначе осъмнахме тука.

-Ровѝ, каквото намериш е за всички, но ако не намериш нищо – аз не съм разбрал на какво основание си започнал и всичко ще си е на твоята глава. – Гласът на шефа на сръбския митничар дойде така звучно от офиса, че стана ясно как и ние сме целенасочено включени в разговора. На висок тон той даде зелена светлина на митничаря да рови, за да ни обере, ако намери нещо, но ако обиска зариеше на празен оборот – шефа си измиваше ръцете.

Чух как митничаря мисли. Не му се разправяше с кисели британци от посолството, заточени на служба в Източна Европа, към които ние щяхме да се обърнем за помощ, ако се заядеше с нас сериозно. Дали да рискува и да угаси любопитството си в ровене на багажа ни или да запази топлото си, добре платено кротко място на тоя граничен пункт. Ако се стигнеше до там – той обираше сам целия пешкир. Дали със сигурност носим толкова стока от бял прахов характер, колкото да компенсира заплащането му на тоя пункт за следващите двадесет години? Мечтаех да ме попита това в прав текст, докато наблюдавах в сумрака лицето му на идване от офиса.
-Приятен път. – почти навря паспортите и документите в колата той.
-Благодаря ви, много сте любезен. Леко дежурство.
Тръгнах на първа възможно най-бавно, за да му дам възможност да ритне задницата на колата ми, та поне малко да му мине яда. Той побърза да се скрие обратно в офиса, за да не се изкуши да го направи наистина.

Няколко метра по-натам пишеше „България“. От кабинките изскочиха няколко много усмихнати служители.
-Добре сте дошли, как пътувахте. – надпреварваха се един подир друг да си приказват с нас те. Почти не погледнаха документите, едната служителка ни донесе винетка, помогна да я залепим.
-Много малко хора като вас минават от тук, повечето ползват Калотина.
-Да, ние не сме като повечето. – доуточних аз, засрамявайки се леко, че декларирам нещо толкова очевидно. Стар Форд-комби с десен волан, натоварен отвсякъде като запорожец на връщане от село през седемдесетте, с трима изцъклени, преуморени и в неистова нужда от душ и легло пътници в полунощ на този пункт.
-Какво ви заядоха колегите? – не се сдържа едната митничарка, посочвайки леко с глава към сърбите.
-Колебаеха се дали да ни проверяват всичко куфар по куфар и плик по плик. Но се отказаха.
Всички наоколо се засмяха на някаква очевидна шега, която ние не знаехме.
-Карайте внимателно и приятно прекарване в родината. – Служителят ми се усмихна така нежно, че се запитах дали не се познаваме от някъде. Нямаше от къде, нямаше как. Усмихнах се и аз по същия начин и влязохме в България.
Боже, колко ми е познато всичко… в този край, в който никога не съм била, през нощта, по това тясно, на ръба на приличието асфалтирано шосенце…
-Welcome to the real world! – разпери театрално ръце и съвсем докара на интонация и произношение сина ми репликата на Морфиъс от Матрицата. Двамата с дъщеря ми се разсмяха, а на мен ми заседна топка в гърлото… тръснах глава, за да я разкарам, до кога ще ми пука… яд ме е на мене си… добре, че е тъмно… трябва да се диша по-бавно и дълбоко, когато не искаш да се разчустваш излишно… по-бавно и от това… ще опитам да не дишам, май най-добре, това може да помогне…
Меката нощна светлина на близките селца пробягваше из листата на крайпътните акации, бяхме съвършено сами на пътя, под нощното небе на България. Особено е по един особено особен начин. Кафка…Изморена съм, май е от това… Имаме резервация в единствения европейски звучащ на рекламата в booking хотел, с обещание за спа, басейн и ред други сладости, които нито искаме, нито имаме намерение да ползваме, но наличието на които ни гарантира, че поне ще има топла вода и чисти чаршафи в осветения център на малкото гранично градче. Останалите предложения за подслон си бяха мъчни – или на високо из усойните тъмни пътеки на околните баири, или с обща баня и тоалетна, или просто отдавна не приемаха гости и обявите им бяха изостанки от предишни години.

