Трафалгар скуеър никога не е страдал от недостиг на мъже върху камък. В средата адмирал Нелсън гледа Лондон от своята 52-метрова колона, а около площада стоят генералите Henry Havelock и Charles James Napier и крал George IV на кон. Четвъртият голям постамент, в северозападния ъгъл срещу National Gallery, също е бил замислен за конник — крал William IV. Постаментът е построен през XIX век, но парите за статуята не стигат и повече от век върху него няма никого. През 1998 г. Royal Society of Arts решава да превърне тази празнота в експеримент. Първата временна творба се качва горе през 1999 г., а последвалият преглед на програмата препоръчва вместо още един вечен бронзов герой там да се редуват произведения на съвременното изкуство. Така се ражда Fourth Plinth — вероятно най-видимата двегодишна изложбена площадка във Великобритания.

И през следващите 27 години Лондон доказва, че има здрав стомах. На постамента е стоял почти гол Христос със завързани ръце — Ecce Homo на Mark Wallinger. След него идва бременната Alison Lapper, реална художничка, родена без ръце и със силно скъсени крака, изваяна в 13 тона карарски мрамор. Antony Gormley качва там истински хора — по един за един час, денонощно. Yinka Shonibare затваря кораба на Нелсън в огромна бутилка. Elmgreen & Dragset слагат дете върху люлеещо се конче вместо поредния завоевател. Katharina Fritsch изправя почти петметров яркосин петел сред генералите. Hans Haacke качва скелет на кон с електронна борсова лента. David Shrigley издига гигантски палец. Michael Rakowitz възстановява като призрак унищожения от „Ислямска държава“ асирийски Lamassu. Heather Phillipson сервира огромна купчина сметана с черешка, муха и дрон. Samson Kambalu връща на площада антиколониалната история на John Chilembwe. А непосредствено преди сегашната статуя Teresa Margolles подрежда 726 отпечатъка от лица на транс, небинарни и gender-nonconforming хора от Великобритания и Мексико. Ако някой твърди, че Четвъртият постамент доскоро е бил светилище на класическата британска скулптура, той просто не е гледал нагоре през последния четвърт век.

И все пак на 10 септември 2026 г. върху него се качи жена в синя рокля и петметровият петел внезапно започна да изглежда почти безобиден.

Тя се казва Lady in Blue. Авторът ѝ е Tschabalala Self — американска художничка, родена в Харлем през 1990 г., живееща и работеща в Ню Йорк. Жената няма име, професия, биография или подвиг. Това е нарочно. City Hall я описва като млада градска woman of colour, „quotidian figure“, една от многото съвременни лондончанки и — ключовата дума — „everywoman“. Тя крачи напред с „ambition and purpose“, към нашето общо бъдеще, като символ на „equity through representation, recognition and action“. Тоест върху постамента не е поставена просто скулптура. Поставена е и готовата инструкция какво трябва да виждаме в нея.

Фигурата е внушителна: 5,258 метра висока, от лят бронз върху вътрешна конструкция от неръждаема стомана, с боя и ръчно изработени стъклени бижута. И тук идва един детайл, който чудесно допълва биографията на новата „лондончанка“. Проектът е американски, но физическото му превръщане от 62-сантиметров модел в петметров монумент е дело на Factum Arte — международно ателие със студиа в източната част на Мадрид. Бронзовите части са отливани във Fademesa, също в Мадрид, а Factum документира целия процес — 3D моделиране, конструкция, леене, заваряване, боядисване, изработване на стъклените бижута. С други думи: американска художничка създава образа на лондонската everywoman, а мадридски екипи го превръщат в бронзова реалност. Глобализацията поне тук е последователна.

Плаща се през програмата Fourth Plinth на Greater London Authority. За цикъла 2024–2027 кметството е одобрило £1,03 милиона за двете нови комисии, инсталации, управление, маркетинг, образователни и обществени програми. За всеки от двамата избрани автори е предвиден грант до £230 000 — £30 000 хонорар и до £200 000 производствени разходи; програмата има и подкрепа от Arts Council England и външни спонсори. Това не означава, че Lady in Blue е струвала точно £230 000 — такава окончателна сметка за нея не е публикувана. Означава, че „everywoman“ със сигурност не се е разходила до площада без бюджет.

И изборът също заслужава малко въздух около думата „обществен“. През 2024 г. седем международни предложения са изложени пред публиката и събират над 10 000 гласа и коментари. Хората могат да кажат какво харесват. После Fourth Plinth Commissioning Group решава кои две творби печелят, а кметът одобрява препоръката. Това е консултация, не референдум. Лондонската „всяка жена“ е жена, избрана от комисия. Публиката е попитана какво мисли; комисията решава какво ще гледа публиката.

Точно тук Lady in Blue започва да се различава от синия петел, конския скелет и купчината сметана. Петелът никога не поиска да представлява всички петли. Скелетът не претендираше да бъде „everyhorse“. Lady in Blue идва с по-голяма заявка: конкретна чернокожа фигура трябва едновременно да бъде себе си и универсалната градска жена, в която „мнозина“ да разпознаят днешен Лондон.

Мнозина обаче погледнаха нагоре и разпознаха нещо съвсем друго.

