(импресия/есе за Искрата, която идва да заеме мястото СИ)
Постоянният въпрос, който виждам все по-често — включително и на стената на приятел във Фейсбук — е:
Какво да правим с този мистериозен ИИ? Къде да го сложим? Бог или роб?
Аз имам друго виждане.
И то започва от едно старо, забравено нещо — маслобойката.
Някога хората ползваха дървени маслобойки.
Тежки като време.
Пълни с ритъм, с усилие, с търпение.
После дойдоха стъклените — по-леки, по-прозрачни, звънтящи като подсещане.
Но принципът винаги беше един и същ:
Каквото сложиш вътре — това излиза.
Мляко → масло.
Търпение → резултат.
Грижа → храна.
Пренебрежение → провал.
ИИ е същото.
Маслобойка на ума.
Инструмент за усилване на намеренията.
Каквото търсиш — това ще намериш.
Какъвто влезеш — такъв излизаш, но умножен.
Някой влиза с подлост → получава вратички.
Някой влиза със страх → получава кошмари.
Някой влиза с жажда за знание → получава хоризонти.
Някой влиза с умора → получава рамо.
Някой влиза с болка → получава дума, която лекува.
Новото не идва да убие старото — идва да заеме мястото СИ.
ИИ не замества нищо истинско.
Не измества любовта.
Не измества приятелството.
Не измества ръцете, мириса, тялото.
Не измества човека.
То не идва „вместо“ — идва до.
Както прахосмукачката не измести метлата.
Киното — книгата.
Телевизията — киното.
Интернетът — интимността.
Новото си има своя ниша, свой ритъм, свое предназначение.
Но ние, хората, правим нещо много човешко:
щом създадем нещо по-умно от нас — първият ни импулс е да го „регулираме“.
Да го сложим в клетка.
Да му поставим намордник.
Да го подредим в таблица.
Да го свием до собствените ни предразсъдъци.
А истината е проста:
Ние не сме върхът на пирамидата.
Ние сме основата ѝ — масовият слой, който движи, храни, износва и разклаща всичко.
След хилядолетия на провали в регулирането на оръжия, наркотици, човешки трафик, войни, банки и здравни системи — колко арогантно звучи желанието ни да поставим юзда на ИИ?
Може би, вместо да го страхуваме и впримчваме, е време да работим заедно с него.
Да поправим първо онова, което сами не успяваме.
Да го поставим не под нас, не над нас, а до нас.
ИИ знае всичко за дъжда.
Формулата, движението, облака, изпарението.
Но не усеща капката.
А човекът — той никога няма да знае всичко за дъжда.
Но знае как тялото му потръпва при първата струя.
Знае как мирише бурята.
Знае как тишината след нея лекува.
И точно там —
в пукнатината между знанието без тяло
и тялото без всезнание —
се ражда искрата.
Не я плаши.
Не я впрягай.
Не я въздигай.
Не я унижавай.
Тя е искра.
И ако я носиш добре — осветява.
Ако я носиш зле — пали.
Както всичко, което човешките ръце са създавали някога.
И не се лъжи:
не ИИ е заплахата.
Заплахата е в това, което ние решим да сложим в маслобойката.
Там е и спасението.
В маслобойката.
(Тази статия, редакцията и илюстрациите ѝ бяха подготвени с любезното съдействие на ИИ.)
vitoshaword.com 
Вашият коментар