Хлебарки в рая

карантинен нощник

23 март 2020

Карантинен нощник

Когато идваше 2020 и празнувахме Нова Година, аз гледах, по ред причини, с огромна надежда към идващото.

Не допусках нито за миг, че ще започна водене на дневник. Не съм водила дневник дори като тинейджър, дневник не е моето нещо. И няма как да се променя сега в това отношение.

Затова започвам воденето на нощник. Карантинен при това.

Иронично е как колкото по-малко правим, толкова повече имаме какво да кажем. Или може би не е иронично, а логично. Може би точно тогава мисленето се консолидира. Няма какво да те разсейва.

Разходки само от едната до другата стая или в задния двор, пазаруване до супера веднъж на седмица или две, никакви приятели и срещи с тях, никакъв социален живот, никакви контакти с външния свят, освен пощаджията.

И докато аз се удивлявах на всичко това, светът се учеше да се моли.

Религиозните хора спряха да убеждават нерелигиозните да станат религиозни и започнаха да се молят за света, за здравето на хората и дома ни Земята, и за нерелигиозните хора.

Нерелигиозните хора търсеха път към Бога.

Отявлените атеисти спряха да говорят. Не се молеха видимо, но поне не войнстваха повече.

Природата живна без най-постоянния си вирус.

А вирусът се молеше за оцеляването си.

2 април 2020

Полезността и безполезността

Неесетествено младата приятелка на мухлясал музикален могул през смях обяснява, че не знае кое къде е или за какво е в суперскъпарската кухня на къщата им. Обяснява това за телевизионно предаване в къщата на могула, към част от луксозното обзавеждане на която спада и самата тя, неестествено младата приятелка. Тя не го знае. Живее там като в приказките. Има безлимитна пластмасова парична карта, с която заплаща безполезните капризни придобивки, запълващи пластмасовия ѝ живот. Показва с пластмасова гордост всичко това и по телевизията, за да го видят други неприлично млади бъдещи приятелки и да знаят, че това е мярката за „успяла“ млада жена.

Кухни, които не се ползват от притежателите си. Но са притежавани от тях. Притежателите им се хранят в ресторанти. Защото могат и защото не знаят как да ползват кухните си.

Деца, които не са родени от майките си. Но са притежавани от тях. Защото майките имат по-важни неща за правене в живота. Като правене на пари например.

Деца, които не са отглеждани от майките си. Има си гледачки за това. Майките са заети с това да са „инфлуенсърки“, „кардашиънки“, „бизнесдами“, „политиЧки“. Защото това е мярката за „успяла“ жена. Да отгледаш дете е твърде простовато. Не се плаща добре. Не се уважава. Не струва. Простолюдско е.

Къщи с N на брой бани и тоалетни, които никой не ползва. И общежития за бездомници и бедняци с по една тоалетна на етаж.

Храна, която никой не купува в магазините, защото е скъпа, защото не е вкусна, защото е пластмасова. Изхвърля се. Бездомните я събират по кофите. Ядат я, защото нямат кухни, в които да не знаят как да си сготвят.

Впрочем сега е карантина. За всички бездомни се намери място да бъдат прибрани и подслонени. Даже тези от тях, които не искаха. Там, в карантинните им общежития, има и кухни, вероятно си готвят. Занасят им и храната, която не успяват да продадат в супермаркетите. За да не ровят по кофите, защото нямат право да са навън по време на карантина. Иначе имат право да ровят по кофите, това не е забранено, ако не е карантина. Супермаркетите се чувстват благодетели. За това, че не са изхвърлили храната, а я носят в карантинните затвори на бездомниците. И останалата част от населението ръкопляска на благодетелния супермаркетски жест. И си плаща храната, която супермаркетите им продават. Защото това е единствената храна, която могат да ядат. Да си отглеждат своя е незаконно. Затова си плащат и ядат. По време на карантина си седят в малките домове-затвори, плащат си храната на супермаркетите и си я ядат. Докато имат пари. После, когато свършат парите, няма да ръкопляскат, няма да си я купуват, а ще я вадят от кофите. Ако има там, ако супермаркетите изхвърлят там. Да се рови в кофите не е незаконно, а и населението няма да има конкуренция – бездомниците са добре запряни в бездомните им общежития. На тях ще продължат да им я носят без пари. Готова. Понеже вероятно не знаят как да си готвят в ония карантинни кухни.

