Vitoshaword – Само за ценители

Авторски сайт на Йорданка Маринова

Човекът, който стоеше като статуя

Plasterman от Victoria и тихото изкуство да бъдеш забелязан

Във Victoria, British Columbia, има едно място, където градът обича да се показва пред водата. Inner Harbour не е просто пристанище, а сцена: лодки, туристи, Parliament Buildings, Empress Hotel, стъпала, улични музиканти, художници, хора с фотоапарати, деца със сладолед и онзи особен бряг, на който градът едновременно работи, позира и се разхожда. Lower Causeway, пешеходната ивица край водата, е описван като част от историческото развитие на Victoria като туристическо лице на западния бряг; през годините той се превръща в място за артисти, наблюдение на хора, малки представления и онова приятно безцелно спиране, което само пристанищните градове умеят да предлагат.

Там, сред този постоянен поток от движение, години наред стоял човек, който правел точно обратното: не се движел. Целият в бяло — лице, ръце, дрехи, шапка, понякога дори обувки — той изглеждал като гипсова фигура, поставена случайно край туристическия маршрут. Хората минавали, спирали, гледали го подозрително, децата се приближавали първи, възрастните се престрували, че вече са разбрали номера, някой пускал монета или банкнота, и тогава статуята оживявала. Усмивка, поклон, прегръдка, смешно движение, малък танц, поза за снимка — и после пак застиване. Това бил Plasterman, една от най-разпознаваемите улични фигури на Victoria.

Истинското му име било Clark M. Clark. В интервю/очерк от 2006 г., препечатан в блога Shades of Bliss, той е описан като човек, който отдавна се интересувал от изпълнителство, но решил да стане „that statue guy“ през пролетта на 2000 г. Преди това бил ECE-qualified daycare worker — работил с деца, което обяснява нещо много важно в Plasterman: той не е бил просто човек, който стои неподвижно, а човек, който разбира реакцията на другия. Първо се нарекъл “Totally Plastered in Victoria”, експериментирал с дрехи, боя и грим, а след няколко сезона образът се избистрил и станал Plasterman.

Името е чудесно, защото носи лек английски хумор. “Plastered” може да значи покрит с мазилка, но и пиян — а той, разбира се, бил „пиян“ не от алкохол, а от собствената си бяла неподвижност. Неговият образ работел именно с това намигване: човекът изглежда като предмет, но изведнъж се оказва повече човек от всички наоколо. Уличната статуя винаги играе на тази граница. Тя пита: гледаш ли ме, или вече си ме превърнал в част от декора? И когато оживее, те хваща точно там — в момента, в който си решил, че си разбрал какво виждаш.

Clark не останал само местна атракция. През 2008 г. Kitsap Daily News го описва като изпълнител от Vancouver Island, който участва в Kitsap County Fair & Stampede и вече е появявал Plasterman на панаири и фестивали във Washington, Oregon, California, Iowa, Colorado, Illinois и British Columbia. Там образът му е описан съвсем сценично: малко момиче пуска долар в буркана, „статуята“ танцува за момент, детето изписква от радост, а после Plasterman отново застива, сякаш нищо не се е случило. Това е малък театър, но с много точна драматургия: очакване, недоверие, жест, смях, завръщане към камък.

Той самият обяснявал, че хората често го питали как успява да стои толкова дълго неподвижно. Поддържал форма с хранене, йога и калистеника; въпреки това продължителното стоене му носело и болки, включително тежки крампи в краката нощем. Това е детайлът, който връща Plasterman от сувенирната снимка обратно в тялото. Да бъдеш жива статуя не е просто да се боядисаш в бяло. Това е физическа дисциплина, контрол на лицето, контрол на дишането, готовност да те гледат, докосват, проверяват, подценяват, снимат, понякога дразнят. Под смешната повърхност има сериозен занаят.

В същия материал Clark разказва, че като статуя не се усмихвал, докато е в неподвижната си форма, и че се тренирал да не се смее, гледайки Robin Williams в “Mork & Mindy”. Ако Robin Williams не можел да го накара да се засмее, значи никой не можел — такава била неговата логика. Но признавал, че малките деца са най-опасни за тази дисциплина, защото понякога правят нещо толкова очарователно, че дори статуята рискува да се пропука. Това е прекрасен ключ към образа му: той не играел срещу хората, а с тях. Строгостта на неподвижността му била само подготовка за човешкия миг след това.

Plasterman бил покрит с плътен бял грим и боядисани дрехи, така че да прилича на гипс. В очерка от 2006 г. се казва, че Clark бил алергичен към слънцето, а дебелият слой грим му давал защита; през 2008 г. той се шегува, че гримът му действа като “SPF 2000”. Това е от онези странни биографични подробности, които звучат почти измислено, но са напълно логични за човек, чиято работа е да стои навън, неподвижен, пред погледа на стотици хора. При него слабостта на тялото не отменя образа. Тя го прави възможен по друг начин: бялото покритие е костюм, маска, професионална кожа и защита едновременно.