Стръмните улички на Т. похлопваха с разбиране под гумите на колата ми. Сигурна съм, че на светло утре нещата ще изглеждат много по-добре. Няма как да е по друг начин. Иначе това не е моята кола, а машина на времето и пространството и аз съм или в някой бедняшки квартал на Викторианска Англия, или в гетата на Рио де Жанейро. Редки светещи с по една гола крушка прозорчета, олющени, уморени постройки, самотни изоставени завойчета, някоя и друга локва пред пейчица, на която денем седи самотник в безропотно очакване единствено на последния си дъх…
-Аааа, ето го хотелчето! – Бодро плесна и потри ръце предвкусвайки храна и баня синът ми, свеж така, сякаш сега тръгваме на път. Дъщеря ми изръкопляска одобрително от задната седалка. Стреснах се от мислите си и се върнах в реалността. Сигурно им е от младостта, помислих си аз за децата ми, нежно засмяна във всички възможни огледалца, за да мерна в тъмното лицето и на едния, и на другия на седалките около мен. Или от факта, че това за тях е туристическа дестинация, не Родината. Поне не в смисъла, с който е инкрустирана от комунистическото детство в съзнанието ми тази дума. Късметлии.
Рецепционистката изглеждаше като филмова звезда. Фамозен, ярко-червен тоалет прилепнал по Джей-Ло-сочна фигура, перфектен маникюр, грим за сенчеси, сластни очи, движения на преяла котка. Чудесна, дано някой продуцент от Бевърли Хилс се обърка и замръкне тук. Дори не изглежда евтина. Изглежда като изрязана от западно списание фигурка, нескопосано лепната в споменника на Т.
-Имате резервация за трима, но ще ви сложа в най-голямата стая на втори етаж, свободно е, имате късмет. – Дори е любезна, предполагам донякъде заради сина ми – висок, строен, с кола с десен волан. Докато децата ми пренасят скромния ни багаж искам от Червена Рокля да ме насочи към най-важните неща, които трябва да се видят тук, ако човек разполага с един пълен ден. Тя ми ги изброява съвестно, а аз си ги записвам, защото ЕГН-то и шофираните за деня километри ми хихикат в ушите и не дават на информацията да стигне безпрепятствено до мозъка ми.

Стаята мирише на минали сексуални подвизи, на невинни, красиви момичета, натопени в скъпата вана, надяващи се голия, космат чичко пред тях да припадне всеки момент от толкова дълго всмукания навътре и нагоре корем. Мокетът носи смътни спомени за изсипани по невнимание на земята бели линии, а дебелите пердета са огърчени и зачервени от срам и преумора. Чисто е, до колко може да се изчисти с прахосмукачка и парцал скверността.
Сутринта е тиха от тази страна на хотела. Чак от другата му страна, на паркинга, днес има градски пазар. Сергиите са пълни с еднакви евтини стоки – ябълки, зеле, грозде, тук-там домати и краставици. Продавачите до един са над шейсет годишни. Българи са. Купувачите са предимно роми. Иначе всичко друго си изглежда нормално. Купувам два килограма грозде и се качваме в колата. Синът ми се опитва да я изкара измежду насядалите баби, но нито една от тях не помръдва. Не чуват, не виждат или просто не ги инересува ставащото наоколо.
-Газѝ, младеж, газѝ наред! – чува се мъжко подвикване и няколко баби се обръщат. – Те и без това са вече зян наборките, само пенсии от държавата точат!
Човекът очевидно си има закачка с продавачките и сред всеобщ нерадостен смях няколко от тях решават все пак да се отместят. Колата ни меко се измъква от пазара. Чуствам се неудобно на седалка вътре минавайки измежду разкованите щайги отвън. Не знам защо.

