9. Олд Трафорд или как да бутилираш победата

Правя тази разходка заради всички вас, които желаете от сърце да я направите лично, но по една или друга причина нямате възможност за това. Знам какво е наистина да жадуваш нещо, което не можеш да постигнеш и за това посвещавам този пътепис на вас, жадуващите за нещо-ТО (каквото и да е то). Дерзайте, мечтите се сбъдват ( понякога…) ❤

Нека започна с това, че гледам и се интересувам от футбол само на големи първенства или при дузпи в някой интересен мач. Но, разбира се, знам кои са Манчестър Юнайтед и имам представа какво означават те за много хора. За това, когато със семейството ми минахме през Манчестър, беше задължително да посветим поне половин ден на Олд Трафорд. Слязох от колата с ясното съзнание, че живея нечия чужда мечта и нося моралната отговорност за това да видя и предам нещата максимално близко до реалността, независимо от липсата на вътрешна емоция при това ми посещение. Може би дори така е по-добре.



Ако футболът е религия, то Олд Трафорд е нейната базиликата Свети Петър. Най-големият клубен стадион на острова, капацитет близо 77 000 души. Наричат го Театъра на мечтите.

На главния вход има издигнати няколко паметника. Първият е на тримата големи, така наречената Света Троица на Манчестър Юнайтед: Джордж Бест, Денис Лоу и Сър Боби Чарлтън. Въпреки, че на рекламния плакат по-горе те са на фона на стадиона, в реалността всъшност стоят срещу него, ето така:



С гръб към стадиона, срещу тях, е легендарният треньор Сър Мат Бъзби. Ето близки снимки и на двете статуи:









Разбира се, няма как да мине без статуя на вездесъщия и обожаван тук Сър Алекс Фъргюсън. Издигната е през 2012г.



До централния вход има удобни пейки, където човек да седне, да си почине и да се наслади на гледката на стадиона. Ние тръгваме надясно, за да стигнем до касата. Всичко е равно, удобно за всякакви колички и ясно указано:



Ако се мине пред колоните се виждат такситата, ето така:



Ние избрахме да минем под колоните, за да видим входовете към секторите.



Знамената на тавана в дъното разказват историята на клуба, ето няколко от близо:









В ляво неочаквано видяхме вратата за VIP гостите. Ето, значи, от къде влизали. Имаше трима млади, здрави, прави мъже, които чистеха френските прозорци и пода така, като че ли от това зависеше живота им. Брех. Дано VIP-овете да са свикнали да внимават с хлъзгавото.



Ние продължихме към касата от другата страна на този улей, извън колоните, отново на слънце. Ето така изглежда входа на влизане, в дясно след тези столове са самите каси:



Опашки няма, хората са любезни и обслужват бързо. За предпочитане е да си резервирал място в тура предварително, но и да не си – проблеми няма, слагат те в следващата свободна група. Все пак гледат с по-добро око (както навсякъде в Англия), ако имате резервация.



Групите са от около 20-30 човека, има тур на всеки около половин час. Можете да видите как да си резервирате място ето тук. Направете го, ако не ви притеснява спазването на определен час и за да сте сигурни, че ще влезете, особено ако смятате да отидете в ден, когато ще има много хора (обикновено около мачовете). Ето и цените за ориентир:



Това пък са баджове, които дават, за да си сложиш билета в тях, да те познават от далеч, че си платил и да си занесеш нещо в къщи бонус на края, ако не ти се харчат пари за сувенири.



Аз, понеже съм специален пътешественик и се движа със скутерче, имам привилегията да имам личен гид. Цените са като за обикновена група, но гида ме води лично през места без стълби. Той се казва Греъм и работи на Олд Трафорд поне от няколко века. Децата ми се дуйкат и се чустват VIP с този личен гид, а аз им казвам да внимават с хлъзгането.

Почти по принуда признахме, че сме българи и последва очакваната реакция. Допълнителното обяснение, че живеем от десетилетие и половина на острова звучи по-скоро като извинение и не хваща никакъв дикиш в сърцето на Греъм. Той не е влюбен в нас, върши си работата добре, хвали всичко наоколо, но без особено удоволствие и му личи. Близостта ни (единствено) по народност с Бербатов има отрицателен ефект върху кратките ни взаимоотношения с Греъм. Бербатов е недолюбван тук. И ние пострадваме покрай него, невинни. Опитах да се подмажа и разкрих интимно на Греъм, че това е първия футболен стадион, който посещавам подробно за разглеждане и съм един вид стадионна девица. Това не го трогва ни най-малко. Камък е той. Тюх.