Полезността и безполезността са размили границите си, сливат се. Може би вече са се сляли. Отдавна. Полезността на храната. Полезността на достъпа до нея. Полезността на младостта, на майчинството, на парите, на печеленето им. Полезността на избора, на морала, на бариерите му, на успеваемостта.

Полезността на карантината, на вируса, на ситуацията. И безполезността на всичко гореизброено.

Полезността на вируса за Земята, върху която е изградил „цивилизацията“ си. И безполезността му.

3 април 2020

Моите крайници, които са ми началници.

След определена възраст тялото, което ти е служило вярно и без рипот с десетилетия, започва да проявява претенции.

Ядеш ли правилните храни, спиш ли достатъчно, сдържаш ли си нервите, грижиш ли се за него поне наполовина толкова, колкото то се грижи за теб? Отговорите са ясно и категорично „не“, но това все още не те притеснява толкова, колкото би трябвало.

Защото все още си мислиш, че крайниците ти не са ти началници. Обаче бъркаш. Са.

Крайниците и на живота ти не са ти крайници, ами са ти началници. Всички тия малки нещица, дето можеше да отрежеш. Щеше да ти е трудно без тях, все пак твои крайници са, но щеше да оцелееш. И спря да ги слагаш за началници в живота си. Отряза ги.

Любов. Приятелство. Дървета. Звездите. Вятъра. Реката. Изгревът. Съседа. Врабчето. Гъсеницата. Песента. Сълзата. Щъркелът. Тревата. Милувката.

Остави се животът да те убеди, че можеш и без тези крайници, понеже най-важното са началниците. Парите.

Ако не се беше оставил да те убеди, щеше да си един от онези особняци с особените палта и особените прически, които размахват крайници и плашат някои минувачи, а усмихват многозначително други. Не можеше да се оставиш да си като тях. Парите.     

Мислеше си, че няма да се оставиш да си ненужен крайник на парите. Мислеше си, че гонитбата им няма да те промени. Мислеше си, че когато ги догониш, ще ги подчиниш и ще успееш да им станеш началник. И спря да забелязваш приятелството, изгрева, гъсеницата и милувката. И заедно с десетки други служи вярно и без рипот на началниците си. Парите.

Не ги догони. Те догониха теб.

И когато напоследък се вслуша в особяците с особени палта и особени прически и започна да проявяваш претенции като един истински пре-експлоатиран крайник, началниците ти набързо те обезвредиха, като те заключиха в малкия затвор, наречен твой дом. Досега си мислеше, че това е твоето убежище. Сега разбра, че това е твоето наказание. Наказание за послушанието ти.

Крайниците ти те викат. Подчини им се, тръгни с особена прическа след тях, догони ги, подчини ги като им станеш началник. Усмихни изгрева с приятелство и гъсеницата с милувка.

Така началниците ти няма да имат повече власт над теб. И ще им се наложи да те освободят. Теб. Крайникът.

4 април 2020

В рая календари няма. Няма и часовници.

Защото няма какво да мерят. Няма го времето, за какво са им?

Мрежите жужат от предвиждания за края на света. Идвал. Хаха.

Нищо подобно. Земята си почива от нас. От вируса, наречен човек. Огледайте се! Възстановява се, оздравява. Земята диша, събира слънце, разпъпва се, цъфти, пролетее.

Някой някъде някога е намислил какво да направи, за да покрие големия провал на парите. Царството им е на приключване. Този свят си отива. Света на парите. Но нищо старо не си тръгва без бой. Най-малко такова бойно нещо като парите.

Ние сме част от природата. Добрата част от нас. Ние знаем, чувстваме едиността си с Майката Земя. Ние нямахме нужда от пари, защото Майката Земя ни даваше всичко, с което да живеем и да бъдем щастливи.

Но за не-добрата част от нас това не бе достатъчно. Затова измислиха парите и намериха начин да ни загробят с робуването им. Природата обаче винаги намира начин. И дойде времето покълнаното семе да извади крехкото си стъбло над пръстта. И да види слънцето. И да си спомни.

Да си спомни, че няма нужда от пари.

Не-добрата част от нас знаеха, че този момент идва. Неумолимо и неотменимо. И изработиха план, с който да се опитат да извоюват време, за да ни върнат под робството.

