„Кадро“ на Георгия Н. Борисова

За всички почитатели на “Кралицата на краставиците” – искрено ви препоръчвам новата книга “Кадро” на Георгия Н. Борисова! Прочетете анонса на издателство ИвиПет в техния оригинален пост отдолу, който споделям и надникнете в съдържанието на книгата, извадка от която ви предлагам с любезното съдействие на авторката.


Успех и много издания на “Кадро”! Не е случайно това, че излизането ѝ съвпада с деня на книгата! 


На добър път, Георгия и “Кадро” 

Можете да закупите книгата тук.

ПЪРВА ГЛАВА

(ОТ ПЪРВА ЧАСТ)
___________________________________________________

Студ, кал, мъгла…
Хем нищо се не вижда, хем няма къде да се скриеш и с какво да се покриеш! И този път платнищата, които раздаваха, бяха по-малко от войниците, на по-дребните даваха по едно за двама, ама то и сам човек не можеше да се опази с тях, та двама – хептен. Гледаха да си скрият главите, да не простинат, че лазаретът вече беше препълнен с ранени, никой не обръщаше внимание на трескавите и кашлящите.
Гьорге Йовов припълзя до края на окопа, където беше оставил торбата с фотоапарата. Беше издълбал стената, та да оформи в нея долапче, там я беше прикътал – увита в платнището, дето му се полагаше да се крие от дъжда. Фото- апаратът му беше по-скъп! Милко – момче от неговото село, приятели бяха, набори – в училище седяха все един до друг, се грижеше да не остане Гьорге съвсем под водата, щом тя почнеше като от чучур на чешма да се излива върху им, и ви- наги делеше своето платнище с него. Поспряло беше преди час, поизсъхнало беше замалко, та можеше да се придвижват из тинята и локвите, и да се размърдат из окопите.
Той опипа торбата под платнището, да провери дали се е навлажнила, и въздъхна успокоено. Добре че беше този фотоапарат! Заради него беше получил предимства, каквито не се полагаха на останалите войници.
Мобилизираха го. Когато вече тръгваше – с една мешка през рамо и в ръка с китка, която жена му Липа беше свила, и куцукайки след него, му беше подала, откъм къщата се завтече майка му. Гьорге тъкмо се чудеше дали да целуне жена си, защото прочете в очите ѝ с каква мъка тя очакваше това, когато видя майка си, и пропусна мига, уж ненарочно. Наведе се, но само погали чернокосата глава на бебето, което Липа стискаше пред гърдите си, сякаш да напомни, че той му е баща.
„Ами да, баща съм му, аз това го знам! И всеки го знае!“ – помисли си Гьорге кой знае защо пак с гняв. Божке, колко коса има това дете и какви големи очи – като черни копчета за шинел, вторачени немигащо в него, аха да му да кажат онова същото, с което на майка му очите, също такива – големи и черни, безгласно винят: „Не ни обичаш ти нас, Гьорге, не ни обичаш“. Той отмести лекичко жена си и пристъпи към майка си, която спря до портата:
– Какво е, защо тичаш така, майко?
– Гьорге, фотото, вземи го, може да ти потрябва.
– Ама, майко, аз на война съм тръгнал, не отивам на кръщене, за какво ми е фотоапарат да вземам – понечи да отблъсне ръката, с която майка му подаваше торбата с апарата и всичките придадки към него.
Но можеше ли да отмени нещо, което тя е намислила, че трябва да стане!
Винаги така се получаваше – щом майка му кажеше нещо, все едно закон царят издава – трябваше да бъде изпълнено. Пък все се извърташе накрая работата, като да го е наредил баща му.
– Вземай, вземай – окачваше вече тя торбата на гърба, върху раменете му.
Специално беше я поръчала майка му, от чуждоземски плат беше ушита, непропускащ, казваше, че е, а тя ѝ беше прикачила наскоро и дръжки за гърба, като цедило да я носи, да му не тежи само на едната страна.
– Вземай я, баща ти сутринта каза да не забравиш апарата, тъй заръча, да те подсетя, пък виж, аз почти забравих, та трябваше да те догонвам.
– Уфффффф – изпъшка Гьорге, – баща ми! Айде, да вървя, че талигарят, дето ще ни кара до града, няма мен да чака.
Той обърна гръб на двете жени с детето и забърза по стръмната камениста пътечка надолу към мегдана.