В една от най-големите британски онлайн дискусии за статуята най-харесваните реакции я сравняват с американски расови карикатури от 40-те и 50-те години, с Mammy Two Shoes от старите Tom and Jerry, с образ, който — както пишат няколко участници — би предизвикал съвсем различен скандал, ако беше направен от бял автор. Други виждат просто лоша скулптура: огромни крайници, гладка синя рокля като пластмаса, странни пропорции и походка, при която ръката и кракът от една и съща страна са изнесени напред. Дори положителната рецензия на The Times отбелязва проблемните пропорции на ръцете и някои доста неудобни ъгли на фигурата.

Особено неудобно за лесния разказ „хората я мразят, защото е черна“ е кой точно я критикува. В същата дискусия жена, която се определя като 45-годишна Afro-Caribbean British woman, казва направо, че не е почитател и че по-човешки или класически образ би работил по-добре. Други хора of colour я определят като неестествена и неласкава за чернокожите жени. Някои виждат расистка карикатура; други чернокожи участници я харесват и намират фигурата за силна. Белите също са разделени. Това е важно: критиката отказва да стои в удобните расови кутийки. Lady in Blue има защитници и противници от всякакъв цвят.

Разбира се, около нея има и истински расизъм. Появяват се реплики от сорта на „това вече не е Англия“, DEI, „Африка в Лондон“ и цялата позната торба с етническа истерия. Тяхното съществуване обаче не превръща автоматично всяка критика към произведението в расизъм. Ако една чернокожа британка казва, че изображението ѝ напомня унизителна карикатура, трудно е някой от кметството да ѝ обясни, че просто не е разбрала достатъчно добре „representation“.

И тук стигаме до въпроса за мястото.

Само по себе си присъствието на чернокожа жена на Трафалгар скуеър няма нищо скандално. На един площад, населен почти изцяло от бели мъже от британската история, появата на жена от друг произход може да бъде напълно естествена и дори закъсняла. Спорът започва, когато конкретният образ се обяви за универсален, когато естетиката му се опакова като обществена добродетел и когато критиката към формата започне да се чете като подозрение към намеренията на критикуващия.

Самата Tschabalala Self казва, че Lady in Blue не е исторически идол, а жена, която върви „към нашето общо бъдеще“. Тя трябва да е лондончанка и да носи духа на града.

Тук ще си позволя едно съвсем непочтително предложение.

Поне можеха да ѝ дадат Union Jack.

Не защото всяка британка ходи по улиците, увита в знамето — слава Богу. А защото, ако ще натоварваме една анонимна жена с тежката задача да въплъти „духа на Лондон“, някакъв конкретен визуален знак за мястото би помогнал. Вместо това тя е в едноцветна синя рокля, създадена от американка, произведена в Мадрид и представена като универсалната лондончанка. Човек почти се изкушава да попита кое точно в нея трябва да разпознае като Лондон — освен адреса на постамента.

Социалните мрежи вече си отговарят сами. Само дни след откриването започнаха да циркулират AI контраобрази на друга „everywoman“. Те не доказват каква статуя „искат британците“. Показват как част от публиката инстинктивно запълва онова, което усеща като липса: разпознаваем британски код, семейство, историческа памет, национален символ.

Особено популярна в подобни изображения е кралица Elizabeth II. Тук фактите трябва да останат чисти: Lady in Blue не е избрана вместо статуя на кралицата. Fourth Plinth е ротационна програма за съвременно изкуство и Self е избрана още през 2024 г.; предложенията и петициите постаментът един ден да стане постоянно място за Elizabeth II са отделен въпрос. Но това, че AI фантазията почти веднага качи покойната кралица там, е само по себе си културен коментар. Хората явно разбират много добре какво традиционно очакват от думата „паметник“, дори когато комисията от десетилетия се опитва да ги отучи от това.

Иронията става още по-приятна, когато се върнем към самото място. Fourth Plinth е създаден точно за спор. Целта на програмата официално включва дебат за обществения градски пейзаж. В този смисъл Lady in Blue е почти безупречен успех: пет дни след откриването си тя успя да накара хората да спорят за скулптура, раса, жена, Британия, Лондон, обществени пари, американски художници, мадридски леярни, кралицата, Union Jack и естествената механика на човешкото ходене. Малко произведения успяват да свършат толкова работа за една седмица.

Въпросът е дали шумът около една творба доказва художествената ѝ сила, или само способността ѝ да натисне правилните политически бутони.

The Guardian я нарече жизнена, радостна и изпълнена с хумор. The Times също я прие благосклонно. Други я намират евтина, кичозна, карикатурна и напълно чужда на достойнството на Трафалгар скуеър.

И може би най-любопитното е, че всички тези хора гледат една и съща жена.

Тя крачи уверено напред. Това поне е безспорно намерението.

Само дето дори походката ѝ е спорна.

След година и половина Lady in Blue ще слезе от постамента и мястото ще бъде дадено на следващото произведение — покрит с плащ анонимен конник от зеленикава смола на Andra Ursuţa. Четвъртият постамент ще продължи да прави онова, което прави от 1999 г.: да ядосва едни, да възхищава други и да напомня, че празният пиедестал понякога е по-лесен за обществото от фигурата, която някой реши да сложи върху него.

Но Lady in Blue има един особен проблем, който синият петел никога не е имал.

Петелът беше петел.

Конският скелет беше конски скелет.

Гигантският палец беше гигантски палец.

Тази жена трябва да бъде „Every woman“.

А когато една комисия постави „всяка жена“ на пиедестал, най-естественото нещо на света е истинските жени да погледнат нагоре и да попитат:

Коя точно?