5. Приказка за Торино

Слизахме от високите Алпи към Торино. Пътищата са чудесни и много приятни за каране през лятото. Около шосето тичаха по склона надолу италиански селца с австрийски привкус. Във всяко си личеше отдалеч ресторанта, кафетата и малките магазини по центъра. Къщичките са като на картинка – високи, дървени и обсипани с многобагрени цветя от най-горния етаж чак до входната врата на двора.

Магистралата долу след склоновете е равна и удобна. С удоволствие пътуваме и наблюдаваме внушителните планини наоколо, сочните зелени полета, многобройните птици и италианските шофьори – всички изброени панорамни елементи са първични, високомерни към останалия свят и необуздани по един любопитен за нас начин. Наслаждаваме се на съществуването им, по възможност по-отдалеч.

Торино е пълен с интересни истории и e все първи.

Савоите живяли добре в района още от средните векове и господарствали чудесно, но работата им явно била тежка, защото стомаха на Херцог Виктор Амадеус II по едно време отказал да приема хляб. Сред настаналата паника се наложило неговия пекар Антонио Брунеро да измисли нещо, за да не вземе да умре височеството от глад само на мед, плодове, зеленчуци, вино, месо и сирена. Антонио очевидно бил много талантлив и си разбирал от работата, защото измайсторил през 1668г. нещо, което се яде и до днес, особено от хора на диета – гризините. Те завладели Европа още с появяването си, пребъднали във времето и се развили в десетки варианти. Наполеон толкова ги харесвал, че пренебрегвайки чувствата на френските пекари и цената, която трябвало да плати за глезотията си, най-редовно изпращал да му носят пресни гризини специално направени в Торино.

Две неща са сигурни – първо, хората от Торино знаели как да се хранят, защото само десет години след гризините, през 1678г., сладкарите на града получили първия официален, легален и ексклузивен лиценз за правото да приготвят и продават шоколад и успели да утвърдят Торино като столицата на шоколада в света. Това било неминуемо, като се има пред вид, че още през 1559 Херцог Емануел Филиберто Савойски успял да изкрънка от Испанския кралски двор няколко какаови ацтекски зърна като подарък. Занесъл си ги в Торино, посадили ги и когато дали плод подобрили начина им на използване. Така въпреки, че голямата част от какаото за Европа продължавало да идва от Южно-Американски внос, към началото на 17в. прецизираната рецепта за горещ шоколад в стъклена чашка с метални основа и дръжка вече бил традиционно градско торинско питие. Смесвали го с кафе, захар, мляко и какво ли още не. Около 1750г. торинския техник Дорет измислил и сглобил първата работеща машина за производство на твърд шоколад. С нея в Торино произвеждали цели 340кг. шоколад на ден, които изнасяли към Австрия, Швейцария, Белгия и Франция. Французи от „Обединението за окуражаване на постиженията“ присъдили за това медал на Дорет, а майстори от цяла Европа започнали да се стичат към Торино, за да усвоят изкуството да създават шоколад.

Второто сигурно нещо е, че появяването на Наполеон размътило водите и на шоколадиерския бизнес, защото с войните, които водел докарал немислим дефицит на какао за Европа. Англичаните се възползвали от превъзходството си по море и наложили ембарго на вноса. Сладкарите на Торино обаче не спели и отказали да приемат тази малка подробност да ги спъне, като също се замислили как да използват собствените си предимства. Сетили се, че в района има огоромно количество евтини лешници, направили паста от тях, смесили я със захар и малкото какао, с което разполагали и нарекли продукта „джандуя“. Той станал истински хит, а когато през 1946 му добавили за постоянно и мляко – първо нарекли произведения за буркан сладък разкош „Паста Джандуя“. После обаче го променили на по-лесно произносимото“Нутела“, а останалото е история. „Рафаело“ и „Киндер“ също произхождат от района, както и още безброй  красиви и вкусни произведения на шоколадиерското изкуство, които се творят ежедневно в Торино. Особено знакови са триъгълните шоколадчета, които приличат на обърната лодка и обикновено имат напис „Торино“ на станиола си. Ако след тези обяснения много ви се дояде шоколад – проверете кога точно е следващия десет дневен фестивал в града. Фестивала се провежда между февруари и април и издига в култ шоколада, поддържайки името на Торино като световната столица на шоколада.

