Emperor Norton и San Francisco като кралство на един човек

В историята на San Francisco има един император без дворец, без армия и без държава, който въпреки това успял да царува повече от двайсет години. Казвал се Joshua Abraham Norton, но градът го запомнил като Emperor Norton — Norton I, Emperor of the United States and Protector of Mexico. На хартия това звучи като шега, като стар вестникарски куриоз или като ексцентрична бележка под линия към Gold Rush America. Но ако се приближим внимателно, историята става по-фина. Тя не е само за човек, който се обявил за император. Тя е за град, който решил да не му отнеме короната.

Joshua Abraham Norton е роден най-вероятно през 1818 г. в Deptford, тогава в Kent, днес част от London, в еврейско семейство. Като малко дете заминава с родителите си за Южна Африка, където семейството живее години наред. Ранният му живот има неясноти, както често става с хора, които по-късно се превръщат в легенди: точни дати, пари, наследство, маршрути — всичко това е било преписвано, украсявано и понякога опростявано. Но общата линия е ясна: Norton пристига в San Francisco през 1849 г., точно когато Gold Rush превръща града в едно от най-нервните, алчни, блестящи и нестабилни места на света.

Това е San Francisco преди да стане postcard. Градът расте бясно, гори, строи се отново, забогатява за една нощ и фалира на сутринта. Там Norton първо не е император, а делови човек. Търгува с ориз, брашно и други стоки, инвестира в недвижими имоти, движи се сред хора, които знаят цената на риска. В началото той успява. Има влияние, присъствие, амбиция и онова ранно калифорнийско самочувствие, което кара човека да вярва, че ако светът няма форма, той може сам да му я даде.

После идва оризът. В началото на 1850-те, при недостиг на ориз заради глад в Китай, Norton залага голяма сума върху сделка с перуански ориз, надявайки се да контролира пазара.

Идеята изглежда хитра само докато не пристигат още кораби с ориз и цената не пада. Сделката се превръща в бедствие, следват съдебни спорове, а Norton губи почти всичко. Тук много биографии бързат да кажат: богатият човек фалирал, после полудял и се обявил за император. Това е лесният прочит. Нашият е по-внимателен. Няма как да му поставяме диагноза през век и половина. По-сигурно е да кажем, че след финансовия крах Norton изчезва от предишния си обществен кръг, живее по-скромно и няколко години по-късно се появява отново — вече не като победен търговец, а като самопровъзгласен владетел.

На 17 септември 1859 г. той носи в редакцията на San Francisco Daily Evening Bulletin кратка прокламация. В нея, по „настоятелното искане“ на голямо мнозинство от гражданите, той обявява себе си за Emperor of these United States. Вестникът я отпечатва.

И това е моментът, в който една лична загуба се превръща в публичен театър. Никой не идва да му предаде властта. Няма коронация, няма парламент, няма закон. Но Norton започва да се държи като император — и San Francisco, по онзи особен начин, по който големите странни градове понякога разпознават своите символи, започва да му прави място.

Образът му постепенно става видим и устойчив. Носи военна униформа, често синя офицерска куртка със златни еполети, шапка с пера, бастун или чадър, понякога меч. Обикаля улиците, инспектира обществения ред, присъства на политически събрания, ходи на театър, чете в библиотеката, пише прокламации. Не е богат. Нощува евтино на Commercial Street, продава „имперски облигации“ за дребни суми, разчита на хора, които го познават, на ресторанти, които го хранят, и на града, който го допуска в ежедневието си. Това е много важна част от историята: San Francisco не просто му се смее. Смее се понякога, разбира се. Но също го храни, поздравява, печата, гледа, обсъжда и защитава.

Norton издава стотици прокламации — някои абсурдни, други учудващо разумни, трети направо предвидливи. Разпуска Конгреса, защото смята, че политическите партии вредят на страната. Забранява или поне иска да глоби употребата на „Frisco“ за San Francisco — и тук местният патриотизъм почти му ръкопляска през времето. Пише за мост между San Francisco и Oakland през Yerba Buena Island, тогава известен като Goat Island, и за подводен железопътен тунел под залива. Десетилетия по-късно Bay Bridge и Transbay Tube на BART ще превърнат тези „императорски“ идеи в нещо удивително близко до реалност. Не защото инженерите са слушали Norton като държавник, а защото понякога един особняк вижда очевидното преди официалните хора да са готови да го произнесат.