Отиваме до Ждрелото. Децата ми изтичват да се катерят като кози по баира, а аз гледам по номерата на къщите на единствената улица, която води към тази природна красота. Намирам нужния ми номер и звъня на оградната врата. На балкончето на третия етаж, което е на равнището на улицата, се появява младолика подвижна дама празнувала преди около петилетка осемдесет годишния си юбилей. Тя поглежда с любопитство към мен.
-Здравейте, обаждах ви се на мобилния преди време, за да наемем ваша стая за два дни, дали ме помните? Говорихме си тогава за нещата от живота…
-Да, да! – отзивчиво откликна дамата и замаха с ръка. – Ей сега ще слезна.
После пуска по една макара от края на балкончето желязна кофа, пълна с мръсни чаршафи надолу до плочките на вкопания под уличното ниво първи етаж.
-Интересна система, – засмях се аз на глас, а тя ме погледна обяснително.
-Нямам ръце да свалям вече до пералнята в двора, а вчера имах клиенти в две стаи. Така си качвам и дървата за печката горе – с макарата.
След кратко суетене дамата дойде до вратата и ми отвори. Прегърна ме, сякаш сме стари роднини. Изглежда много мила и почти модерно облечена.
-Е, как спахте там, в хотела? Там има повече удобства, нали ви казах.
-Спахме добре, но сега минавам от тук само да оставя това грозде. – подадох ѝ аз двата килограма от пазара. – Един килограм бяло и един черно, както говорихме.
Дамата замлъкна и заизмерва бързо с поглед разстоянието между пакета и очите ми.
-Ама нямаше нужда, какво е това, направо не вярвам… – занарежда тя и прихвана лицето си в две ръце, за да асимилира случващото се. Не очаквах няколко чепки грозде да произведат такъв емоционален ефект.
-Оплакахте ми се по телефона, че няма как да си пазарувате и прекупвач с малко камионче идва два пъти седмично, за да ви носи продукти от града на завишени цени. Така изкарва пари от възрастните наоколо, без да има кантар и без да мери каквото и да било. Та любимото ви грозде никога не е обещания около половин килограм, нали така?
-Да, но не вярвам, че сте запомнили и идвате да донесете на непознат човек грозде!
-Е, нали се запознахме сега. Съжалявам, че не взехме ваша стая под наем, но пък се радвам, че ви заварих в къщи, за да се видим. Моля, вземете гроздето – то ви е компенсация за излъгания грамаж за цялото лято. Знам, че няма кой друг да ви донесе.
Дамата ме прегърна, обърна се мълчаливо и пъргаво за годините си изчезна някъде из дебрите на къщата. Поколебах се с гроздето в ръка, поогледах се по улицата, но реших да изчакам. След няколко минути дребната ѝ фигура се появи с жълт буркан в ръце.
-Вземете това. Изглежда като мед, но е много по-силно, стъргано е от кошери специално за собстеника. Не яжте повече от лъжица на ден. Ще задържите младостта си с него.
Гледах я и ѝ повярвах, че младостта може да се задържи. Оставих я махаща до вратата с гроздето в ръка.
Децата ми се върнаха от катеренето и ми обясняваха един през друг колко е красиво Ждрелото. Карах към най-новия музей в околността – този на доктора, открил бацила на българското кисело мляко, пренебрегнал престижни предложения за работа, предпочел да се труди и живее в страната си. Работил като обикновен доктор, но откривателството го изкушавало постоянно и паралелно с практическата си дейност той работил и лабораторна работа. Открива ваксина против туберкулозата тук, в този край. Публикува откритието си в престижни издания, големи имена го аплодират, спомняйки си името му още от откриването на бацила на киселото мляко. България не го подкрепя за ваксината по никакъв начин и откритието му замира из провинциалните болници, където му е разрешено да практикува. И до днес двама французи са записани със златни букви в книгата на световната медицина, защото паралелно с нашия доктор откриват тяхна версия на ваксината, която се ползва във всички държави.
Музеят е добре направен, нов, платен с Европейски, немски пари. До преди това България не е сколасала да отдели средства, за да оправи поне къщата на този велик човек.

По пътя обратно към града застигаме джип на Гранична Полиция. Караше към една бензиностанция. Пристигнахме заедно с тях и си наляхме от същата помпа. Бензинджийката беше доведена с магия от 1985г. – мощна жена на средна възраст с още по-мощен черен кок и по-мощна и от кока бензинджийска чантичка на корема. Бензинът ни накара почти да летим. Сигурно е самолетно гориво, гледайте от страни Форда дали ще му поникнат крила тия дни, пошегувах се с децата на връщане към хотела.
Най-многолюдната сграда в града в една пряка до центъра се оказа лекарския кабинет. Възрастни българи и млади ромки с деца се бяха струпали около входната врата и чакаха така, сякаш някой щеше да им изнесе от вътре Свещения Граал и с една глътка вода от него да отнеме от житието им всяка болка. Главната докторка ми се оплака колко са бедни хората, колко невъзможно трудно е и за българи, и за роми. Каза, че е отчаяна. Каза, че никога не е било толкова зле. Каза, че функционират до голяма степен разчитайки на хора като мен. Зет ѝ, например, компютърджия в София, плащал инжекциите и превръзките на момиче на легло цялата предна зима – сто лева на месец. Държавата нямала пари. Зет ѝ вече не плащал – момичето си заминало и няма нужда от нищо повече.