Асканио Собреро бил професор по химия в Торино, който през 1847г. пръв сътворил нитроглицерина. Надявал се той да се ползва за медицински нужди – цел, която не му било дадено да постигне. През 1866г. Алфред Нобел смесил нитроглицерина с кизелгур и получил динамит. Собреро не бил възхитен  и казал по този повод: “Когато си мисля за всички убити при експлозии с нитроглицерин и ужасяващите разрушения, които ще донесе употребата му за в бъдеще, аз се срамувам, че съм негов създател!” Иронично е, че Собреро си заминал от този свят двадесетина години по-късно от стенокардия, за която като първа помощ при пристъп днес се поставя именно хапче нитроглицерин под езика.

Джузепе Гарибалди бил медийната звезда на времето си, фенове му били Алексадър Дюма, Виктор Юго и Жорж Санд; Европа и Южна Америка следели стъпките му по страниците на вестниците, Църквата го ненавиждала. Бил републиканец, но в името на обединена Италия през 1860г. повел Походът на Хилядите с благословията на Виктор Емануил II Савойски. Този поход бил венецът на революционната дейност на Гарибалди, армията му от доброволци, облечени в червени ризи станала легендарен извор на родолюбие и гордост за италианците. Все пак, понеже не всичко е цветя и рози, за Виктор Емануил II славата на Гарибалди дошла в повече и той решил да преглътне лакомите си кралски мераци, жертвайки по-нататъшното уголемяване на Италия под властта си с единствената цел да се отърве от поделянето на славата с Гарибалди. Отдръпнал подкрепата си за военначалникът и Джузепе продължил похода си за обединение към Рим на своя глава. Провалил се, опитал да се утеши с втори брак, но се провалил в това още повече. Виктор Емануил II без да губи време обявил на 17 март 1861г. създаването на първото обединено Италианско Кралство и се провъзгласил за негов суверен, приемайки с удоволствие прякора, даден му от народа“Баща на Родината“. За първа столица на Обединено Кралство Италия Бащата на Родината посочил любимия си и престолен от векове за Савоите град Торино. Този факт е източник на непресъхваща гордост за торинци и до днес.

Торино е прекрасен град, по чиито широки булеварди векове наред се движили коне, карети, каруци и каляски. Идва ден обаче, когато на някой нещо му омръзва толкова много, че променя драстично положението. За капитан Вирджинио Бордино не знаем дали е пострадал от кон като малък или е бил алергичен към конете изобщо, но знаем, че бил офицер в Савойските кралските инженерни войски и един ден през 1852г. взел, че монтирал двуцилиндров парен двигател заедно с котела и горелката отзад под специално подсиленото за целта купе на една карета. Задвижил тези цели три тона с трансмисия с колянов вал и изчислил, че ще харчи около 30кг. въглища на час. Вирджинио очевидно е предвиждал бъдещето на автомобили без коне, но му било непоносимо да приеме, че няма да го дочака, затова на 8 май 1854г. се заредил с въглища, метнал се в готовата вече самодвижеща се карета и полетял с невижданите 8 км/ч до центъра на Торино, където обиколил триумфално като светкавица (с пушек) под виковете и свирканията на гражданите целия площад Кастело няколко пъти. Разумно предвидил и авариент вариант – обичайното място за впрягане на коне отпред на каретата било запазено в случай, че се случи „случка“ с парния котел или просто свършат въглищата и се наложи да се вика конна пътна помощ. В този ден капитан Вирджинио се записал завинаги в историята като един от първите бащи на италианското автомобилостроенето. Останалите са също от Торино – през 1895г. шестима ентусиасти се събрали в кафе Бурело, решили и организирали две важни неща: първото автомобилно рали в Италия с маршрут Торино-Асти и четири години по-късно през 1899г. „Италианско сдружение за конструиране и търговия с автомобили“, станало известно на света по-късно с новото си име Фабрика за Италиански Автомобили Торино- FIAT. Ланча и Алфа Ромео допълнили след време брилянтното трио на Торинската Автоиндустрия.