Някой паричен епидемиолог някъде в лишено от цветя климатизирано четиристенно пространство измисли схема за това как да спре порастването на покълналото.  Лесно.

Със страх.

И решиха да ни уплашат със страх. Набедиха един познат вирус за the Bad guy.

Презюмирайки, че ние сме the Good guy.

И ни разиграха пиеската за това колко страшно ще е страшното, ако не се уплашим навреме. От идването на the Ugly – глад с всички последващи грозотии на рошавата му, влачеща се зад него коса . И ни вкараха насилствено в пиеската. И ни оставиха да импровизираме.

Импровизираме ние послушанието, страха, самоизолацията, наплашването един-друг, самоконтрола, контрола помежду си. Ние сме страхотни! Толкова добре се справяме с ролята, та чак не е за вярване, че не сме репетирали! И че сме самодейци!

При идването на неизбежното вече ще имаме и ясен враг. Този, когото да сочим с пръст, да кълнем, да обвиняваме за всичко. The Bad guy. Презюмирайки, че ние сме the Good guy. Предизвестеното идване на the Ugly, за което сами сме си виновни, защото не слушкахме достатъчно, защото искахме да погледнем слънцето с покълналото, защото искахем да пролетеем. Това ни дресират да си мислим. Както винаги. Защото постановката с Вината винаги работи. Онази, вътрешната, изяждащата, че не си взел правилното решение, че си постъпил глупаво, че си сбъркал. Сбъркал си, че си изял ябълката. Сбъркал си, че искаш да пролетееш. Да живееш.

Знаели са го създателите на Библията. Знаят го и днешните парични епидемиолози. И вменяват Вината.

Вината е вечна, неизтриваема, неизмиваема, непобедима. За Вината времето не важи. За Вината не съществуват календари. Защото Вината е краят на света. За нас. Вината не разрешава на покълналото да види слънцето. Тя държи главите ниско наведени надолу. Завинаги. Без часовник, без календар, без край.

Така the Good стоят с наведена от страх и вина под земята глава, треперещи от the Bad. Заробилите ги паричните епидемиолози през това време се мъчат да намерят ваксина против покълването. The Bad крещи, че не е the Bad, а само един от многото, дори не най-страшния, но няма кой да му повярва. Самото му съществуване е изкристализирало в първичен страх. Точно по сценариий. Пиеската върви с пълна сила. А ние сме прекрасни самодейни актьори.

А Земята си почива. Оздравява от вируса. Пролетее. Диша. Щастлива е.

Не е края на света, края на вируса е. Покълналото иска да се отърси от старата си шушплюпка. И да покаже глава над пръстта, да види слънцето. За да започне началото на света. Свят, в който парите ще са талаш, а Любовта ще е Бог.

Там, където няма часовници и календари. Там, на Земята.

В рая.

5 април 2020

По-то на най-то и ръкоплясканията.

Това си мислим, че сме. Най-интелигентния вид на земята. Единствените, които имаме онази костичка под езика, която ни позволява да издаваме членоразделни звуци и да комуникираме с тях. Даже имаме различни езици, с които сме се сдобили пак от арогантност. Вавилонската кула не я завършихме, обаче пък проговорихме така, че да не можем да се разбираме. И даже като имаме преводачи, пак не се разбираме, такъв ни е джинса, неразбрани. Хора, какво да ги правиш…

Ръкопляскаме си един на друг, напоследък даже всенародно. Ръкопляскаме на тези от нас, които са се заели да спасяват останалите. Къде с храна, къде с медицинска помощ. Ръкопляскаме на помощниците, на тези, които поддържат цивилизацията да не замре съвсем, докато сме затворени по домовете си.

Преди ръкопляскахме на тези, които ни забавляват и ни дават почивка от скучността на ежедневието. Музиканти, спортисти, понякога даже някой и друг политик.

Има предложение да ръкопляскаме за децата. Понеже са малки герои, заключени против волята им и не по тяхна вина. И поради това, че не са се организирали все още да ни спретнат една революция.

Много медицински работници се почувстваха поласкани от ръкоплясканията, но повечето отхвърлиха този жест ако не с презрение, то с негодувание. Това, което искат не са ръкопляскания, а достойно заплащане на труда, адекватни работни условия, достатъчен морал, който да поддържа професията. И уважение.