Бербатов, ако четеш това – имаш да ми връщаш един сърцат тур на Олд Трафорд.

За да стигнем самото игрище минаваме през тунелчета, коридори и затворените барчета на стадиона. Всичко е много чисто и доста студено, въпреки, че юнския ден отвън е много топъл и приятен. Не искам да си мисля какво е тук през ноември или февруари. В интериора няма помпозност, но няма и скромност. Всичко наоколо е добре премерено, леко високомерно и въз-скъпарско. Английско.









Не може да си плюеш дъвката където си искаш. Има специално място, ето:



Излизаме на самия стадион. Греъм ме наблюдава с периферно зрение, аз се правя, че не забелязвам. Очевидно очаква някаква мощна реакция близка ако не до сълзи, то поне до аплодиране, но за мен това си е просто един голям стадион. Опитвам да докарам поне възхитено лице, за да не доказвам първоначалните Греъмови подозрения, че като българка съм real asshole по начало. Знам ли, може и да е прав. 1:0 за Греъм.

Стадионът е голям по европейски стандарти.



За обиколката се излиза на защрихованото поле между East Stand и South Stand. Източната трибуна е наричана гальовно от старите кучета Скорборд енд, защото там до 60-те години е било таблото (Скор=резултат, борд=табло), на което ръчно са отбелязвали резултата с премятащи се табелки. Там е и мястото за инвалиди, на които MU много държи, има цяла организация за инвалидите-приятели на клуба и им се обръща специално внимание във всяко едно отношение (например бърз достъп до инвалидни тоалетни само на около 15-20 метра от местата за инвалидни колични, начертани ясно в основата на трибуната).

От защрихованото на схемата място към Южната трибуна South Stand, наречена на Сър Боби Чарлтън се вижда постепенно по часовниковата стрелка ето така:







Това е мястото на VIP персоните, на журналистите, полицията, администрацията и скъпите вътрешни ложи и ресторанти. Мястото е най-полегатото на стадиона. Най-отпред долу са стария тунел, от който са излизали играчите (сега тунел на славата), бокса на домакините в наше ляво и бокса на гостите в наше дясно (виж също схемата), ето ги:



Домакини:



Гости:



Ето как изглежда тунелът вътре:



А това е пресечната стена на края на тунела. В ляво и дясно от нея са старите съблекални, сега административни стаички:






Предпоследният на плаката е Бекъм. Чухме гид на друга група да обяснява, че образа е почти изтрит от женски целувки за снимки-селфита. Всички много се смяха, а Греъм поклати неодобрително глава към колегата си. Греъм не би ми казал такова нещо, защото е под достойнството на един гид да насърчава подобно поведение. За капак дъщеря ми заедно с няколко други каки веднага се втурна да направи селфи с целувка с Бекъм. Удивително поведение, явно нещо от въздуха им действа, защото дъщеря ми дори не харесва Бекъм. Когато другите подминаха аз попитах Греъм кой му е любимия играч на Манчестър изобщо. Все пак този наш гид е видял всичко, което има да се види на този стадион. Греъм се ентусиазира повече от очакваното и за мен, и без колебание се залепи за снимката на Джордж Бест.

„Гледал съм всичките, да. Но с Бест-о, той беше различен…всеки път, когато топката попаднеше в него гледах като онемял. Всички някак си затихваха, зрителите, другите играчи, стадиона. Всичко някак се забавяше…Гледаш и знаеш, чустваш, че нещо много специално ще се случи в следващите няколко секунди, минута. Беше магнетичен, беше магичен за гледане. Беше най-добрия. Беше The Best.“



Следваща е Западната трибуна, West Stand, Страдфорд енд. Това е така, защото квартала зад тази трибуна се нарича Стратфорд енд, а няма по-прости и логични наименования от тези в Англия. Във всеки град има Лондон роуд, който води към…Лондон. Последната улица в едно населено място, водеща към друго населено място задължително е кръстена на второто. Така няма как да объркаш дали си в правилната посока. Та, ето и в случая – лесно и просто – Страдфорд енд, т.е. страната на стадиона откъм квартал Страдфорд.