Момчетата, които организирали първото рали от Торино не случайно решили то да свършва в Асти. Това е малко градче с голямо име във винарската индустрия. Много торинци обичат и до сега да си носят от там марковото газирано вино. Алесандро Мартини обаче имал по-големи амбиции и с двамата си приятели Роси и Чиа започнали да експериментират с местни и нови алкохолни напитки. Изобретяват вермута, който по-късно смесват с джин и получават мартини, популяризират смеските си в различни варианти в комбинация с газираното астинско вино и десетките билки от района на Пиемонт. През 1863г. регистрирали марката „Мартини“ и научили света що е то аперитив, въпреки пререканията за това първенство с французите. По време на експериментите им през педесетте години на деветнадесети век из района като млад барман се мотаел и Гаспаре Кампари, но той се оженил в Милано и регистрирал там марката си, чиито вкус набляга на горчивото. Оригиналната му идея обаче също е заслуга на Торино. Двата града са ненадминати първенци в бизнеса с аперитиви и до днес.

Торинският предприемач Анжело Мориондо, с помощта на техника Мартина, разработил и патентовал за шест години първата еспресо машина. Представили машината на Експо 1884 Торино и спечелили само бронзов медал. Въпреки това вариациите ѝ наводнили пазара много скоро след изтичане на патента. Торино с многобройните си кафенета бил идеалното място за възхода на бизнеса с експресо машини, но ежедневието на много хора не им позволявало да се наслаждават често на кафето извън къщи. С отварянето на собствено малко магазинче в града Луиджи Лаваца започнал да продава кафе предимно на домакините. Забелязал, че ако смеси различни сортове това значително подобрява вкуса на кафето и увеличава печалбите му, без да се налага да изхвърля изостанала стока. Заложил на новаторството си, патентовал марката, специализирал в пакетирането и сложил основите на първата голяма компания за смесено кафе. Внуците му пък открили първото училище за кафе около век по-късно през 1979г, разбира се в Торино.

В Торино през 1926г. започват първите редовни пътнически полети до Триест през Венеция на компанията Società Italiana Servizi Aerei.

От студиата на Торино, Рим и Милано на 3 март 1954г. започват първите редовни предавания на TV RAI .

Първият и най-голям център в Италия и един от най-важните в Европа, занимавал се с проучване и въвеждане телекомуникационни връзки (от сателити през оптични кабели до 3D изображения) е Торинската фирма Centro Studi e Laboratori Telecomunicazioni (CSELT), функционирал от 1964г. насам и еволюирал в Telecom Italia.

Добавка-обновление (22.07.2016)- Кметицата Апендино иска отново да са първи и в името на здравето на гражданите и добруването на животните смята да обяви Торино за първия Веган град в Италия.

Комбинирайки първенството на града в модата и спорта, през 1967г. в Торино е основана компанията за спортни стоки KAPPA.

collage-2016-02-25 (2)

През ранното лято на 2015 Торино стана пръв и за нас- това беше първия италиански град, който посещавахме.

Торино в средната си част е широк, булевардите му са като парижките, сградите са отдалечени една от друга с двулентови шосета, тротоари, зелени ивици, дървета и трева, на която чинно са паркирани колите на живеещите наоколо. Настанихме се, квартирата беше чудесна, хазяите бяха мило интелектуално семейство, чиято ценностна система успяхме да разбием само с един удар – отварачка за консеви. Нямаха такава нито в квартирата, нито в дома си, наложи се да искат на възрастна комшийка, на която трябваше засрамено да обясняваме защо ползваме консерви. Отговорът ни не я задоволи, но тя все пак се смили и извади от дълбоките си запаси едно ръждясало чудо наречено отварачка за консерви. Сигурна съм, че го е ползвала по времето на Дучето. Не успяхме да отворим нищо, защото трябваше да изслушаме лекцията как наоколо има много магазини с прясна храна, която е евтина, а щом си позволяваме такава скъпа квартира – няма начин да нямаме пари и за прясна храна, кой яде консерви, как е възможно това, от какъв свят идваме ние??? Заекващите ни опити за оправдание, че това е специална диета и специална консерва за един от нас паднаха на камък. Грешката си е наша – трябваше да се сетим да си носим отварячка и да не разстройваме италианците по този начин. Зарязахме всичко и им обещахме, че просто ще отидем на пицария. Видяхме как остават спешно да свикват съвета на входа, за да обсъдят създалата се критична консервна ситуация в кооперацията. Тръгнахме към центъра, за да видим това, за което бяхме дошли – Плащеницата.

