В едно село живеел човек, който говорел толкова меко, че хората спирали да се сърдят още преди да са разбрали какво им е направил. Гласът му бил тих, очите му изглеждали уморени, а думите му винаги идваха като превръзка. Ако закъснеел, казвал, че нощта му била тежка. Ако забравел обещание, казвал, че сърцето му било пълно с грижи. Ако вземел нещо и не го върнел, казвал, че не искал да тежи на никого, но времената го притиснали.

Отначало всички му вярвали. Не защото бил честен, а защото говорел така, сякаш сам страдал от всяка своя грешка. Когато оставял някого разочарован, пръв навеждал глава. Когато някой му потърсел сметка, той не спорел, не викал, не се оправдавал грубо. Само слагал ръка на гърдите си и казвал, че никога не би наранил човек нарочно. И понеже хората повече се бояли да не изглеждат жестоки, отколкото да признаят, че са били измамени, прощавали му.

В селото имало стара жена, която плетяла кошници. Един ден човекът с меките думи дошъл при нея и я помолил за една кошница назаем. Казал, че ще я върне до вечерта. Не я върнал. На другия ден дошъл с наведени очи и обяснил, че я дал на болен съсед, защото не могъл да откаже на чужда нужда. Жената се трогнала. Не попитала кой е съседът. Не попитала защо той раздава чужди неща като свои. Само му дала втора кошница.

С времето човекът започнал да влиза в домовете по-лесно. От един вземал инструмент, от друг — пари, от трети — време, от четвърти — доверие. Никога не изглеждало като кражба. Винаги било молба, нужда, труден ден, тежък период, лошо стечение на обстоятелства. А когато някой се дръпнел, той го гледал толкова тъжно, че човекът започвал да се чувства виновен за собствената си граница.

В селото живеело и едно момче, което не обичало много да слуша обещания. То обичало да гледа следи. Пастирите оставяли след себе си прибрани животни. Дърводелецът оставял поправени врати. Учителят оставял деца, които четат по-добре. А след човека с меките думи оставали отворени шкафове, празни кесии, скарани съседи и хора, които се съмнявали в себе си.

Един ден момчето го видяло да излиза от къщата на вдовица. Човекът вървял бавно и бършел очите си, сякаш бил плакал. Вдовицата стояла на прага и го изпращала с жал. Когато момчето влязло при нея, видяло, че дървената кутия, в която тя пазела парите за зимата, е почти празна.

— Той ще ги върне — казала вдовицата бързо, преди още да я попитат. — Не е лош човек. Просто е притиснат.

Момчето не казало нищо. Само погледнало пода. Калните следи от обувките на човека минавали през цялата стая и излизали през вратата. Били дълбоки, защото навън валяло, а той не бил избърсал краката си, преди да влезе.

На следващия ден момчето взело метла и започнало да мете площада. Хората го гледали и се смеели, защото дъждът продължавал и калта пак се връщала. Но момчето не метяло калта. То проследявало следите. Видяло откъде идват и накъде отиват. Видяло, че едни и същи обувки са били пред вратата на стареца, който вече нямал нож за дърва; пред къщата на шивачката, която чакала да ѝ върнат плат; пред дома на вдовицата, която се срамувала, че е дала последните си пари.

Когато хората се събрали вечерта край кладенеца, човекът с меките думи отново говорил. Казал, че не разбира защо някой иска да го унижи. Казал, че винаги е обичал това село. Казал, че ако е сбъркал, то било от слабост, не от зло. Няколко души веднага омекнали. В гласа му имало влага, а хората често бъркат влагата в гласа с чистота в сърцето.

Тогава момчето донесло обувките му. Не казало нито една тежка дума. Само ги оставило до кладенеца. По тях още имало кал от всички прагове, през които бил влизал. После донесло празната кошница на старата жена, счупения нож на стареца, парчето плат от шивачката и кутията на вдовицата.

Човекът с меките думи се усмихнал тъжно и понечил да заговори, но този път никой не го прекъснал, защото никой вече не слушал гласа му. Всички гледали следите.

От този ден в селото не спрели да бъдат добри, но престанали да бъдат слепи. Помагали на гладния, но гледали дали не се връща винаги само при пълните маси. Прощавали на сгрешилия, но гледали дали след прошката му делата стават по-чисти. Слушали думите, но вече не ги оставяли да измият калта от пода.

А когато някой млад човек попитал старата жена как се познава човек, който говори красиво, но носи вреда, тя му отговорила:

— Не го мери по гласа, с който се извинява. Мери го по следите, които оставя след себе си.