В края на едно село растяло старо дърво. Не било високо като тополите, нито красиво като цъфналите вишни край пътя, но всяко лято раждало сладки плодове. Клоните му се навеждали ниско, сякаш само искали да бъдат достигнати. Децата идвали с кошници, старците сядали на сянка под него, а пътниците спирали, когато умората им станела по-тежка от багажа.

Дървото не отказвало на никого. Давало сянка на уморения, плод на гладния, клон на птиците, листа на есента. Никой не го молел дълго. Достатъчно било човек да протегне ръка и дървото сякаш само се навеждало още малко. Хората казвали, че това е добро дърво. А когато нещо бъде наречено добро твърде много пъти, понякога започват да забравят, че и доброто има корен, който трябва да бъде пазен.

Сред хората, които идвали при дървото, имало един мъж. Той се появявал всяко лято, когато плодовете узрявали. Носел голяма кошница, усмихвал се широко и казвал, че никъде няма плодове като тези. Дървото се радвало на думите му, защото не знаело, че някои хора хвалят само онова, което могат да вземат. Мъжът пълнел кошницата, после още една, после слагал плодове и в торбата си. Когато си тръгвал, обещавал, че напролет ще се върне да разкопае земята около корените.

Пролетта идвала, но мъжът не идвал. Идвали дъждове, идвала суша, идвали ветрове. Дървото стояло само и държало земята с уморените си корени. Някое дете понякога го поливало с малка стомна. Някоя възрастна жена махала сухите клони. Но мъжът, който най-много хвалел плодовете, никога не се връщал, когато дървото имало нужда от грижа.

Минали години. Дървото започнало да ражда по-малко. Листата му станали по-бледи, кората му се напукала, а сянката му вече не стигала толкова далеч. Хората забелязали, но бързо свикнали. Само мъжът се възмутил, когато дошъл с кошницата си и видял, че плодовете са малко.

— Какво става с теб? — попитал той дървото. — Преди беше щедро.

Дървото помълчало. После отвърнало:

— Преди бях по-силно.

Мъжът въздъхнал, сякаш бил обиден. Казал, че е разчитал на тези плодове. Казал, че всяко лято идвал тук. Казал, че дървото не бива да забравя старите си приятели. После събрал малкото плодове, които намерил, и си тръгнал недоволен.

На следващата пролет в селото дошла суша. Земята се напукала. Тревата пожълтяла. Много дървета започнали да хвърлят листата си още преди лятото. Старото дърво стояло тихо и събирало сили. Тогава при него дошло едно момиче. Носело малка мотика, стомна с вода и парче плат. Разкопало внимателно твърдата земя, изляло водата около корените и вързало с плат един пречупен клон.

— Нямам голяма кошница — казало момичето, — но имам време.

Дървото не отговорило веднага. Усетило водата бавно да слиза надолу, към мястото, където никой не гледал. Усетило как земята около него омекнала. За първи път от много време някой не бил дошъл при него за плода, а за корена.

Момичето започнало да идва често. Понякога носело вода. Понякога махало сухи листа. Понякога просто сядало до ствола и четяло книга на глас. Не питало кога дървото ще роди повече. Не го обвинявало, че е уморено. Не му напомняло какво е било преди. Само му помагало да остане живо.

Лятото дошло бавно. На дървото се появили малко плодове, но този път то не навело всички клони към пътя. Запазило част от плодовете високо, за птиците. Запазило част за децата, които носели вода. А когато мъжът с голямата кошница отново се появил, дървото не се навело както преди.

Мъжът се изненадал.

— Защо си толкова високо? — попитал той.

— Защото вече знам кой идва само когато съм узряло — отвърнало дървото — и кой идва, когато съм жадно.

Мъжът се намръщил. Казал, че дървото се е променило. Дървото се съгласило.

— Да — казало то. — Научих се, че не всеки, който обича плодовете ми, обича мен.

Оттогава дървото пак давало плодове, но вече не се навеждало към всяка протегната ръка. Оставяло се да бъде брано от онези, които умеели и да пазят. А когато някой го питал как се познава истинската обич, то отговаряло:

— Лесно е да обичаш дървото през лятото. Виж кой идва през сушата. Истинският човек не се познава по това колко се радва на плодовете ти, а по това дали помни корените ти, когато няма какво да вземе.