В една тиха стая имало свещ и огледало.

Свещта стояла на масата до прозореца. Всяка вечер я палели, когато навън се стъмвало. Тя горяла кротко, осветявала хляба, чашите, книгата на масата и лицата на хората, които се събирали около нея.

Но свещта не била доволна.

— Всички ползват светлината ми — мислела си тя, — но никой не ме гледа истински. Гледат страниците, гледат ръцете си, гледат лицата на другите. А аз горя.

На стената срещу нея висяло старо огледало. Рамката му била потъмняла, но стъклото още било ясно. То улавяло светлината на свещта и я връщало в стаята. Така и най-тъмният ъгъл получавал малко сияние.

Огледалото също не било доволно.

— Аз помагам на светлината да стигне по-далеч — мислело си то, — но никой не го разбира. Всички казват: „Каква хубава свещ.“ Никой не казва: „Как добре огледалото отразява светлината.“

Една вечер свещта се обърнала към него.

— Ти само вземаш от мен — казала тя. — Ако аз не горя, ти нямаш какво да покажеш.

Огледалото помълчало, после отвърнало:

— А ако аз не отразявам, светлината ти остава само около теб. Не стига до ъглите.

Свещта се засегнала.

— Значи искаш да кажеш, че светлината е твоя?

— Не — казало огледалото. — Искам да кажа, че не е само твоя.

Свещта пламнала по-силно от обида. Огледалото потъмняло от мълчание.

Тази вечер в стаята влязло малко дете. Било изпуснало игла на пода и не можело да я намери. Свещта светела, но иглата лежала далече, в тъмния ъгъл. Детето се навело, търсило, уморило се и почти се отказало.

Тогава пламъкът на свещта трепнал. Светлината попаднала върху огледалото. Огледалото я приело и я върнало към ъгъла. Малката игла проблеснала.

Детето я видяло, усмихнало се, взело я и излязло.

В стаята пак станало тихо.

Свещта дълго мълчала.

После казала:

— Без теб детето нямаше да я види.

Огледалото отвърнало:

— Без теб нямаше да има какво да отразя.

Свещта погледнала пламъка си. Огледалото погледнало отражението му.

И двете разбрали: свещта не била светлината, а мястото, през което тя горяла. Огледалото не било светлината, а мястото, през което тя се връщала.

На сутринта слънцето изгряло и изпълнило цялата стая. Свещта изглеждала малка. Огледалото изглеждало обикновено. Но нито едното се почувствало ненужно.

Свещта вече не искала да бъде забелязвана.
Огледалото вече не искало да бъде признато.

Когато вечерта пак ги потърсили, свещта просто пламнала, а огледалото просто приело светлината.

И стаята станала светла.

Оттогава, когато някой ги питал чия е светлината, свещта и огледалото отговаряли:

— Светлината не принадлежи на никого. Тя е там, където има кой да гори, кой да я умножи и кой да вижда благодарения на нея.