В едно старо градче живеел часовникар, при когото хората ходели не само когато часовниците им спирали, а и когато самите те се чувствали изместени от времето си. Магазинчето му било тясно, пълно с тиктакане, месингови капачета, стъкълца и пружини, които блестели като ситни рибени люспи на светлината. По стените висяли десетки часовници — едни бързали, други изоставали, трети мълчали напълно, сякаш били обидени на света. Но старият часовникар никога не се ядосвал на нито един от тях. Само ги вземал в ръце, отварял ги внимателно и слушал.

Хората често се чудели защо работел толкова бавно. Един влизал и казвал, че бърза за влака, друг — че има среща, трети — че не можел да понесе още един ден със спрял часовник у дома. Часовникарят кимал, но не пришпорвал ръцете си. Разглобявал механизма бавно, почиствал праха между колелцата, оглеждал пружината, изправял иглите, после пак слушал. Когато някой го питал защо не бърза, той отговарял, че при часовниците има една голяма опасност: ако поправиш само стрелките, а не разбереш какво е станало вътре, времето пак ще се престори на наред, но няма да бъде.

Един ден при него дошла млада жена с малък сребърен часовник, останал от майка ѝ. Оставила го на тезгяха така, сякаш оставяла на лекар не вещ, а надежда. Казала, че часовникът изоставал и това я побърквало. Всяка сутрин тръгвала с пет минути закъснение. Всяка среща започвала с извинение. Все не стигала навреме до собствения си ден. Искала часовникарят да го нагласи веднага. Искала поне нещо в живота ѝ да заработи бързо.

Той взел часовника, отворил го и дълго мълчал. Жената започнала да потропва с пръсти. Попитала дали повредата е голяма. Той отвърнал, че не е голяма, но е стара. Казал, че някой много време бил навивал часовника с повече сила, отколкото му било нужна. Пружината не била счупена, но била уморена. Колелцата още се движели, ала вече не с доверие, а със страх да не бъдат натиснати пак повече, отколкото издържат.

Жената въздъхнала и рекла, че точно така се чувствала и тя. Часовникарят не вдигнал очи. Само продължил да почиства. След малко казал, че ще оправи часовника, но не веднага. Трябвало да го остави отворен една нощ, за да отпусне пружината. Жената се ядосала. Казала, че цял живот слуша да чака — да почака да стане по-опитна, да почака да я забележат, да почака да ѝ дойде времето, да почака да узрее нещо, което тя вече била уморена да носи. Попитала го дали в този град има изобщо нещо, което се поправя навреме.

Часовникарят тогава вдигнал глава и я погледнал спокойно. После посочил стената зад нея. Там висял стар дървен часовник с махало, което се движело бавно и сигурно. До него имало малък позлатен часовник, който тиктакал бързо, нервно, почти задъхано.

— Виждаш ли ги? — попитал той. — Единият закъснявал двадесет години и пак не се счупил. Другият цял живот бързал да е пръв и прекарал половината си време на моята маса.

Жената не се усмихнала.

На следващия ден се върнала. Часовникарят ѝ подал сребърния часовник, но преди това я накарал да послуша. Тиктакането било по-тихо от преди, но по-равно. Не тичало. Не се влачело. Само вървяло. Жената го сложила до ухото си и за миг затворила очи, сякаш чува нещо по-старо от самия звук.

— Сега ще тръгне ли точно? — попитала тя.

— Ще тръгне вярно — отвърнал часовникарят. — Това е по-важното.

Жената се намръщила и рекла, че за хората е по-важно да е точно. Той поклатил глава.

— Не. За хората е по-важно да е бързо. Затова често си развалят времето.

Тя не разбрала напълно думите му, но си тръгнала. Минали седмици. После месеци. Един дъждовен ден пак се върнала. Часовникът работел добре, но тя не дошла за него. Донесла кошница с топъл хляб и признала, че за пръв път от много време не се чувствала в гонитба със собствения си живот. Нищо чудно не било станало. Просто спряла да дърпа всяко нещо да узрее преди сезона му. Спряла да се срамува, че някои нейни дни идвали по-бавно от чуждите. Разбрала, че не всяко закъснение е провал. Понякога е начин нещо да пристигне цяло.

Часовникарят взел хляба, отчупил малко и я изслушал, без да я прекъсва. После рекъл, че хората много се мъчат от едно объркване: мислят, че времето е враг, ако не им се подчини. А времето рядко бърза. Бързат само изплашените сърца.

Оттогава в градчето започнали да казват, че часовникарят поправя не часовници, а ритми. И когато някой млад човек влизал при него и казвал, че животът му изостава, старецът отговарял:

— Пази се да не пришпориш пружината си само защото чуждите стрелки ти шумят в очите. Не всичко, което идва бавно, идва късно. Някои неща просто искат да пристигнат живи.