Най-дясно от тази обиколка остана Северната трибуна, North Stand, наречена на Сър Алекс Фъргюсън. Трибуната е стръмна и е на три етажа. Тя е и най-често показваната по телевизията трибуна, защото е най-многолюдна и точно срещу основните камери, разположени пред треньорските боксове. Греъм каза, че камерите на стадиона обикновено са 23 за всеки мач. Впечатляващо. Подхвърлих, че сега е ден и е празно, но какво ли е по време на мач-светлините на прожекторите, шума, тълпата… Понеже остана доволен, че все пак ме е удивил с нещо най-накрая, Греъм щедро ми разказа:

„При всеки мач на MU стадионът е пълен, а атмосферата е неописуема. Когато Манчестър вкарат гол 76 000 човека скачат като един и изкрещяват едновременно. Целият северен сектор започва буквално да вибрира по всички възможни начини. Настроението, виковете и подскачането на публиката, щастието заливащо всичко, поздравленията на феновете към играчите, прегръдките помежду хората… Няма как да се предаде с думи, трябва да се изживее. Това не може да се сравни с нищо друго. Ако може тази атмосфера с вибрацията ѝ, триумфа от гола, радостта, мига на победата – всичко това да събере, да се бутилира и да се продава – това би донесло печалба несъизмерима с никоя друга на света.“ Греъм грееше, докато ми говореше. И аз, случайно попадналата на Олд Трафорд не-фенка на футбола си пожелах в този миг една бутилка от това…

Ето го Греъм, на защрихованото на схемата място с гръб към югоизточния изход, обърнат с лице към сектор сър Алекс, говори замечтано до такава степен, че не забеляза как дъщеря ми го снима. С тая секретна снимка изравнихме, 1:1.



Отново тръгваме да обикаляме по тунелчета и коридорчета, Греъм се поотпусна и говори повече без да го питаме. Изведнъж излизаме на мястото, където спират рейсовете на отборите – тунела. Той се вижда като самостоятелна дъга на схемата по-горе точно между South Stand и East Stand. Ето го на снимка:



На края на тези ограждения вляво се вижда входчето, по което поемаме към съблекалните по дълъг вътрешен коридор. Съблекалните се намират отдолу в източния край на South Stand, (вижте схемата).

По стените на коридора са сложени големи стъклени плаки за всяко първенство, което Манчестър е печелил. Подкачих Греъм, че няма много останало място по тия стени, той въодушевен ми отговори, че ще направят място, само да има титли.



Много са за слагане поотделно, за това ви спретнах малък колаж от всичките. За супер-фенове ще дам и индивидуални снимки, ако някой иска допълнително. Искайте ми, не се срамувайте.



Ето я вратата на съблекалнята за гости, в нея не пускат да се влиза, защото няма какво да се гледа:



Малко по-навътре е и съблекалнята на домакините:



Стигаме до светая-светих на стадиона -съблекалнята на Манчестър Юнайтед. Представете си всички играчи, треньори, поддържащ състав, спонсори и разплакани от вълнение по време на тур фенове, които някога са дишали в това помещение. Години, десетилетия назад. Тук е момента да цитирам Йовков и да кажа за тези стени: „Ако можеха да говорят“…

Имахме невероятния късмет да сме сами.











Помещението никак не е голямо и ми е любопитно как е успявало и успява да побере толкова много хора на едно място, егото на някои, както и саковете с дрехи (и гримове) на други… една шапка-невидимка и час в тази съблекалня около мач могат да доведат до много интересни литературни творби от моя страна по-късно. Ако някой има да ми услужи с такава шапка – да се обади, моля. Обещавам, че няма да съжалявате.

Няма нищо луксозно тук, дори телевизора зад вратата е съвсем приличен размер, а за таблото на треньора да не говорим. Има по-модерни в гимназиите из Англия. Очевидно така им харесва и го пазят заради традицията най-вече. Понякога такива неща се пазят и от суеверие – искат да си запазят късмета, който винаги са имали, използвайки именно това табло.



-Значи тук е полетяла обувчицата след ритника на Сър Алекс към челцето на Бекъм? – обръщам се засмяно към Греъм, а той се чуди да се засмее или да се нацупи в отговор.
-Знаех, че няма да пропуснеш да питаш това.- усмихнат леко накриво решава да запази добрия тон той и да демонстрира, че ме е разчел добре, макар че се познаваме от по-малко от час.- Мхм, тук, тук, точно в тази съблекалня, да.