Оставих няколко кашона с медикаменти, които докарахме от Англия, с единствената уговорка да ги раздава безплатно. Увери ме, че ще го направи, без да може да изтръгне от мен друго освен малкото ми име. В Библията пише, че когато едната ръка дава – другата не трябва да знае за това. Предпочетох да се придържам към Библията, а не да се поддам на молбите на докторката. Няколко здравеняка от едно старо Ауди помогнаха да се внесат кашоните в сградата. Опашката се разшумя разбрала, че се случва нещо извънредно. Побързахме да избягаме с колата преди да ни разгледат добре и да плъзнат слуха из целия град.
Центърът на градчето е виждало бляскави дни, отминали безвъзвратно. Градската градина е все още добре поддържана, има и читалище, което изглежда функционира. Огромнната сграда на гимназията обаче е отдавна заключена, а по прозорците висят тук-там откачени парчета талашит. През едно изостанало прашно стъкло видях разкрачени учебници по пода – литература, за девети клас. Градчето има и малка търговска улица, по която са наредени дървени спретнати бараки с различна големина – тото, стъклар, месар, книжарница. Има и един Смесен магазин, какъвто последно съм виждала в детството си. Особената му миризма изглежда е запазена марка за тези магазини. Както Афродита е родена от морските вълни, така продавачът – мъж с огромна бенка от дясно на носа – изглеждаше роден от купищата метли и лопатки, изкуствени цветя, поцинковани канчета, бутилки спирт и газ, пирони, отварячки, гумени галоши и дочени дрехи, топчета, свирки, тенджери, джезвета, кухненски кърпи и сапуни. Класика.

Няколкото хранителни магазина около хотела бяха пълни с млади роми, които си купуваха питиета, пушеха и се смееха по пейките наоколо. Двама полицаи обикаляха и гледаха сърдито, но не правеха нищо. Попитах ги как да стигнем до банката.
-Банката, да… имахме двадесет и три банки тук, сега има една. Лесно ще я намерите. Ако успеете да минете безпрепятствено до там, разбира се. – кимна едния към градинката, гъсто осеяна с мургави сънародници.
-Никой ли не работи в тоя град? – реших да се пошегувам аз.
-Работим. Тия, които трябва да плащаме данъци работим. Останалите ги вардим, нали виждате.
-Така ли е постоянно?
-Така? Не, по-зле е. Днес е добре. Още не са започнали да се бият, рано е. Наскоро ходихме в близко село, хванали орел в един кокошарник. Били го, счупили му крилата, снимали се с него и на края го убили.
-Защо? – онемях аз.
-Защото им взема кокошките. – отговори ми полицая, но аз продължавах да го гледам с празен поглед. Той ме съжали и ми обясни:
-От тях не може да се взема. На тях може само да им се дава. Не намерихме орела, разбрали са, че е незаконно да се убива и се бяха отървали от него преди да стигнем. Но вие не го преживявайте толкова, идете, свършете си работа в банката. Поне сте за малко тук, спасили сте се. Ние трябва да понасяме това всеки ден. Всеки ден.
Безсилните ръце на полицая се стегнаха в юмруци, но той преглътна, отпусна ги и ме загърби, продължавайки обиколката си. Другарят му се опита да ми се усмихне, но се отказа и го последва.
На рецепцията в хотела беше застъпила на смяна отново Червена Рокля, само че днес беше Синя.
-Видяхте ли всичко, което искахте из района? – усмихната ни посрещна тя.
-Да, почти. Имате доста цигани, повечето безработни май, превзели са изцяло града.
-Сега е коректно да се наричат роми. Да, завзели са всичко, българите избягаха по София и по чужбина. Малко работа има тук, няма как да се задържат хората. Имаме хора от Сърбия, идват да работят в хотела, че и при тях няма работа, но пък имат много проблеми с минаването на границата. Сърбите се заяждат с нашите минаващи, нашите – със сръбските минаващи, въпреки, че пункта не е оживен и всички се познават – и служителите, и минаващите. Ще вечеряте ли?
-Да, ще хапнем нещо, ако работи ресторанта. Исках да се оплача, че нямаше много топла вода снощи, защо така?
-Нямаме клиенти в момента, само вие сте. Басейнът не работи, няма смисъл да топлим водата, спа-центъра ни също е затворен и вероятно някой е изключил бойлера, преди да угаси лампите снощи.
-Разбирам. Е, дано днес да имаме топла вода, та да се изкъпем по-добре.