Многобройно и разнородно множество чакаше около дългите тунелни тенти пред двореца на Савоите. Домакините бяха създали чудесна организация, която даваше възможност да се избегне навалицата и лесно да се контролира върволицата от хора. С предварителна безплатна резервация с име, която човек трябва да си принтира от интернет, се наредихме на опашката. Групи католици от малки италиански градчета се смесваха спокойно с руски монаси и азиатски туристи, за които често се чудя как успяват да се задържат прави под напора на всички висящи на вратовете им джаджи. Доброволци обикаляха навсякъде, готови да помагат веднага с каквото могат, независимо дали изглежда да имаш нужда от това. Много симпатична жена на средна възраст ми беше зачислена още на входната врата, понеже ползвам скутерче за придвижване (артрита не прощава даже на фона на десетки снимки на няколко папи). Очевидно отказвайки да приеме, че не говорим италиански, от нашата помощничка започна да се излива водопад от информация, количеството на която ме зашеметява дори на неразбираемия за мен италиански език. На около третата минута от познанството ни започвам автоматично да кимам на всичко, което ми говори. Започвам да разбирам на какво се гради успеха на католицизма, на италианския брак и на мафията- това е тактиката на бърза, безпощадна вербална парализа на възприятията на беззащитния ответник. Поглеждам с плаха надежда към децата ми, които вървят все по-бавно някъде назад и от един поглед разбирам, че всичко, което съм направила за тях през годините не е достатъчно, за да ги накара да ми се притекат на помощ в този критичен момент. Примирявам се, усещайки как в мен пропълзява Стокхолмския синдром и след минути дори се опитвам да отроня няколко думи на италиански. Разходката от входа под полу-отворените отстрани тенти до църквата в двора на Савоите е около десет минути спокойно слаломиране из тентите. Организаторите са използвали всички възможни начини да ни напомнят, че да си католик е въпрос на чест – плакати на засмени съвременни блажени и светци ни съпровождат на всяка крачка. Дори не знаех, че са толкова много, а се оказва, че почти всеки от тях има и собствен фестивал в района.

Из Торино (24)

Из Торино (26)

На равни интервали в тентите имаше места за почивка, станции за напълване на личните шишета с вода, щандчета за леки закуски и много чисти тоалетни. Моята любезна водачка ме покани да използвам всички тези неща. По-същественото обаче беше това, че тя реши да направи повече от необходиното и накара колегите си да ни допуснат в отделеното единствено за незрящи хора място, на което има 3D  отливка на Плащеницата. Определено мога да кажа, че това беше най-силния момент за мен от цялото посещение. От този миг изцяло подкрепям българската поговорка „Око да види, но и ръка да пипне.“ Изживяването да се докосне Плащеницата в тази ѝ форма беше невероятно. Не знам дали Плащеницата е истинска, не знам дали дори да е истинска в нея е бил увит Иисус, но знам, че от толкова близко, още преди да докосна обемната отливка, всичко в мен се обърна и се раплаках.

Из Торино (28).JPG

Хората проявиха разбиране, нямаше незрящи, които да чакат и очевидно не съм първата, която реагира така, за това ни оставиха да поседим на околните столове. Бяха особени и неописуеми 5 мин. от моя живот. Благодаря на Господ, че ми даде възможност да ги преживея.

Преди предверието на църквата имаше обособена голяма кръгла тента с монитор, на който пускаха малко филмче за Плащеницата с обяснения кое какво е по нея и защо това е важно. На групи по около 20-30 човека пускаха след филмчето веднага, щом предишните успееха да освободят църквата. Самата Плащеница беше изложена изцяло разтворена на повдигната платформа в кутия с огнеупорно дебело стъкло отпред. Гардове пазеха от двете страни, но ми се сториха по-скоро с декоративна функция. Всяка група имаше около 5 мин. пред Плащеницата. Дали заради многото хора, тишината и неочакваното напрежение, дали заради това, че бях похарчила много чувства пред 3D модела или поради отдалечеността на самата Плащеница от наблюдаващите, но аз бях със смесени чувства тук и се опитвах да разгледам всичко по-скоро като на изложба. Беше забранено да се снима самата Плащеница, за това ви слагам тази снимка от интернет.

4er

Навън се излиза почти направо на Пиаца Реале. Като си помислиш колко Савои са се разхождали тук и са махали от балкончетата…чак до Виктор Емануил III, таткото на царица Йоана Българска. Може би и тя е тичала наоколо като малка. Всъшност самата Плащеница лежала в църквата „Сан Джовани“ в Торино, но била притежание на Савоите от XVв. насам. В завещанието си Виктор Емануил III написал, че иска българския престолонаследник Симеон да я дари на Ватикана. Защо е искал това след вековните борби на рода си да избегнат това и защо не се е доверил на сина си, а на внука си да изпълни волята му можем само да гадаем и е обект на други писания. Но е факт, че Симеон наистина предава символично Плащеницата на Йоан Павел II през 1983г. Тя си останала да се съхранява отново в „Сан Джовани“, но вече като притежание на Ватикана.

