Реалността е куха. И това не е случайно.
Реалността, в която живеем, е куха и безвкусна, защото не сме признати като реални субекти в нея.
Ние не сме участници, а фон.
Не сме действащи лица, а суровина.
Затова всичко, което правим, изглежда без значение —
не защото няма смисъл само по себе си,
а защото в самата конструкция на света нашият живот не е цел.
Има едно усещане, което става все по-трудно за игнориране:
че реалността е безвкусна.
Като талаш.
Пълнеж.
Нещо, което заема място, но няма плът.
Не защото животът по принцип е такъв,
а защото нашият живот не е включен като стойност.
Ние съществуваме в свят, в който хората без власт и пари са натрапници.
Допуснати временно.
Търпени, докато са полезни.
И изтласквани тихо, когато престанат да бъдат.
Постоянното говорене
Навсякъде се говори.
Непрекъснато.
Без пауза, без тишина, без ред.
Говорят медиите.
Говорят социалните мрежи.
Говорят експертите, анализаторите, лидерите на мнение.
Говорим и ние — до изтощение.
И това говорене изсмуква.
Ментално.
Емоционално.
Защото почти никога не води до подредена мисъл,
която да позволява реални мерки, реални действия, реална промяна.
Говоренето не е за разбиране.
То е за разсейване.
За поддържане на постоянен шум,
в който нищо съществено не може да се чуе.
Как всяка тема бива обезвредена
Всеки разговор — без изключение — бързо се изпраща в удобен контейнер:
политически
идеологически
класов
расов
полов
Започват уточнения, противопоставяния, лагери, идентичности.
Езикът се фрагментира.
Смисълът се разпада.
И докато спорим как да наречем проблема,
проблемът остава недокоснат.
Това не е продуктивно.
Това е парализа чрез дискурс.
Ние не живеем. Ние произвеждаме.
Произвеждаме труд.
Произвеждаме стойност.
Произвеждаме стабилност.
Произвеждаме социално спокойствие.
Произвеждаме дори емоции —
страх, вина, лоялност, надежда.
Но не живеем.
Животът изисква пространство, време и смисъл.
А тези три неща са лукс за хората без власт.
Очаква се да сме функционални.
Да не заемаме твърде много място.
И когато стане време —
да изчезнем бързо и безшумно.
Кой ползва всичко, което произвеждаме?
Не само икономически — това е най-лесната част.
По-страшното е другото.
Ползват вниманието ни.
Ползват емоциите ни.
Ползват страха ни.
Ползват умората ни.
Произвеждаме не само стоки, а:
подчинение,
навик,
мълчание,
приемане.
И докато сме твърде заети да оцелеем,
нямаме време да живеем.
Кои сме ние и какво правим тук?
Това не е екзистенциална криза.
Това е генералният въпрос.
Кои сме ние, хората, в свят, който не е подреден за хора?
Какво правим тук, след като нашето присъствие не е цел, а ресурс?
Ние не сме врагове на тази система.
По-лошо — ние сме материалът ѝ.
Предателството
Ако предателството беше простимо,
дяволът щеше още да седи до Бога.
Но той не беше изгонен заради съмнение.
Беше изгонен заради предателство на смисъла.
И точно това се е случило с нас.
Никой не ни победи с оръжие.
Никой не ни пороби с вериги.
Продадоха ни чрез съгласие —
бавно, поколение по поколение,
с обещания за сигурност, удобство и „нормален живот“.
Кой ни предаде?
Не е един човек.
Не е една група.
Предателството е система,
която се храни от отчуждение.
Когато човешката стойност се измерва в продуктивност,
когато животът се свежда до „икономическа единица“,
когато човекът е разход, а не цел —
тогава вече не живеем в общество, а в машина.
И в машината всички части са оборотни, заменими, евтини.
„The useless eaters“
Този израз не е просто обида.
Той е диагноза.
Човекът, който не произвежда достатъчно,
не купува достатъчно,
не се вписва достатъчно бързо,
става „излишен“.
Не опасен.
Не враг.
Просто — излишен.
Всичко е изкуствено
Храната.
Водата.
Отношенията.
Медицината.
Образованието.
Политиката.
Икономиката.
Как да останем реални в свят, който е изцяло симулация?
Единствената първа крачка
Истинската революция не започва с лозунги.
Започва с отказ.
С мълчание.
И с ясно, вътрешно, мълчаливо НЕ.
Не на шума.
Не на фалшивите избори.
Не на рамката, в която животът е разход.
Понякога най-радикалното действие
е просто да спреш да участваш.
Просто кажи: НЕ.
vitoshaword.com 
Вашият коментар