В едно село имало стар кладенец. Не бил най-красивият, нито най-дълбокият, но водата му била чиста и студена дори през най-горещите дни. Хората минавали край него сутрин с празни стомни, вечер с уморени ръце, по празници с гости. Кладенецът никога не питал кой идва, защо идва и колко пъти вече е идвал. Давал вода на всички.

Отначало хората го пазели. Слагали капак, когато завалявало. Чистели листата около камъните. Децата знаели, че не бива да хвърлят нищо вътре. Старците сядали наблизо и казвали, че кладенецът е благословия за селото. Но с времето благословията станала нещо обикновено. А когато нещо добро стои дълго на едно място, хората започват да мислят, че то е длъжно да бъде там.

Първо престанали да връщат кофата на мястото ѝ. После започнали да оставят кал по камъните. После някой счупил капака и казал, че ще го поправи друг ден. Друг ден не дошъл. Вятърът започнал да носи прах, листа и сламки във водата. Кладенецът пак давал. Само че водата ставала по-тежка и по-мътна.

Една жена от селото забелязала това и казала на съседите си, че трябва да почистят кладенеца. Хората кимнали, но всеки имал работа. Един трябвало да оре, друг да продава на пазара, трети да гости роднини, четвърти бил много изморен от живота си. Всички обаче продължили да идват с празни стомни.

— Кладенецът винаги е давал — казвали. — Ще даде и сега.

Минало лято. После още едно. Водата започнала да намалява. Първо никой не го казал на глас. Всеки забелязвал, че кофата слиза по-дълбоко, че се пълни по-бавно, че вкусът вече не е същият. Но на хората им било по-лесно да се преструват, че нищо не се е променило, отколкото да признаят, че са вземали повече, отколкото са пазили.

Един ден, по пладне, най-богатият стопанин в селото дошъл с голяма бъчва. Спуснал кофата няколко пъти, напълнил бъчвата си и си тръгнал, без да погледне назад. След него дошла жена с три стомни. След нея пастир с кожен мех. След него деца, които се смеели и плискали вода по камъните. До вечерта кладенецът замълчал. Кофата се ударила в сухо дъно.

На другата сутрин селото се събрало около него. Хората гледали надолу и не виждали вода. Някои се уплашили. Други се ядосали. Трети започнали да търсят виновен.

— Какъв кладенец е това? — казал богатият стопанин. — Толкова години го храним с нашето доверие, а той ни остави без вода.

— Неблагодарен кладенец — казала една жена. — Всеки ден идвах при него.

— Слаб кладенец — казал друг. — Истинският кладенец не пресъхва.

Старата жена, която първа била предложила да го почистят, стояла мълчаливо. После се навела, взела счупения капак, вдигнала една ръждива кофа, извадила от камъните мокра слама, кал и парчета гнило дърво. Показала ги на хората и попитала:

— Това ли е доверието, с което сте го хранили?

Никой не отговорил.

Тя продължила:

— Кладенецът не пресъхна, защото е лош. Пресъхна, защото всички идвахте да вземете, но никой не оставаше да пази. Мислехте, че щом не се оплаква, значи не се изчерпва. Мислехте, че щом дава тихо, значи няма нужда от грижа.

Хората се засрамили, но срамът не върнал водата. Трябвало да работят. Разчистили камъните, извадили калта, направили нов капак, сложили здрава кофа и се редували да пазят мястото чисто. Минали дни, преди на дъното да се появи първата тънка влага. Минали седмици, преди кофата отново да донесе вода.

Оттогава селото не забравило кладенеца. Когато някой вземал вода, първо гледал дали капакът е здрав. Когато някой пълнел стомната си, оставял мястото чисто за следващия. А когато децата питали защо всички се грижат толкова за един стар кладенец, старата жена им отговаряла:

— Защото това, което ни дава живот, също има нужда да бъде пазено. И защото дори най-дълбоката доброта пресъхва, когато всички идват с празни съдове, но никой не носи грижа.