Из Торино (30)

Доброволката, която ни придружаваше, ни остави някъде тук и то само защото се налагаше да се прибира, което очевидно тя направи с неудоволствие след няколко подсещания да си тръгне от страна на мъжа ѝ по мобилния. Преди това не пропусна да ни обясни най-подробно къде да отидем да ядем, за да не е безобразно скъпо и плахите ни опити да и обясним, че сме вегетарианци не я трогнаха ни най-малко. Много симпатична жена, но да си призная честно се радвам, че си тръгна, защото ако беше дошла с нас и на вечеря, както се гласеше първоначално, щеше да се наложи да ядем месо, за да запазим мира и спокойствието в Пиемонт тази вечер.

Из Торино (4)

Из Торино (35)

Из Торино (32)

 

 

Из Торино (9)

Търговски центрове, до които минахме, вече затворени в този час на деня/вечерта.

Из Торино (34)

Из Торино (33)

Това е площад с пиаца за таксита, на която нямаше нито едно такси в продължение на повече от половин час. Интересното беше, че безброй свободни и заети таксита минаваха на всички възможни страни, но нито едно не спря тук. Като се има пред вид, че Торино е пресечната точка на черната и бялата магия и различни вещери идват целогодишно да правят обреди по околните хълмове – вероятно по някаква причина са заплюли тоя площад откъм таксита и те бягат от тук. Все пак хванахме едно, но на няколко пресечки по-натам.

Из Торино (37)

Таксиджията, който ни взе се срамуваше, че колата му е Фиат. На всяко кръстовище тръгваше с мръсна газ, опитвайки се да ни убеди, че поне мотора е Ламборгини и вдига 100км/ч за 4-5 секунди. Улиците на Торино са толкова широки и прави, че е достатъчно за всяка кола да набере висока скорост, но само направените за това могат да спират както подобава. Фиатът не е от тези коли. Мислех, че разстоянието между кръстовищата е недостатъчно, за да получи човек паник-атака, но се оказа, че съм бъркала. Таксиджията ни обясняваше как няма работа за хората тук, как са по-зле от Детройт, след като производството на коли е замряло, как единия туризъм не може да издържа цял град, а и без това не идват достатъчно туристи. Страстта, с която говореше се отразяваше отмъстително най-вече на педала на газта и за момент си помислих дали не си е залепил на него снимка на местния парламентарен депутат, та за това да го гази с подметка с такава злоба. Появата на всяко следващо кръстовище представляваше неминуема изненада граничеща с шок, на която таксиджията реагираше своевременно без капка жал към гуми, спирачни дискове, пътници или багаж. На третото кръстовище вече успешно ни беше дресирал да стискаме чанти и торби в ръце така, сякаш пода на колата беше допълнителен суперскъп таксиметров апарат, отчитащ само при докосване. Едва се въздържах да не се разпищя като родилка, както ми идваше и едва се спрях да не поискам да ме закара веднага в най-близкото спешно, осъзнавайки, че това ще го накара да форсира колата още повече и да му отвърже ръцете да кара със 120км/ч дори на червено. Всеки светофар за мен означаваше „Опитай да дишаш дълбоко, не като заек нагъсто“, а всяко тръгване след него – началото на следващата контракция и геройските ми опити да запуша писъците си. Потях се на вълни като в пристъп на критическа и се опитвах да си спомня дали по-рано през деня последвах железния закон на баба ми винаги да се излиза от къщата с чисто бельо, защото никога не знаеш пред кой доктор може да ти се наложи да се събличаш. Децата ми се опитаха деликатно да намекнат на моя мъчител, че не ми е съвсем добре и той загрижено ме заразпитва какво съм яла през деня и да дава съвети къде да ядем в Торино. „Яла? Нищо не съм яла и добре, че не съм яла, че ако съм яла и си отворя устата трудно щеше да изчистиш колата след мен!“ кипях от вътре, идваше ми да се зъбя, да ръмжа и да креща, но нямах сили за това. Таксиджията вероятно разчете по изопнатото ми бяло лице и немигащите, приковани в него невярващи очи интерес и без да си поема дъх не млъкна нито за секунда. За щастие на всинца ни се оказа, че най-накрая сме стигнали и то благополучно. Часовниците показваха, че всичко е продължило по-малко от 15 мин. Не вярвам вече на часовниците. Или скоростта на колата успя да излъже дори тях, или просто в Торино времето тече по друг начин. Всъшност-вече няма значение…изсипах се от колата част-по-част и почти се смачках нагъната до нея като пуснат на земята юрган. Оставихме щедър бакшиш най-вече от благодарност, че сме живи. Таксиджията почти ни прегърна на раздяла, а аз почти го ухапах. Подписвам се с всяка една от спасените части на тялото си, че италианските шофьори са луди. Преспахме добре след толкова много емоции от този ден.