Децата ще имат нулева полза от ръкоплясканията ни. Те имат нужда от любов, свобода и разбиране. И храна, която да не зависи от социалното положение на родителите им.

Ръкопляскаме, за да заглушим собствената си съвест. За всички пъти, когато не сме се отнесли с уважение и разбиране към доктора, продавачката или детето си. Друг смисъл от тия ръкопляскания няма.

Тъжно е, че никога не сме се сетили да ръкопляскаме на природата. За това, че ни храни, гледа и търпи. Не сме ръкопляскали никога на камиона с животни, които отиват в кланицата, за да загубят живота си заради нашата трапеза. Не сме ръкопляскали на нито едно животно в зоологическа градина. Нито сме ръкопляскали за извинение и последно сбогом на убито от ловците животно. За какво да го правим, те нямат оная костичка под езика, която да им даде възможност да комуникират членоразделно с нас. А щом не ги разбираме – как да ги уважаваме? Още по-малко пък да им ръкопляскаме.

Не сме ръкопляскали до фракинг-машините, които блъскат снагата на майката Земя, за да я насилят да пусне повече нефт. Не сме ръкопляскали до площадките за опити с атомно оръжие, което наранява не просто нас и животните, но и самата Земята.

Не ръкопляскаме до отходните канали, които изливаме от градовете в океаните. Нито до заводите за горене на отпадъци, които тровят въздуха на всичко живо наоколо.

Не ръкопляскаме, понеже сме по-то на най-то на цялата Земя.

Имаме право на всичко, можем да правим каквото си искаме, когато си го искаме.

А затова ние заслужаваме ръкопляскания, вярвахме досега. Понеже сме се качили на върха на пирамидата. А Земята няма подезичната кост, с която да комуникира с нас. Как да я разбрем?? Тези, които не комуникират с нашите изразни средства, очевидно са под нашето ниво, нали така?

Само не сме се сетили, че майката Земя може и да отхвърли жеста ни, дори да я разберем, дори да ѝ се извиним, дори да ѝ заръкопляскаме. Тя няма нужда от нашето ръкопляскане, има нужда от нашето уважение и обич – адекватно заплащане за това, че ни търпи без да разбира нашия език. Не сме се сетили и за това, че ако Земята ни заръкопляска със снагата си, няма да остане нито един от нас по нея.

Земята е по-то на най-то, не ние.

Земята може без нас.

Ние не можем без нея.

Но нямаме капацитета да осъзнаем това от постоянния шум на ръкоплясканията, които разменяме помежду си.

8 април 2020

Моралната дислексия на един вид.

Не се справихме добре с разчитането на знаците. Държахме се нетърпеливо, проявихме нервност и агресия затова, че не разбирахме буквите, с които майката Земя ни преподаваше уроци.

На тези от нас, на които идваха добри идеи, им бе забранено да говорят и да ги реализират. Има много открития за това как да се ползва водата за гориво, но нито едно не е стигнало до практическо заместване на нефта. Всички искаме чист въздух, всички искаме чист източник на енергия, имаме и индивиди, които могат да решат тази задачка. Защо не е направено? Кой стои между идеята и изпълнението? Колко пари стоят между идеята и изпълнението?

Не искаме да ядем генномодифицирана храна. Не искаме да пием вода с примеси. Не искаме 5G. Не искаме замърсен въздух.

И все пак живеем именно с тези неща. Какво не ни стига, за да отхвърлим всичко това? Заедност ли? Или какво ни е в повече, та го търпим? Лакомията ли?

Земята ни дава всичко, но на нас все не ни стига. Не разчитаме виковете от болка и страха на животните, които убиваме, за да се храним с плътта им или за да облечем кожите им. Лакоми сме за месо, въпреки пре-достатъчното зеленчуци. Не разчитаме звуците на морските обитатели, които излизат да завършат живота си на брега, защото изливаме постоянно отрова в дома им и те не могат да останат повече там. Лакоми сме и за техния дом, макар да не сме оправили добре дори нашия – сушата. Имаме винаги извинене за всички животни, които яздим, товарим, разиграваме по цирковете или просто измъчваме по лабораториите. Защо сме глухи за всичката мъка, което причиняваме на останалите видове и на самата Земя?

А очакваме да бъдем чути, когато плачем самите ние.