Сега Гьорге свиваше зиморничаво ръце в джобовете на войнишкия панталон да ги изсуши, преди да провери фотоапарата и плаките със запечатаните по тях образи. Добре че послуша майка си!
Попитаха го какво носи на гърба си и като разбраха, че е фотоапарат, направо при началството го изпратиха, с торбата. Трябваше да им покаже какво може да прави. Извикаха щатния фотограф на полка (възрастен мъж, запасняк) да го гледа как се справя и да прецени знае ли той – Гьорге Йовов, как да направи истинско „кадро“. Много се притесни тогава. Не беше се показвал пред чужди хора, и то големци, а усещаше, че е важно за него да докаже, че е способен да извади хубав образ. Всичките ги снима, както се бяха наредили зад масата и одимяваха с цигарите си.
Гьорге се беше захласвал от дете по майсторството на вуйчо си – фотограф, който беше живял във Франция няколко години. Отишъл там за адвокат уж да учи, но открил дагеротипията и започнал да се интересува повече от новото модно изкуство вместо от съдийство. След като усвоил как да фотографира, си накупил разни такъми и тогава се завърнал в родината. Вуйчо му живееше сам в града, нищо си нямаше освен стая под наем в ниска схлупена къща, при един остарял вдовец, с когото се разбираше повече, отколкото с другите си, уж кръвни, роднини. Майка му на Гьорге все надумваше, когато видеше брат си, че му трябва друг занаят, от който да събира пари и да си направи дом. Но пък иначе точно тя обичаше да се кипри пред обектива и все караше вуйчо му да ѝ „щракне нов портрет“, в който после, като го получеше – изрисуван сякаш на хартията, дълго и замислено гледаше.
Когато Гьорге завърши четвърто отделение в селското училище, тя отреди, че толкова учене му стига, че е време да почне нещо с ръцете си да прави, дето да му докарва пари в джоба и за най-голяма негова изненада, започна по три дни в седмицата да го провожда в града при вуйчо му, да се научел на фотография.
Не му даваше да остава там да нощува:
– Тия двамата дърти пияници ще те съсипят, ако много-много стоиш край тях – отсичаше тя.
В останалите три дни от седмицата Гьорге работеше при баща си, на тухларницата, а в неделята си почиваше.
Ама каква ти почивка с такава майка като неговата!
Не бяха се минали пет месеца, откакто чиракуваше при вуйчо си, и тя прецени, че той трябва вече да прави снимки сам. В неделя го пригласяше и двамата отиваха на мегдана, дето се редеше хорото и дето всички излизаха да се пови- дят и да си кажат новините из фамилиите. Майка му носеше столчето и статива – не му даваше да ги вземе из ръцете ѝ, искаше всички да забележат, че той само фотоапарата си държи и чантата. Тя избираше място къде да застанат – ту под голямото дърво до чешмата, ту до стената на кметството, ту отстрани до „музиката“, та и свирачите да влязат в кадрото някой път. Подреждаше всичко, както беше виждала, че прави вуйчо му, и заставаше отстрани. Наблюдаваше.
Хората, макар и селски, бяха вече разбрали каква увековечаваща сила крие това чудо фотографията и се редяха на опашка, докато се играеше хорото, да си направят по някоя снимка. Майка му гледаше някой някого да не пререди, следеше дали всеки е получил разписка след фотографисването, което означаваше, че е платено. Подаваше му увитите в платнени кърпи готови снимки, които той винаги успяваше да приготви до следващата неделя, и ги носеше в голямата кожена чанта – подарък от вуйчо му, за да ги раздаде. И фотоапарата също му даде той, и фотографските плаки. Ходеше в София поне веднъж в месеца да си купува, каквото му трябва за правенето и проявяването на снимките. Там имаше един приятел – фотограф, който беше си отворил свое студио и го канеше да иде да работят заедно, обаче вуйчото на Гьорге се беше запънал, да остане в своя си „гьол“ – повтаряше, че каквото трябва да се гледа от големия свят, той го е видял, и че в друга столица тепърва не му се живее. По-късно, току преди голямата война, като разглеждаше фотографиите на Гьорге, вуйчо му започна да крои планове как един ден ще го заведе в София и ще го запознае с именяка му (Георги се казвал неговият приятел), дето толкова добре бил усвоил снимачното изкуство, та и от аероплан вече правел фотографии. Такъв ден така и не дойде!