Ресторантът беше празен, но пък сервитьорката беше разбрана и отзивчива. Донесе поръчката бързо, беше вкусно, а тя заслужи и добър бакшиш. Беше ромка, която работи от няколко години там и дори поназнайваше английски. Засмя се на въпроса ми каква е разликата между циганин и ром – отдавна ме мъчи, но не е политически коректно да го задам където и да било. Каза, че циганите не работят и крадат, а ромите говорят само български, образоват децата си, плащат си сметките и искат да живеят като почтени хора. Сподели, че иска да усъвършенства езика и да опита късмета си в Лондон. Пожелахме ѝ успех.
На тръгване на другата сутрин колата ни беше запушена на паркинга от мощен джип. Оказа се, че е на собственичката на хотела. Тя го премести без да ни удостои с поглед. И за какво да го прави – кой с Форд като нашия заслужава и секунда внимание. Поне разбрахме от къде черпи модните си вдъхновения рецепционистката Червена Рокля. С шефката си изглеждаха като клонинги с различна дата на производство. Разбрахме още предния ден от странични източници, че дамата-хотелиерка е свързана с власт-имащи групировки, които са ѝ осигурили лъскав бизнес и джипов стандарт на живот.

На излизане във фоайето на хотела ни настигна приятен мъж на средна възраст, който искаше да ни продаде албум със снимки и описания на манастири от околността. Посъветва ни обаче, ако решим да посетим някой от тях – в никой случай да не оставяме пари, защото ще отидат за пиене и веселби на братята. Очарователно и много християнско.
Пътувахме в мълчание към София. Гребнах от буркана с младост и задъвках сладката, твърда маса. Топеше се бавно, сместа беше много силна и трудна.

Мислех си какво е Родината за моите деца, които живеят повече от петнадесет години навън: заядлива в името на самото заяждане граница; топла вода – опция задействана само, ако претенциозния хотел е пълен; красива природа, която не топли никого; пре-продавач с камионче, който съвсем необезпокояван обира възрастни хора; музей на доктор, когото държавата е саботирала по всякакъв начин и който е срамно засипан от прахта на историята; зет играещ ролята на здравна каса; специален бензин за специални клиенти; литература, която се валя никому ненужна по пода на изоставено училище; безсилен полицай; мутреса със собствен джип и скъп провинциален живот; весели монашески братства; млада работна ромка, която упорства да промени съдбата си, стремейки се да напусне тази държава.

И един убит орел.

Убит единствено заради това, че е орел.

Закашлях се от силния до люто мед. Потекоха ми сълзи. Не можех да дишам. Не можех нито да преглътна, нито да изкарам обратно полепналата по гърлото ми смес. Всичко ми се замъгли.

Давех се и не виждах пътя.

Но продължавах да карам.



 


Частта от тук надолу е извън пътеписа и е по изрична молба на читателите на блога ми.

Седмица след публикуването на пътеписа качвам допълнително и малко снимки за доказателство, че разказаното в пътеписа се е случило и е реално, а не моя измишльотка. 

Реално е.

Дъщеря ми малко се притесни от искането за снимки, защото тя им е майстора, а материал за Т. не беше предвидено да правя и тя снима там само за домашна употреба. Когато знае предварително, че ще пиша за едно място тя снима повече и по-професионално (нейно мнение).

Но все пак, ето няколко снимки от Т. така, както ние го видяхме в късното лято на 2016г.







Любимата ми снимка от това място. ❤ Браво, дъще ❤



Ако случайно с катерене стигнете до дома на някой орел – моля, не го убивайте, това му е в природата – да Е орел… какво ли е в природата на човек, който убива орел…



Много добре уредено място с много отворени сепарета- така устроено, че да имаш лично пространство, но да се виждаш и с другите, да се сприятелите. Чисто, спретнато, подредено. Имаше само едно семейство 4 човека, това е…да му се доплаче на човек…

Но, понеже природата вакуум не търпи- вероятно настъпващите в момента нови граждани на тази страна също обичат скара (овче, камилско, орлово??), все ще се намери кой да ползва съоръженията някой ден.