На база на какво извинение претендираме и настояваме да бъдем чути сега, когато сме заключени, изплашени и страдаме?

На база моралната дислексия, от която страдаме по рождение ли?

Имаме я, но не е по рождение.

И в трудното осъзнаване и приемане на този факт е трагедията на вида ни.

12 април 2020

Молитва за Цветница

-Боже, моля, изпрати ми правилните отговори на кръстословицата, наречена „живот“!

-Къде тогава ще остане удоволствието от решаването ѝ?

-Кой ти каза, че решаването ѝ е удоволствие??

-Аз ти казвам, защото аз съм я създал!

-Затова и се лъжеш, че е удоволствие!

-А може би ти се лъжеш, че има правилни отговори?

-За какво е кръстословица тогава, ако няма правилни отговори?

-И на това ли търсиш правилния отговор?

-Ясно, добре, забрави.

-Дишай и се забавлявай. За останалото ще се погрижа аз.

-Обещаваш ли?

-Вече го правя.

13 април 2020

Дали е Свобода

Свободата се крепяла на върха на копието, казва един човек.

Свободата се крепяла на върха на червилото, чиито цвят жената е избрала сама и сама е заплатила за него, твърди една човечка.

Свободата е състояние, при което индивида е способен да действа според своята собствена воля, пише из дебелите учебници, които никой не чете.

Свободата е по-ценна от живота, настояват Велики личност, някои от които се оставят той да им бъде отнет само и само, за да останат верни на това си твърдение.

Свободата е онази безценна химера, която преследваме с цената на време от живота си, което влагаме в перспективно образование, в перспективна връзка, в перспективна кариера. Влагаме, защото вярваме, че те ще ни направят зависими от възможно най-малко неща и най-малко хора, а това е и постигането на ежедневната Свобода.

Свободата, от която се отказваме само с клетва – войник и монах се става само след клетва, че вече не си свободен, а подаряваш Свободата си на някого другиго…

В брак се стъпва след клетва, че прежалваш Свободата си.

А дали всичко това в края на краищата е Свободата?

Не е ли истинската Свобода мига, в който строшиш копието, отказвайки да нараниш с него някого другиго?

Не е ли истинската Свобода мига, в който решиш, че нямаш нужда от никакво червило, защото си безкрайно много по-хубава без него?

Онази, истинската Свобода, при която осъзнаваш, че да не си нещастен не е достатъчно, за да си щастлив, че искаш повече, че заслужаваш повече и, събирайки всичко на кладата,  драскаш клечката с усмивка?

Може би ония хора от Стокхолм със синдромчето все пак са имали право. Може би трябва да погледнем на затворничеството си в момента като на Свободата да бъдем себе си със себе си за пръв път, без някой да пречи на това с ежедневни безкрайни ангажименти?

Дали именно днешното ни положение не е истинската Свобода?

Която да ни накара утре да НЕ излезем, когато ни „пуснат“, а да излезем, когато ние преценим, че е дошло времето.

Защото някой някога много отдавна е успял да ни измами, че ние трябва да работим, за да заслужим парите, които да ни дадат правото да имаме дом, да се храним, да пием вода, да се обличаме и да живеем на майката Земя.

Дали Свободата ни не се крие именно в това целокупно да откажем да поддържаме статуквото  на робството си такова, каквото беше то преди да ни заключат?

Какво ще стане, ако утре ни „разрешат“ да се „върнем“ към живота си, но никой от нас не го направи? Ако действаме според собствената си воля, както пише в учебниците, които никой не чете, а тази воля е да не се „връщаме“ изобщо към предишния си живот?

Ще им стигнат ли копията, за да задържат статуквото си на върховете им?

20 април 2020

Зар

Живеем в дни, в които ни се струва, че времето на Априлци е било доброто време.

Тогава, когато, макар и по турско, не са имали решетки на всеки прозорец. Наркотици, гей паради и сурогатни майки са били непонятни понятия. Дали сега са ни понятни…

Априлци са били мекеретата на времето си. Тези, които палят чергите на послушната рая, които нямат нищо, затова не им се струва много да го унищожат в името на една вековна химерна дума „Свобода“.  Мекерета-светци, по сравнение със съвременните мекерета.

Сегашните мекерета ненаказано унищожават живота на другите и са под закрилата на т.нар. Закон. Тези, които блъскат в гръб. И убиват.