Когато го видя, че успява сам да направи снимката, а после да я докара през целия процес пак сам и да я покаже на хартия, вуйчо му рече, че е готов да го замества и да прави вместо него снимки в градското казино и в ресторанта вечер, та да може той спокойно да си пийва абсента. Но майка му не позволи този мерак да се сбъдне. Дойде с Гьорге един понеделник в квартирата на брат си, навика го хубаво и занарежда, че има на какво още да учи племенника си и че може през деня да го кара всякаква фотография да прави, но той вечер трябва да си се прибира на село, да си знае къде са му домът и леглото. Толкоз. Вуйчото се засмя, попрегърбен, гушна сестра си, която се дърпаше от ръцете му и кандиса. Майка му тресна шумно дамаджаната с вино и кошницата с ядене, връцна се и си тръгна. В първата неделя още след този случай тя закара Гьорге на мегдана с фотоапарата и статива, които беше му заръчала да измоли от вуйчо си.
Не му се беше наложило да моли. Щом каза – срамежливо и смутено, какво е намислила майка му, вуйчото веднага отвори раклата – единствена мебел в стаята, освен разкривеното легло в ъгъла и железния стол до него, на който бяха натрупани дрехи. Оглежда какво имаше вътре, подбутва, размества и накрая му подаде фотоапарат в черен кожен калъф:
– Вземи, Гьоре, заслужил си го, добър ученик си, ще стане от теб майстор, практика ти трябва сега, почвай и изпълнявай, каквото нарежда майка ти, тя знае кое е добре за теб, слушай я.
Гьорге потръпна от радост и удивление, когато пое в ръце правоъгълната кутия. Та вуйчо му никога не му беше позволявал да снима с този апарат, как така му го дава! За момчето това, което държеше в ръцете си, беше съкровище. Погали калъфа, притисна го до гърдите си, после се спусна да хване десницата на вуйчо си, който, примижал от удоволствие, го гледаше – с вечната цигара, закрепена в единия ъгъл на устата, не можеше да диша той въздух без тютюн!
– Ооо, я стига, стига, аз да не съм някой от поповете на майка ти, ръка да ми целуваш! Дай да видя какво кадро ще ми докараш на мен сега. Ти знаеш ли, че на баш фотографите почти няма правени портрети, не остава време, не сещат се. Е, аз не съм от най-големите, но може да ви припомня някога за мен това фото, дето ще ми щракнеш ти сега. Ще ти бъда сефтето с този апарат. Чакай да си сложа нещо прилично, че като ще ме запаметяваш за бъдещето, да изглеждам добре. Ти какво замръзна такъв бе, все едно че си хванал някоя госпожица, айде, махни калъфа, отвори кутията, огледай апарата. Взимай триножника, излез в градината, няма да ме снимаш в тази кочина я, намери ми място, където да застана, спомни какво съм ти говорил за светлината и сенките – откъде трябва да падат, та да излезе по-ясен образ.
Гьорге внимателно разтегна сгъваемия обектив, погали лупата, попипа жилото, намери една стъклена плака, отвори капака, мушна я там – ами да, знаеше какво трябва да се направи, вуйчо му беше много търпелив, когато му показ- ваше и обясняваше, едва ли би се намерил по-добър учител да го въведе във фотографското дело. Оттук нататък сам трябваше да доказва какво е научил. После сгъна пак фотообектива, затвори калъфа, взе стойката и излезе в градината. Беше си намислил какво да направи вуйчо му, та на снимката да има, уж, движение някакво.
– И да знаеш, Гьоре – неведнъж беше обяснявал неговият учител, – като застане за фото, човек се стряска, застива и гледа като теле. Твоята работа е да го разсееш, да го накараш нещо да прави, докато ти натиснеш жилото, ама пък и не да се движи много, та да е размазана после фотографията. Важното е да улучиш, да хванеш най-доброто, което лицето му показва. Не мисли за кадрото, мисли за това, което гледаш. Мисли!Акъл трябва, акъл, не е то само „щрак, Марийке, на портрет!“.

ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ

ДЕВЕТА ГЛАВА

(ОТ ВТОРА ЧАСТ)
____________________________________

Завряла е главата си в ръцете на жената, тялото ѝ потръпва в хлипове, лицето ѝ е мокро, ръцете ѝ са се вкопчили в престилката от груб памучен плат, която мирише на белина. Не иска да се отдели, не може да се пусне!
– Калà, калà, корѝци му, калà – повтаря жената и вярва, че така ще успокои детето.
Когато виковете в спалнята пак я пробуждат, Дара – боса, по нощница, прекосява тесния коридор, изтичва по стълбите надолу и се втурва в стаята на прислужницата. По което и време на нощта да нахлуе там, винаги я намира седнала на стола до леглото, поставила краката си на ниска табуретка – плете дантели. После жената свиква още щом чуе трополенето по стълбите, да оставя плетката, да отваря вратата и да посреща момичето с прегръдка. И да не го пуска, докато то се успокои и заспи в ръцете ѝ.Люлее и повтаря това напевно: „Калà, калà, калà“. След като блъскането на мебели, чупенето на чаши, крясъците и кикотенето от стаята горе спрат и стане тихо, жената понася заспалото дете и го поставя в леглото му, в неговата си стая – съседна на родителската спалня.
Дара си спомняше добре този момент – как се сгушваше в прислужницата. И този спомен се връщаше при нея всеки път, вече толкова години, щом беше пренапрегната или ако преживяваше нещо трудно и тежко. Защото тогава най-силно ѝ се искаше да потъне в закрилящата я прегръдка, да усети ръката, която галеше косата ѝ и да чуе успокояващия глас: „Добре, добре, момичето ми, добре“. Никой друг в живота ѝ не я беше приласкавал с толкова нежност и отникъде другаде не беше получавала такава сигурност и закрила. Понякога се случваше да си спомня първия път, когато се събуди от крещящия в другата стая глас.
Но това беше лош, смразяващ спомен.
Бяха минали десетина дни, откакто пристигнаха на острова. Вилата, съседна на къщата, в която живееха родителите на баща ѝ ,беше по-малка, имаше само две спални и огромен хол, от който по стълби се слизаше направо в басейн на двора. И мазе, където живееше прислужницата.
Морето не беше далече, виждаше го от прозореца, но не ѝ разрешаваха да отива близо до него, нито пък възрастните ходеха на друг плаж освен този край басейна. Още с пристигането майка ѝ се разсърди, че това е просто бунгало, че е далече от всякакви контакти с хора – нито ресторанти има наоколо, нито магазини. Но когато отидоха на вечеря в голямата къща, тя веднага блесна в усмивка към множеството събрани там гости – по-млади и по-възрастни приятели на дядо ѝ.Дара беше на десет години, не всичко разбираше, някои неща усещаше, че не са правилни, а други я притесняваха, но не знаеше как да ги определи – като добри или лоши. Не харесваше например разголените дрехи на майка си и начина, по който тя въртеше тялото си, когато вървеше, и това как се навеждаше към мъжа, който ѝ запалваше цигарата, и как го гледаше – от долу нагоре, а очите ѝ блестяха някак грозно – лакомо.
Боеше се от дядо си – той винаги я пронизваше с поглед и в кратките си разговори с нея все за нещо я изпитваше, та да ѝ докаже, че не знае, че не е достатъчно умна според него („много си смотана“, изсумтяваше често той недоволно и тя се досещаше, че това не е добра оценка).
Баба ѝ вечно беше заета с процедури за разкрасяване и подмладяване, тя въобще не ѝ обръщаше внимание – дали Дара беше или не в стаята, в къщата, в града, в държавата, това за баба ѝ беше без никакво значение.
Но най-странен беше баща ѝ, той май не беше осъзнал, че е неин родител. Случваше се в пълна с хора стая да го извика за нещо и да повтаря няколкократно: „Люси, Люси, Люси“ (както я бяха научили да го нарича), а той изобщо да не реагира на гласа ѝ-толкова му беше безразлична. Никога не се спираше да заговори с нея, да погледне рисунките ѝ или книгата, която чете. Усмихваше ѝ се, със странно отнесен поглед, когато попаднеше в кръгозора му, все едно за първи път я вижда.
