Във всеки град има по един човек, когото трудно можеш да обясниш на гостите си, но без когото градът сякаш би изгубил една своя тайна усмивка. В стара Братислава този човек се казвал Ignác Lamár, но почти никой не го помни така. Помнят го като Schöne Náci — Красивият Наци, Добрият Наци, Елегантният Игнац, градският господин с цилиндъра, фрака, бастуна и усмивката, който превръщал улиците, кафенетата и сладкарниците на Братислава в своя малка сцена, а случайните минувачи — в публика, която за миг се чувства видяна, поздравена и уважена. Днес неговата статуя стои в центъра на града, близо до Главния площад, и е една от най-сниманите фигури в Братислава, редом с други прочути градски статуи като Čumil и Наполеоновия войник.

Ignác Lamár е роден на 11 август 1897 г. в Engerau, тогава част от Австро-Унгария, днес Petržalka, квартал на Братислава. Бил син на обущар и самият той бил въведен в занаята, което му дава едно много земно начало: кожа, подметки, труд с ръце, дребен поминък и живот, който не обещава особена сцена. Детството му било трудно: майка му напуснала семейството, баща му потънал в скръб и алкохол, а след смъртта му семейното имущество било разпродадено за дългове. После добри хора му помогнали да намери работа в театрални работилници, а когато по време на Първата световна война театърът изпаднал в криза, той започнал да се издържа с различни малки услуги — чистене, носене на въглища, временна работа, наеми тук и там, живот без разкош, но с едно съкровище, което постепенно се превърнало в съдба.

Това съкровище бил черен куфар с елегантни дрехи — фрак, лъснати обувки, бели ръкавици и официална шапка, свързани в разказите с дарение от графиня Náriová към неговия баща. Един ден Ignác облякъл тези дрехи, застанал пред огледалото, подредил усмивката си и излязъл на улицата не просто като беден човек, който има нужда да преживее деня, а като човек, който е решил да подари на града един образ. И тук започва истинският Schöne Náci: не богаташ, не артист с договор, не знаменитост с афиши, а самоназначен господин на градското корзо, който минувачите виждали с цилиндър, бастун, елегантна стойка и онова старомодно уважение, което изглежда едновременно смешно, мило, театрално и чудно необходимо.

Неговата ексцентричност била проста и съвършена: той се разхождал из стария град, особено по маршрута от Michalská Street към Дунава, поздравявал хората, покланял се на дамите, свалял цилиндъра си, понякога им поднасял цвете или песен, и казвал “целувам ръка” на езиците на старата Братислава — словашки, унгарски и немски. В един град, който помнел различни имена, власти, езици и граници, той бил като усмихната картичка от времето, когато учтивостта още можела да бъде обществено събитие. Представи си: жена излиза от сладкарница, бърза към пазара или към дома си, а срещу нея — фрак, ръкавици, поклон, цилиндър, “руки боzkávam”, “Küss die Hand”, “Kezét csókolom”, и за една секунда светът не е толкова тежък, а човекът отсреща ѝ напомня, че в нея има достойнство, което заслужава церемония.

Най-хубавото у него е, че не можеш лесно да го свиеш до една дума. Някои източници го наричат “odd” (особняк), други подчертават трудното му детство и незарасналата рана от несподелена любов, трети го помнят като тих, беден, възпитан и сърдечен човек, който въпреки несгодите пазел усмивката си. Но точно в това е неговият ореол: той не е бил просто “странник”, а човек, който е превърнал собствената си чувствителност в обществен жест. Мечтаел да бъде като дядо си, известен цирков клоун, и по особен начин е станал такъв — само че без циркова шатра, без билет и без прожектор; неговата арена били улиците, кафенетата и сладкарниците на Братислава, а номерът му бил не акробатика, а любезност.

Хората очевидно са го обичали, защото Schöne Náci не е останал само анекдот, а част от градската памет. Местни кафенета и ресторанти му давали храна, хората го наемали за малки работи, а по-късните спомени го описват като добродушен човек, който искал да раздава радост и любов. Това е много важно, защото градските талисмани често живеят на границата между забавлението и уязвимостта: всички ги знаят, всички ги сочат, всички имат история за тях, но най-хубавите градове са онези, които освен да се усмихват на такива хора, умеят и да ги хранят, да ги пазят, да ги помнят.

Краят на живота му има тиха сянка, но не отнема светлината на образа му. Ignác Lamár умира от туберкулоза през 1967 г. в Lehnice, на 70 години, след като прекарва последните си години далеч от централната сцена на града. Дълго е погребан там, но през 2007 г. останките му са пренесени обратно в Братислава, в Ondrejský cemetery, сякаш градът най-после си прибира човека, който толкова години е бил негова жива усмивка. На това повторно погребение, според местни сведения, дошли стотици предимно по-възрастни братиславчани, а споменът бил необичаен: повече благодарност, отколкото плач, повече музика, отколкото мрак, повече “ето, помним те”, отколкото “сбогом”.

Статуята му, създадена от скулптора Juraj Meliš през 1997 г., е прекрасна именно защото не го превръща в мраморен герой, а запазва жеста му: усмивката, поклонът, вдигнатия цилиндър, готовността да поздрави следващия минувач. Той стои там не като властник, победител или генерал, а като човек, който казва: “Добър ден, виждам ви, радвам се, че минавате.” Затова туристите се снимат с него и затова градът печели от неговото присъствие повече, отколкото от много официални паметници; защото един човек с фрак и бастун понякога казва за душата на града повече от всичките му доклади, гербове и фасади.

Schöne Náci ни усмихва и днес, защото е от онези хора, които правят живота малко по-театрален, без да го правят фалшив. Той ни напомня, че стилът не винаги е пари, че благородството не винаги е произход, че човек може да бъде беден и пак да носи фрак като вътрешна титла, и че понякога най-красивата форма на съпротива срещу тежкия живот е да излезеш на улицата чист, подреден, усмихнат, с бастун в ръка, и да поздравиш света така, сякаш той все още заслужава добри маниери. В това има нещо смешно, да, но смешното е меко; има нещо тъжно, да, но тъгата е облечена красиво; има нещо странно, разбира се, но точно тази странност е открехнатата врата.

И ако някой ден мина през Братислава, бих искала да го поздравя обратно. Не като турист, който си прави снимка с градска атракция, а като човек, който разбира колко труд и смелост понякога струва една усмивка. Бих застанала пред него, бих му кимнала, и бих си помислила, че светът има нужда не само от умни, успешни и полезни хора, а и от такива, които носят цилиндър през труден век и учат улицата да бъде по-любезна.