Най-интересното при него обаче не са само смешните укази. Част от прокламациите му, особено публикувани в The Pacific Appeal — афроамерикански, аболиционистки седмичник — показват човек с необичайно силно чувство за справедливост за времето си. Norton говори за права на чернокожите американци за образование и обществен транспорт, за по-справедливо отношение към китайските имигранти, за възможността тяхното свидетелство да се чува в съда, за права на Native Americans, за обществена честност и срещу корупцията. Това не го прави светец. Не трябва да го превръщаме в перфектна модерна икона със задна дата. Но показва, че под перата, еполетите и странната титла има морален нерв. И може би точно този нерв е причината градът да го търпи не само като забавление, а и като някакъв неофициален съвестен шут.

В историята му има и легенди, които трябва да оставим на прага. Често се повтаря например, че King Kamehameha V of Hawaii признал Norton за истински владетел на Съединените щати. Това звучи прекрасно, почти като готова сцена за роман, но документите не го подкрепят достатъчно. По-сигурно е, че Norton е писал до хавайския крал и че се е виждал в собственото си въображение като част от международния монархически свят. Но между „писал до“ и „бил признат от“ има голяма разлика. Нашата рубрика може да обича странното, но не трябва да му подарява фалшива диплома.

Затова пък градската нежност около него е добре засвидетелствана. Когато един полицай го арестува по подозрение за „insanity“, реакцията на обществото и вестниците е толкова остра, че Norton е освободен с извинение. След това полицаите уж започват да отдават чест на императора, когато го срещнат на улицата. Тук вече виждаме истинското чудо на историята. Norton може да е бил беден, ексцентричен, уязвим и понякога обект на подигравка, но San Francisco в решаващ момент заявява: този човек е наш. Не го пипайте грубо.

Това е рядък градски жест. Повечето общества обичат странността само когато може да я купят като сувенир или да я използват като смешка. Norton получава нещо по-добро: не пълна защита, не идеална грижа, но място. Място да ходи по улиците в униформа. Място да публикува прокламации. Място да бъде видим, без постоянно да бъде поправян. Градът не повярвал буквално, че той управлява Америка. Но за няколко десетилетия му позволил да управлява една малка територия между въображението и общественото снизхождение. Това е много повече, отколкото много истински властници получават — и много повече, отколкото много уязвими хора изобщо получават.

На 8 януари 1880 г. Emperor Norton тръгва към дебат в Academy of Natural Sciences. Вечерта е студена и дъждовна. По пътя той се срива на улицата и умира, вероятно от инсулт. В джобовете му няма имперско богатство. Няма съкровищница, няма дворец, няма наследник. Има малко пари, няколко вещи и един град, който изведнъж разбира, че неговият император вече няма да мине по улицата.

Погребението му се превръща в събитие. Данните за броя на присъстващите се разминават — в по-късни разкази числата растат, както често става при легендите — но сигурното е, че хиляди хора излизат да го изпратят. Вестниците използват френската фраза „Le Roi est mort“ — „Кралят е мъртъв“. Това е почти съвършен финал за човек, който никога не е бил крал, но някак е успял да накара хората да се държат така, сякаш загубата му има значение.

Emperor Norton е от най-хубавия тип Особняци за нашата рубрика. Не защото е смешен. Не защото е „лудият император“. Това би било твърде бедно и твърде жестоко. Той е важен, защото показва как един човек може да превърне провала в образ, образа — в публично присъствие, а публичното присъствие — в градска памет. Показва и нещо за самия San Francisco: че един град може да бъде достатъчно голям не само с мостовете, банките и пристанището си, а с начина, по който приема онези, които не се побират удобно в нормата.

В края на тази история короната е най-малко важната вещ. По-важно е, че някъде в шумния, богат, груб, бързо растящ San Francisco на XIX век е имало място за човек, който върви с пера на шапката, издава укази, предупреждава политиците, чертае мостове над залива и нарича себе си император. Градът не му дал истинска власт. Но му дал нещо по-рядко: позволил му да бъде видян. А понякога това е единствената империя, която човек наистина търси.