Едвам се сдържам да не го питам – а къде седеше Роналдо да се гримира преди мач, но решавам да го пожаля – няма да е честно толкова дългогодишен служител да истеризира и да търчи гол, скубейки си косите из стадиона. Предпочитам да го питам кои са му любимците в настоящия отбор.

-Определено това е Дайвид Де Геа.- откликва ентусиазирано Греъм с желание да ми развие малко есе обяснявайки защо.
-А кого би изритал веднага, ако зависи от теб?-контрирам аз мигновено, за да избегна обясненията в любов на гида към Де Гея, а и за да върна баланса в разговора.

Греъм сгърчи лице, очите му пробягваха по фанелките, мозъка му се бореше със себе си.

-Ами…- 2,3,4 секунди – волята му се залута насам-натам: дали да изплюе истината или да е професионалист до край., – то…хм…-7,8,9… предава се той на желанието да е себе си поне за малко и си признава чистосърдечно – Не съм голям фен на Смалинг. Не е пич, наистина… – отронват се с примирение думите от устата му. По-малко от 15 секунди, но все пак непрофесионално държание. Погледът му закован в лицето ми е на човек, който е изял бургера, въпреки че е на строга диета и е вегетарианец. Аз обаче съм безмилостна, не му давам с очи желаната индулгенция, а му се усмихвам безсърдечно, само с единия край на устата си.

Браво, Греъм. А може, значи, по-иначе може, както е казал поета. 2:1 за мен.

Дойде голяма група с друг гид и ние се изнесохме по взаимно безмълвно съгласие. Дъщеря ми успя да си направи селфита с почти всички фанелки, с ляв и с десен ръкав поотделно. Синът ми седя през повечето време на една пейка, гледайки възхитено наоколо, клатейки глава като забавена банкова машинка за броене на банкноти. Има доста да брои, ако пресмята общо парите на всички хора, стъпвали някога в тази стая. Аз пък дерайлирах с удоволствие едно наистина опитно, старо куче за цели 15 секунди. Всеки изживява съблекалнята по различен начин.

Дори стълбите из тия коридори говорят за победа и величие, ето как:



Тунелът навън е построен така, че да има къде да се дават интервюта. Всеизвестно е например, че Алекс Фъргюсън не говореше с ББСизвестно време. Но генерално тук стоят всички, които дават интервюта след мачовете. Горките, толкова е студено и така духа дори през юни. Сега разбирам защо винаги бързат да се приберат на топло и интервютата са все едни прибързани и кратки.

Ето така се минава по тунела и така се излиза на игрището, минете с мен тук:







Ето го и заветният терен, на който 97% от тревата е естествена, съобщава ни триумфално Греъм. Силно ме досърбя езика да го попитам как точно ги мерят тия 97%, броят стръкчетата по 100 и отделят изкуствените 3, след което ги записват ли, но го пожалих, защото вече беше изморен и му личеше. Т.е. от добро сърце целенасочено пропуснах да вкарам като за последно. Той обаче се възползва от неочаквания авантаж, отне ми топката и ме контра-атакува, когато поисках да пипна тревата и да си откъсна едно единствено стръкче, за да си изсуша хербарий за спомен (с надеждата, че няма да ми се падне едно от 3-те изкуствени от най-близката стотица). Събрал последни сили, Греъм почти се потресе от искането ми да докосна тревата и отряза категорично всичките ми мераци да се доближа изобщо до свещения правоъгълник. Поне не ми забрани, с което на практика ми разреши, да подишам отстрани въздуха на терена. Късметлийка аз. Все пак с финалния си тревен финт гида ми оформи и крайния ни резултат: 2:2. Изкарахме 90 минути заедно с Греъм и завършихме наравно. Добър ден и за двамата.

Ако искате да видите как Греъм говори и се движи и да разберете, че всъшност е може би най-добрия гид на това място, ако искате да видите стадиона и съблекалните във видео – прегледайте материала на един австралиец ето тук.