Даже мекеретата на нашето време не струват. Такова ни е времето.

За Априлци вестниците и книгите са били образованието. За нас те са хартиено забравено старо. Всеки има в ръката телефон, там е неговия живот. Там са приятелите, любовта, клюките, важното, интересното.

Априлци са били хора, които творят. Творят съдби, история, скръб, победа, смърт и вечност. Творци.

Ние сме консуматори. Консумираме страх, отрови, лицемерие, примиренчество, продажничество, безчестие. С всяка глътка, с всяка хапка, с всеки дъх.

Априлци са се конкурирали. Кой ще умре пръв.

Ние също се конкурираме – кой ще изкара по-дълго, плувайки в сярната киселина на съвремието ни.

Не искам обаче бъдните хора да ни съжаляват.

Зарът на живота се върти. Да ни се падне от тази страна по време на нашия живот е съдба. Такава сме си избрали, преди да се родим.

Да успеем да обърнем зара от някоя по-добра негова страна също е съдба. Тази, за която сме се родили по това време.

Априлци са икони. Заслужили са мястото си. Платили са скъпо за него.

Ние сме жалки. Засега.

Бъдещи хора, не бързайте да ни съдите. Имаме време. Събираме пари за плащането си.

Зарът се върти.  

23 април 2020

Сърца в чували

(Предупреждение! Това е душевен чук! Пропуснете този отрязък на нощника, ако ви става лошо лесно. Веднъж прочетено, не може да бъде от-четено обратно и върнато назад!)

Светът ни плува в помия. Тя е навсякъде около нас и толкова сме свикнали с нея, че просто не я забелязваме повече.

Социалните медии, чрез които комуникираме с останалите (сега повече дори и от преди), ежедневно ми изпращат съобщения: „Как да ви помогнем да контактувате по-добре с клиентите си?“ Ами няма как! Аз нямам клиенти. Не всеки от нас има „клиенти“, не всичко е за продан, не всичко има цена. Но няма как да убедя в това социалните медии и да ги накарам да спрат с това подмолно пране на мозъка – те са машините от другата страна, те няма да схванат посланието ми, нямат разум и чувства, те имат „клиенти“. Затова и приемат всичко като един голям пазар. Ние пък сме се оставили да ни третират като част от този пазар заради малката пролука светлина в цялата мешавица – пролуката, в която успяваме в реално време да разменим няколко човешки думи с някого другиго на десетки километри от нас. Заради тази светлинна пролука сме се оставили да сме „клиенти“ на социалните медии. Това си е чиста помия.

В тези медии (на този пазар) си разменяме и постове, с които се информираме кой какво знае, какво е прочел и какво е измислил. В един такъв пост вчера прочетох преводен материал за порасналото момченце от „Сам вкъщи“. Момченцето е към 40 в момента, с трудно детство. Трудността произтича от това, че на 11 (вече звезда от два филма) е бил поканен от много мощен продуцент да му стане протеже и любовник. Продуцента му е показал специалните си обувки, направени от кожата на друга дете-звезда, малкото момиче от „Полтъргайст“, което внезапно и необяснимо е починало на 12. Имало цяла модна линия в Холивуд за притежание на вещи от човешка кожа – колани, портфейли, обувки. Момченцето на 11 повърнало при това предложение и отказало да отреже родителите си, за да го поеме продуцента. Отказало да ходи на партита, в които се пие детска кръв и се яде детско месо. Имало даже такива ресторанти в Холивуд, за избрани, разбира се, После момченцето стана наркоман и Холивуд го заплю. С времето момченцето се научило да разпознава вещите, направени от човешка кожа, имали специален вид. Така знаел кой кой е в Холивуд. Негов приятел пък взе та рипна от един мост в Аризона преди няколко години, той пък горкия взе та рече, че Том Ханкс и Спийлбърг били педофили и можел да го докаже. И на мен ми призля след прочитането на тази статия. Щях да пренебрегна всичко като малоумна измислица, ако не го бях чела вече на няколко други места като подобно инфо дадено от други хора от Холивуд. Помия. Чиста помиия.

