vitoshaword.com

Истинската власт започва там, където човек избере на какво да даде вниманието си.

Имало един град, в който светлината не идвала от слънцето, а от прожектори. Те светели ден и нощ на площада, силни, настойчиви, блестящи, и хората постепенно свикнали да гледат постоянно нагоре към тях, защото там винаги се случвало нещо — сцени, картини, разкрития, сензации, шум. Прожекторите никога не угасвали; когато една картина избледнеела, веднага се появявала друга, още по-ярка, още по-шумна, още по-трудна за откъсване на погледа.

И хората гледали прожекторите дълго, внимателно, съсредоточено, вярвайки, че колкото повече гледат, толкова повече ще разберат, а колкото повече разберат, толкова повече ще могат да променят. Само че сцените се сменяли, картините се въртели, гласовете се усилвали, а хората усещали, че тъпчат на едно място — като зрители, на които е позволено да виждат всичко, освен собствените си ръце.

Хората вярвали, че са длъжни да гледат. Мислели, че така участват в света. Мислели, че така разкриват истината. Наместо това докато гледали, дишането им ставало по-плитко, раменете по-тежки, сърцата по-уморени. Така неусетно започнали да живеят повече в светлината на прожекторите, отколкото в светлината на утрото.

В този град живеела една жена, която забелязала нещо важно. Забелязала, че прожекторите светят най-силно тогава, когато хората ги гледат постоянно. Забелязала, че олелията расте, когато вниманието се задържи върху нея. Забелязала, че силата на сцената идва от погледите, които задържа. И започнала да проумява тихата истина: онзи, който държи прожектора, никога не дава и четката.

Жената не извикала. Не размахала ръце. Не заубеждавала никого.

Просто излязла извън площада.

Там, където светлината била естествена, слънчева, дневна.

Докато стояла под едно дърво, в дланта ѝ кацнала малка птичка — топла, лека, истинска, с бързо сърце, което туптяло като живо зрънце време. Жената се усмихнала, защото в това туптене нямало сцена, нямало прожектори, нямало зрители — имало живот. Птичката не знаела нищо за градските картини, за виковете, за сензациите. Тя знаела за вятъра, за клоните и за небето, защото вниманието ѝ винаги било насочено към тях. И това знание ѝ било достатъчно.

Жената разбрала тогава нещо, което прожекторите криели:

където отива вниманието ти, там израства светът ти.

Тя се върнала в града, но вече гледала с други очи. Наблюдавала прожекторите и разбирала, че светлината им живее единствено от погледите на хората. Виждала сцените и знаела, че силата им се храни единствено от вниманието на хората. Чувала шума, но усещала колко тихо и спокойно е сърцето, когато стои при себе си.

Хората я попитали какво е научила.

Тя отговорила:

— Вниманието е най-драгоценноти ни притежание. Затова и толкова го искат от нас, а ако не го даваме – крадат го. Когато го пазим и ценим, пазим себе си. Само когато го даваме доброволно, светът ни се подрежда. Когато го връщаме в живота, животът ни връща сила.

Някои я разбрали веднага. Други по-късно. Трети просто я погледнали и за пръв път от много време насам усетили спокойствие, без да знаят защо.

А прожекторите продължавали да светят.

Само че вече не всички ги гледали.

И в града започнали да се чуват птици.

Защото светът се променя най-напред там, където човекът насочи вниманието си.