Разделихме се с Греъм и за нас остана да видим самостоятелно музея и Червеното кафе, които се намират под Северния Сектор Сър Алекс. Не съм си представяла, че може да има толкова купи и трофеи на едно място. Музеят е чудесен, има всичко, за което може да мечтае един почитател, ще ви сложа повечко снимки, за да му се насладите. Спокойно може да се прекара цял ден на това място, ако сте истински фен и ви интересува написаното по стендовете и искате да видите всички видеа и меморабилия. Има безброй монитори, които показват мачове, велики моменти, велики играчи, можете да си изберете на някои места какво да гледате и какво да слушате. Има фанелки и всякакви сувенири от един до хиляди паунди, ако желаете да си закупите нещо от музея или магазина към него.









Има на специална маса трите настоящи купи, които Манчестър държи. Срам ме е, но не съм сигурна кои са и не искам да ви ги изреждам, за да не ги объркам. Още повече ме беше срам да попитам двамата им пазители, които единствени имаха право да ги пипат и то само с бели памучни ръкавици. Все едно да се изтъпаниш по сутиен в центъра на Холивуд със снимка на Ди Каприо в ръка и да питаш минувачите кой е този. Не исках да ме изгонят от музея или да викат жълтия микробус за събиране на специални хора, за това лицемерно и шумно се възхитих на гледката на трите безценни купи. Пазителите го приеха за нормално – всички реагират така, а и как иначе, казваха лицата им. С тези три купи може да се снимате срещу10 паунда, на фона на огромен блу-бокс, на който след това на лап-топа ви добавят стадиона като фон. Снимката е голяма, принтират ви я веднага и ви я слагат в прекрасна рекламна папка на клуба. Много ефектно излиза, остава да си я рамкирате и да си я сложите на стената. И аз сега съм нагласена на една такава снимка с двете ми деца и трите неизвестни за мен купи (едната от които почти бутнах на земята, ех…) на фона на стадиона. Изглеждам като Стивън Хокинг с Папата и Император Акихито на фона на Кааба в Мека.

Ето обаче какви други неща има в музея, избрах ви някои по-интересни според мен. Ако някой е голям фен – да поиска, ще дам още.



Името на Бербатов е веднага до лявото рамо на Роналдо.



А ето и най-големите на едно място:



Секция, посветена на всеки един от голмите поотделно. За всеки има подробно инфо и лична меморабилия. На монитор горе в ляво тече филмче-компилация за живота на всеки и спортните му постижения. Много приятно направено, по около 3-4 минути за всеки и след като го гледаш можеш да се обърнеш и да намериш неговото шкафче, за да разгледаш по-подробно вещите му.






Много приятна машина за футболни зубъри. Всичко, което искате да знете е вътре, остава да изберете правилното нещо от менюто и да четете, четете…






Много са стендовете с история. В този например има топки и футболни принадлежности от различни периоди на последните повече от сто години.



Интересна идея е прожекцията на факти, документи и снимки за Фъргюсън на земята в доста големия отдел, специално посветен на него. Прожекторът е на тавана, но е автоматик, не можеш да избираш какво да видиш, само можеш да изгледаш програмката, ако искаш.






За това пък в този коридор можеш да си избереш монитор и стенд и да натиснеш копчето от страни. Показва ти мача или момента, от който е меморабилията в стенда.






Срещу два паунда можеш да си вземеш сувенирна монетка на отбора за спомен от тук:



Феновете са тези, които правят магията възможна. Има много стендове, посветени на тях. Този плакат например каза, че по време на домакински мач феновете изяждат около 2.5 тона пайове и хот-дог. Как са толкова дисциплинирани, за разлика от средния английски фен на международно първенство? Тук са членове на клуб и при неизпълнение на клаузата за добро държание всеки е заплашен от забрана да стъпва до живот на мач на MU. До сега не е имало такъв случай, правилото си важи и всички внимават с поведението си тук дори повече, отколкото на улицата. За разлика от това феновете на Англия извън острова не са заплашени от лишаване от поданство или друга строга мярка, освен евентуално от някаква глоба, ако съда на другата държава е издал подобна присъда.



Тук ни разказват за суеверията на футболистите. Едно много известно такова суеверие е целуването на главата на Фабиен Бартез преди мач за късмет.



Целият най-долен етаж е посветен на децата. Има много маси за игра, а на отсрещната страна, която не се вижда, са наредени столове като за кино за родителите. Те могат да се наслаждават на компилация от най-доброто на MU на няколко големи монитора, докато децата се забавляват с мини-футбола. Безплатно е.