Има толкова много да се види в Торино: фабриката на Фиат, на чиито покрив има тестова писта, Mузея на Aвтомобилостроенето, най-големия музей за Египет извън Египет (Кайро), Олимпийския стадион (построен от и наречен първо на Бенито Мусолини), Ювентус, както и Националния Музей на киното, намиращ се в най-високата сграда- музей в света – цели 167м. Него видяхме отвън, но нямахме време да разгледаме и вътре. Бил е проектиран като синагога през 1863г., но сега е станал символа на града. Срещу 14 евро можете да се качите с асансьор до самия връх. На мен лично трябва да ми платят, за да го направя, но има хора, които харесват такива адреналинни изживявания.

Из Торино (11)

Из Торино (16)

Из Торино (14)

Из Торино (15)

Трябваше да си тръгнем и да продължим по пътя си. Видяхме Торино за малко, но достатъчно, за да усетим духа на този специален град. Запознахме се с хората му – сърдечни, настоятелни и луди. Новаторството и постоянството на този град сега ни се струват логични и естествени. Има разбира се и въпросителни в историята, има колебания, има недоволство и разногласия, но къде няма? Това е градът на Мусолини, но има постъпило преди няколко години предложение в градската управа да му бъде отнето почетното гражданство. Някои хора смятат, че е крайно време да се направи това, други не разрешават историята да се изтрие така с лека ръка. Мусолини е обожаван от мнозина, в родния му град са открили музей и се стичат рейсове с хора от цяла Италия на специални дати там, но пък да не забравяме, че той е и диктатора провесен на месарска кука след смъртта си от разярена тълпа (дори се твърди, че един българин е участвал в окачването). Заради дружбата си с него Савоите са принудени да абдикират и емигрират, а Италия става република. Савоите поискали през 2014 да съдят Италия заради половин вековното си изгнание, изчислявайки неудобставата си на около четвърт милиард евро плюс възстановяване на имуществата им. Премиерският дворец им отговорил, че не само няма да видят и цент, ами ще ги съди обратно за неприятностите, които са създали на Италия за целия период на господарстването си. Да се намерят истината, смисъла и правдата във всяка ситуация е основната философска дилема, чиито Торински отговор случайно видяхме по пътя на излизане. Случайността помага на добре подготвените за нея.

Последната снимка обобщава Торино така, както ние го видяхме. Тази красота е улично изкуство и се казва Дървото на живота. То се подхранва от (написани на камъчетата в корените) любов, мъдрост,  търпения, щастие, желание, жизненост, осмеляване. Плакатът отзад в дясно обяснява, че: „Творбата изобразява еволюционния път на човека към постигане на божественото чрез усилието на живота.“ Веднага до него е рекламата за настоящето изложение на Плащеницата. Между стената и дървото има католическа картинка на молещо се дете. Стената е част от стара историческа сводеста сграда, със стабилни колони, поправимо поолюпена и надраскана със съвременни графити; тротоара е широк, свободен и едва забележимо мръсен. Смятам тази снимка на дъщеря ми за шедьовър и произведение на изкуството сама по себе си. Чуствам се щастлива и привилигирована, че мога да завърша пътеписа си с нея.

Обещах ви приказка за Торино. Разказах ви я. Повечето приказки завършват щастливо, защото героите много силно са си пожелали нещо, а когато наистина много силно си пожелаеш нещо – то задължително се сбъдва.

Пожелах си много силно преди много години да видя на живо Плащеницата.

Сбъдна ми се Торино.

Из Торино (17)

 

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s