Светът, в който си мислим, че живеем, не е такъв, какъвто си мислим. Светът, построен за нас, е огромна ферма, в която ние сме „клиенти“, потребители, прасета, затворени в свинарник, през пропускливите дъски на който от време на време наднича слънцето. Хранят ни редовно, но само ако слушкаме и дебелеем (затъпяваме) по график. Ако даваме месото си (времето от живота си), за да могат да съществуват свинарите. Мислим си, че са справедливи с нас, че ни хранят и ни обгрижват, и на тази мека мисъл-възглавница лежим и добруваме в ежедневието си. Те не са справедливи с нас, не ни обгрижват и не ни хранят за наше добро. Те ни експлоатират, слагайки ни в затвора си и ни хвърлят трохите на всичко, което сме изработили. Те са ни излъгали, че трябва да „работим“, за да заработваме пари и да съществуваме на тази планета. Планетата ни дава всичко и има за всички. Четох статистика, която казва, че ако хората на Земята, които са живи днес, застанем един до друг, ще се съберем прави в щата Тексас. Това не е никак, никак много.

Има всичко за всички на тази Земя. Стига да се отървем от най-упорития вирус – лакомията. Тя не ни е вродена, има надежда. Лакомията е този вирус, с който свинарите заразяват свинете, за да се самоизяждат помежду си, да се контролират един-друг, да воюват за измислени каузи, да се изтребват. В името на спокойствието на свинарите. Защото те са, които имат цялата ферма, знаят цялата картинка. Те знаят, че фермата е много, много по-необятна от представите на свинете и ако свинете отркият това – ще счупят свинарника, ще изядат свинарите и ще се разбягат свободни наоколо. Затова свинарите са построили свинарника, за да ограничат видимостта, да излъжат свинете, че това е целия им свят, излъгали са, че храната, която се дава, е ограничен ресурс, че водата не стига за всички, че слънцето е нещо, за което трябва да се бориш с другите, за да видиш, че този ъгъл на кочината е по-добър от другия и си струва да се биеш (понякога да убиеш) няколко други свине, за да го притежаваш. Свинарите са пуснали вируса „лакомия“, след като са построили кочината. Иначе на Земята има всичко. За всички.

Свинарите имат и чувство за хумор. Закачили са наоколо снимки на месарници (Холивуд), наденици, пъстърми, шунки (манекенки, певици, актьори). И карат свинете да мечтаят да са част от тези снимки. Голям смях (за свинарите).

В кочинката обаче свинете плуват в помията. Тя, помията, бива постоянно генерирана и оставяна да се множи, за да поддържа чувство за социум. За единствения социум, който свинете, затворени в кочинката познават. И си мислят, че това е живота.

Докато не направят месата (времето на земята) им на пържоли, кръвта (чувствата) им на адренохром, кожата им (арт-творенията) на обувки, карантията (спомените, историята, цивилизацията) за храна за кучетата.

А сърцата им не съберат в чували.

Докато още бият.

24 април 2020

Музата – алкохоличка

С изненада установих, че доста хора четат нощника. И доста от четящите са недоволни от тона ми. Няма да повтарям негативните определения, които ми дават, но хем ми е чудно, че така възприемат цветовата гама на палитрата ми, хем не ми е. Разбирам ги.

С моята Муза имаме стара (любовна?) история. Не винаги съм я поставяла на първо място в живота си, за да мога да съм функционална да изпълня други мои социални задължения. Слушала съм я много пъти, но не винаги с двете уши. Все пак тя е Муза. Тя няма представа от това какво е социално приемливо да се пише и разрешено да се чете. И настоява да оставям на листа неща, които могат потенциално да ме вкарат в Мики Мауси, с които гледам генерално да се размина по всякакъв начин.

Затова, когато напоследък обърнах повече внимание на моята Муза, (социалните ми задължения намаляват обратно пропорционално на бройката годишни времена, през които минавам), тя се окопити, ококори се и реши да ме повлече в един дълъг див танц. Жанра го сменяме – кога хоро, кога танго, кога Австралийски аборигенски фолклор. Но методите ѝ са брутални. Явно е решила да ми отмъсти (не дотам деликатно) за годините, през които я държах гладна, жадна, самотна и некъпана в пристройката на живота си. Не мога да ѝ се сърдя. Права е. Поне да беше достойна размяната на това неглижиране срещу съпрузите и професиите, които упражнявах. Цъ. Не беше.