Маскотът обикаля по трите етажа постоянно, закача децата, снима се с всеки и повдига настроението.



Входът/изход за музея на третия етаж се намира в едно голямо общо предверие заедно с асансьорите и Червеното кафе. Да влезем в него.



Всички облегалки на столовете са изписани с имената на бивши и настоящи играчи.



Има няколко големи монитора, които тук, както и навсякъде в сградата ни облъчват постоянно с победни моменти на MU. Много хора правят просто това – гледат и си почиват.



Цените са подходящи като за това място – не много високи, но не и народни. За съжаление вегетарианският избор е смехотворен. Не навсякъде новата вегетарианска вълна е в сила, но аз съм изненадана – мислех, че тук, в MU ще са в крак с времето и новостите в хранителната мода. Не са и добре, че предвидих и такъв вариант и си носим сандвичи.



Гледката от горе, от големия френски прозорец към един от паркингите.



„Никога не съм играл за равен в живота си“ казал Фъргюсън и те веднага го написали тук. Аз пък съм доволна на равен, надявам се всички да успеем в живота. Вероятно за това не ме канят за треньор тук. Не е трудно и да се познае, че по необяснима и за мен причина Фъргюсън не ми е любимец. Малката от снимката обаче е истинска бъдеща фенка, гледаше с голямо любопитство червения ми скутер. За такива малки фенове има и малки екипи в магазина.



На излизане:



С голямо удоволствие обядвахме на слънце на тези пейки, точно до входа на стадиона. Виждат се добре и на снимките в началото на пътеписа, точно зад статуята на Светата MU троица.

Посещението ми хареса. Не ми е по сърце играта футбол, но усетих обстановката и настроението дори и в този свободен от мачове ден. Има вибрация на успешност наоколо. Има привкус на можене, който не се основава изцяло на финансовите възможности на MU. Тези финансови възможности от своя страна пък не са нахално демонстрирани, а дискретни – всичко изглежда някак си еднакво и достъпно за всички, което очевидно е заблуда, но приятна за обикновения човек. Има някаква гордост, стабилност и сигурност, които се усещат навсякъде на това място. Има чистота, простота и яснота, които не може да не уважаваш. Има взаимна искрена любов между феновете и клуба, която любов струи от всеки сантиметър тук. Има голяма доза почтеност, самоуважение и равностойно по размер уважение към противника във всичко, което правят или е показано. Това много ми се понрави.

Тръгваме си, децата ми са доволни, че видяха всичко и аз съм доволна, че отделихме време да посетим мястото, изцяло си заслужава дори за не-фенове на футбола. Децата ми се снимаха навсякъде – такава е сегашната генерация – снимката е сертификата ти за посещение, валидизиран по-късно в социалните мрежи от приятели и познати.

За спомен като сувенир аз пък си взех само едно нещо – бутилка пълна с атмосфера на победа. Греъм ми подсказа, че ги има, но ме заблуди нарочно, че са само идея и ще са за продан, ако намерят начин да ги произвеждат. Всъшност те си съществуват – невидими бутилки, уникални за мястото, безплатни са и са пръснати навсякъде наоколо, можеш да си вземеш колкото поискаш. Единственото условие е първо да ги познаеш със сърцето си.




2 thoughts on “9. Олд Трафорд или как да бутилираш победата

  1. Както самата казвате , не харесвате футбола и не ви е“по сърце“…..и вместо да се гордеете ,че точна там е играл един българин,който сигурно ще бъде и единствен,вие още в началото давате вашите грешни заключения….не бил харесван….моля,моля,футболист при това българин,вкарал 5 гола в един мач,което са правили само още 4 -ма в английската лига,вкарал 5- хет-трика/ако въобще знаете какво е това?/,вкарал общо 94 гола в английската лига,стадион със 70000 скандирали името му- и пак казвам БЪЛГАРИН……това е повод за гордост!!!!!
    Та, ако някога вашия син стигне до там и има тези постижения , а аз не обичам футбола и се шляя на Олд Трафорд сигурно ще бъда горда ,че българин е играл на този митичен стадион,хиляди са скандирали името му ще напиша -колко горда съм се чувствала като българка!!!!

    Like

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s