Добре, че съм веган…



Къщите на последната улица преди Ждрелото, които предприемача-продавач редовно навестява, за да си събере рекета. Възрастните всъшност са му благодарни, че идва и им носи провизии, няма кой друг. Тъжен куриоз, норма по тия места.

В средата е къщата с макарата на дамата с гроздето и меда.



Ето я от по-близо, в дясно се вижда и макарата между балкончето и дървото.
Улицата е срещу и на нивото на балкончето.
Функционира като малко хотелче през лятото.









Къщата на Доктор Стамен Григоров.






Обяснения в 3D формат що е то стадо, как и къде функционира, какви приложения (apps) ти трябват, за да го включиш/задействаш, как да го рестартираш, как да го зареждаш, как да правиш пари от него…. След столетие може да има подобни обяснения и за правенето на деца из музеите.



Цял един достоен живот посветен на Родината и на хората е събран само на едно табло, в един музей на ръба на България.



А за колко други достойни хора дори не сме чували.

Карай, важното е да сме“успели“, да има финикийски знаци, да си прекарваме добре времето и да седим минимум на кожени седалки на път към работа, резултатите от която никой няма да помни след век. Извинявам се, преувеличих- след десетилетие…Година??
––––––-

Ако изровят след 1000 години тази маса – силно се надявам да ѝ сложат справедливия надпис:“Сграда- център на живота на хората от края на 20-ти, началото на 21-ви век. Църква на консумеризма. Хората правели всичко в името на това да могат да посещават по-често тази сграда.“



Целият цикъл на производство на млякото в една панорамна снимка.
На място е подредено на няколко маси.



2009 правят доктора Почетен Гражданин, понеже се отваря възможност за пари от Европа за музей и би било съвсем срамно да не е поне почетен, ако не друго…мъка…но какво пък- и папата се извини на наследниците на Джордано Бруно преди има-няма година -две, тези от Т. направо са подранили.



В такива глинени съдове е занесъл киселото мляко в Европа. Нарочно – хем да им покаже как се съхранява най-добре млякото, хем да изрекламира България. Да имаше някой да се сети да започнем масово производство и износ на такива съдове и такова мляко- особено около войните, за лекуване на коремен тиф, за храна на бебетата ( нямало е сухо) и какво ли още не, да потопим Европа в такива гаванки с кисело мляко- работа зa фермерите, работа за грънчарите, работа за търговците, хляб за всички…Представете си какво биха направили някои други нации при наличието на подобен потенциал (да не посочвам имена, вие си знаете)…

Правоимащите чиновници, политици и властимащи са били заети да пишат подробно къде НЕ може доктора да практикува медицина с нововъведенията си из страната, да не вземе да забогатее, да се прочуе или недай Боже да направи нещо, което ще е от полза за България, а не за личния джоб на някое поредно олицетворение на посредствеността, което и до днес твърдо държи властта във всяка област на живота в БГ. Тези създания са успели изцяло- доктора не е признат за ваксината против туберкулоза, не е предложен за Нобел, до преди няколко години дори къщата му е била руина.



Това се вижда от чардака на къщата.Скрит в храсталака отпред седи моя боен Форд, бавно преживя планински въздух и ни чака.

Е, не са чак Алпите, където ни качи предната година ( писах пътепис за това), но си заслужи зоба и тоя ден, сладурчика ми той. ❤



Тук карам зад гранична полиция.

Панорама от пещерата на св. Петка към краен квартал на града.
Единствената кола долу, както и на музея, e Форда ми. ❤

Това са места, които ако са притежание на друга държава нямаше да има къде яйце да се хвърли от народ ежедневно. И парите щяха да отиват в правилната сметка за поддържане и реконструкция на самото място, а не на нечия вила… Ех…


Снимки на хора не публикувам, както знаете.

Героите от пътеписа ще останат във вас такива, каквито си ги представяте.

Така тези от вас, които не искаха снимки все пак могат да запазят впечатленията и чуствата си от прочетеното, а тези, които искаха снимки – могат само да си допълнят картинката.

Всички са щастливи.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s