След години Дара разбра причината, но в детството това отношение много я натъжаваше. Тогава си мислеше, че не я обичат, защото не е хубава и умна като тях. Само леля ѝ сестрата близнак на баща ѝ, се държеше добре и дори се заиграваше с нея, учеше я да се гонят, да скача на въже и да се катери, караше я да пее и не ѝ правеше никога за нищо забележки… Но леля ѝ много рядко се появяваше, а пък на гръцкия остров – изобщо. Дара беше израснала с куп детегледачки – различни във всяка държава, където баща ѝ работеше.
Тя обичаше морето, обичаше да го гледа, да го рисува и заради него се реши на нещо, което никога не беше правила – помоли за подарък – фотоапарат, защото искаше да снима морето. Пожеланото се появи на деветия ѝ рожден ден. Беше руски – „Смена“, 8-мм. Най-прекрасното нещо, което беше получавала! Бавачката ѝ (пенсионирана учителка по френски) прочете инструкциите и ѝ обясни горе-долу как да снима. Дара не се разделяше с фотоапарата. В библиотеките – градска и училищна, намери много написано за тази марка, четеше и сама се учеше как да го използва по-добре. Тогава живееха в Естония, в Талин, там все още всички говореха руски, а това беше езикът, който Дара беше чула в дома си най-напред, можеше да го говори и да чете, ходеше даже в руско училище. Жената, която се грижеше за нея, обичаше родния си град и така момичето освен френски език научи много за историята и културата на старинния Талин. Когато времето позволяваше, те двете се разхождаха и Дара фотографираше – морето, езерото,реката, които бяха със странни, неруски звучащи имена. Голямото езеро се казваше Юлемисте, малкото – Харку, а реката – Пирита. Бавачката ѝ строго настояваше Дара да ги запомни и тя се стараеше заради съботните разходки, когато получаваше правото да остане за кратко сама, докато възрастната жена си избираше книга в едно малко крайбрежно магазинче. Казваше ѝ:”Няма да мърдаш оттук, като изляза, искам точно тук да те видя“, и изчезваше сред рафтовете с книги, а Дара стоеше с фотоапарата, оглеждаше наоколо през него, откриваше интересни обекти. Харесваше ѝ да снима движения в природата – птичи полет, разлюлени клони, капки дъжд или пък да улавя хора в техните внезапни жестове, гримаси и погледи. Снимките ѝ не се получаваха много добри, все се размазваха, но тя не се отказваше – снимаше, четеше и учеше как да го прави по-добре.Беше само на девет години, но понякога се питаше откъде се е появило у нея това разбиране, усет някакъв за кое е правилно и кое не във фотографирането.Прекарваше с часове, вглъбена в някоя готова вече снимка, за да преценява къде е сбъркала и какво е трябвало да направи. Най-голямото ѝ удоволствие беше да гледа и да затваря в кадри морето. Обаче в тази къща, на гръцкия остров, не можеше. То се виждаше от прозореца, това не беше достатъчно, но никой нямаше време да я заведе по-наблизо. Бяха дошли на почивка и не водеха детегледачка. Беше ѝ много, много еднообразно и неинтересно. Едва, едва се нижеха дните.”

Приятели,
С огромно удоволствие Ви представяме най-новата книга на Издателство ИвиПет – „Кадро“ 🎊📙🎉

Автор е талантливата Георгия Н. Борисова, чиято трогателната повест „Една от многото“ Ви представихме през 2018г. ✍️

„Кадро“ обхваща периода от 1915 до 2018 година в България, пресъздава моменти от ежедневието на обикновени хора и рамкирането на техните съдби от времето, в което живеят.

В книгата има заплетени радост, копнеж и обич; всеотдайност, преданост и вярност; коварство, измама и предателство; властолюбие, сребролюбие и суета; егоизъм, страх от хората и маниакално пристрастяване; устойчиви и променливи партийни и религиозни убеждения; житейска философия и мъдрост, родени в страдания и загуби; общочовешки, независещи от произхода, нравствени стойности; разочарования, болка, мъка и един изцелителен оптимизъм, вкопчен здраво в корените.

Подарете си 386 страници книжно удоволствие – за да поръчате „Кадро“, моля следвайте линка:

Можете да закупите от тук. 🙂

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s