Имало и неприятна страна. Clark казвал, че не обича хората да го бодат, да го използват като кукла или да забравят, че под грима има човек. Това е важната морална линия в историята. Особнякът не е играчка на града. Той може да е смешен, артистичен, странен, достъпен, но не е предмет. Уличният артист стои на много крехко място: хората са поканени да го гледат, но не са поканени да му отнемат достойнството. Plasterman сякаш учел това без лекция. Ако го уважаваш, той ще оживее за теб. Ако го третираш като предмет, ти самият се оказваш по-неподвижен от статуята.

Victoria го приела точно така — като градски талисман. Снимки от 2018 г. го описват като „famous Street Performer“ в downtown Harbour, а Alamy отбелязва, че Clark M. Clark, Plasterman, е сред най-познатите улични изпълнители на Victoria и редовна фигура край Inner Harbour. Тази визуална следа е важна: той не е само спомен от разговори, а част от туристическата и местната памет, сниман от посетители, поставян в семейни албуми, разпознаван от хора, които може би никога не са знаели името му, но са казвали: „Помниш ли белия човек-статуя край пристанището?“

Clark пътувал и развивал занаята си. В очерка от 2006 г. се споменава, че през зимата, когато дъждовете във Victoria намалявали сезона му, той работел върху други персонажи — Moe Zaik, който изглеждал като мозайка, и Agent Sterling, сребърен агент. Това говори, че Plasterman не бил случайна приумица, а артистичен бизнес, изграден около тяло, костюм, реакция и публика. Той ходел на конвенции, опитвал се да бъде наеман за панаири и събития, и много ясно разбирал, че първият път организаторите го взимат като риск, а след това го канят отново, защото хората го помнят.

Тук има нещо много красиво за нашите „Особняци“. Plasterman не е човек, станал легенда, защото е бил шумен. Той е станал легенда, защото е умеел да чака. Неговият талант е бил в паузата. В свят, в който всички искат да бъдат забелязани чрез движение, звук, реклама и настояване, той е избрал неподвижността. И точно тя е карала хората да спират. Уличният артист обикновено се бори за вниманието. Plasterman го печелел с отказ. Той стоял така, както градските паметници стоят — но за разлика от тях можел да те прегърне.

Смъртта му през 2020 г. показва колко трайна е била тази връзка. Местните новини съобщават, че Clark M. Clark, Plasterman, е починал на 57 години; Times Colonist го нарича Victoria’s living statue и пише, че е починал от масивен инфаркт у дома във Victoria, без да знае, че има тежко коронарно заболяване. Когато един уличен артист получи obituary в местната памет, това значи, че е преминал границата между „забавление“ и „част от града“.

След смъртта му много хора го споменават не като знаменитост, а като лична среща. „Той говори с внучката ми“, „прегръщаше хората“, „пристанището няма да е същото“ — такива дребни изречения често казват повече от официалните некролози. Plasterman е бил от онези фигури, които не променят историята на света, но променят текстурата на едно място. Когато го няма, човек не може веднага да каже какво липсва. Няма сграда, която да е паднала. Няма институция, която да е затворила. Просто един ъгъл от пристанището вече не прави същата малка магия.

И все пак думата „магия“ тук трябва да бъде държана внимателно. Неговата магия е била занаят, труд, грим, стоене, болки в краката, шеги, пътуване, буркан за бакшиши, фестивални договори, снимки с туристи, повторения на един и същ жест хиляди пъти. Но именно това е хубавото. Plasterman показва как нещо скромно и почти старомодно може да създаде градска нежност. Не всяко изкуство трябва да бъде в галерия. Понякога изкуството стои на платформа край водата, покрито в бяло, и чака някой да повярва за миг, че е статуя.

В края на тази история няма голям паметник, поне не такъв от бронз или камък. И може би не е нужен. Plasterman сам е бил паметник — временен, жив, уязвим, смешен и човешки. Статуите обикновено са направени, за да не умират. Той правел обратното: преструвал се на статуя, за да напомни колко жив може да бъде един човек, когато най-после помръдне.

И ако някога някой се разходи край Inner Harbour и види място, където туристите още спират, където артистите още подреждат маси и инструменти, където водата носи светлина към камъка, може да си представи и него — бял, неподвижен, почти част от пейзажа. После някой пуска монета. Детето се навежда напред. Статуята оживява. Градът се усмихва. И за няколко секунди всички разбират, че понякога най-човешкото движение започва от пълна неподвижност.


Още от VitoshaWord

Получавай откъси от новите публикации по имейл. Безплатният абонамент е отделен от платените пътеписи.

Коментари (

0

)