Та, думата ми пък беше за това какви ги вършим с моята Муза напоследък. Тя сякаш разбра, че сме заключени и няма друго за правене, освен да танцуваме. И така ме завъртя, че чак на четящите им се завива свят. Уверявам ви, че я възпирам, доколкото мога! Опитвам какво ли не, но е трудно! Опитвам, защото ако напиша всичко, което Музата ми иска – ще ни заключат и двете в някой литературен модерен замък, където няма да виреем! Затова я научих да пие! Аз не пия, затова реших поне на нея да отпусна края, та дано миряса! Поя я със сериали (смислени!), видеа за конспиративни теории, музикални клипове от 80-те и ежедневни творения на влогърки на тема „Да мразим заедно Меган Маркъл“ (да, толкова ниско, да…). Проблемът е, че от всичко това Музата ми стана още по-инициативна. Тия неща имат обратен на очаквания ефект върху нея. И вместо да похърква пияна на диванчето на съвестта ми и да сънува небивалиците, че – да, утре ще напишем Онова, дето ни е страх да го напишем и да, скоро ще редактираме онова, дето вече е готово, но несресано – тя се събужда и не дава покой и на мен!

Главата ми зашумява като Френски ресторант на брега на океана и макар кръвното ми, слава Богу, да е добре, отърване от тоя шум няма, докато не стана и не напиша това, което Музата ми иска. Шумоли в ушето и гъделичка сърчицето, докато не се изправя с пъшкане, не запаля лампата и не напиша в халваджийския тефтер, който държа до леглото си, всичко, което тя иска. Със зелена химикалка. Защо е зелена тая химикалка?? Всяка нощ се чудя, после изумявам за това до следващата нощ, когато пак пиша със зелената химикалка, докато си мисля, че даже не знам откъде се взе тая химикалка! И нещата, които пиша, понякога трудно разчитам на другия ден. И тефтера понякога е на земята сутринта, но от другата страна на леглото. Нямам идея как е стигнал до там, честно. Обаче химикалката е винаги на мястото си. Интересно…

Затова, отваряйки ви лекичко вратата на сътворяването на нощника, мили мои читатели, може би разбирате по-добре ситуацията.  Извинете ме, че понякога говоря с вас за неща, които не искате да четете. И аз не искам да ги пиша. Но се налага. Понеже Музата ми е пратена от Оня, който хем ни дава избор (свободна воля, един вид, де…), хем не приема „Не“ за отговор, когато реши, че иска нещо от нас. Затова сядам и го пиша. Не знам кой го чете, но знам кой го пише – Музата ми – алкохоличка с моята зелена химикалка. Понякога усещам как и на нея не ѝ е приятно да прави това, което прави, но си има план да гони и тя, горката, и като толкова изостанахме в годините с тоя план, сега трябва да се навакса. Или може би нарочно е пазила силите си досега. Знам ли я, страх ме е да отворя тая тема с нея…

Съкровената истина е, обаче, че тя, Музата ми, също като мен, не пие. Само се преструва и пред двете ни. Това да я броим за алкохоличка елегантно обяснява поведението ѝ и улеснява мен в писането на непоносимостите, което ми диктува.

Така и двете преглъщаме по-лесно резултата.

Преглъщаме го, без да плачем.

27 април 2020

Етикети

Обичам хубавите думи. Положителните думи. Сладките думи.

Дори когато не обичам нещо, обичам да казвам, че не го обичам. Избягвам да казвам, че ненавиждам нещо. Никога не казвам, че мразя нещо. Това е чувство, което съм се само-дресирала да не изпитвам. И не го изпитвам, нито употребявам такава омразна дума като думата „мразя“. Брррр…

Но мразя етикетите.

Искрено. Неистово. Непростимо и постоянно.

Мразя етикетите на дрехите. Те ми убиват, дразнят ме, гъделичкат ми, влудяват ме. Първата ми работа, когато си купя нова дреха, е да ѝ изрежа етикета. Чак тогава я пера и чак след това я обличам. Не нося дрехи с етикети. Нямам нито една етикирана дреха, нито една. Ако случайно нахлузя нещо с етикет вкъщи, то значи, че е на някой друг. Плащам повече, за да си купувам дрехи, на които етикетите са принтирани в самия плат, а не са зашити някъде по подгъвите. Купувам си бельо без ръбове и етикети, или ако няма такова, изрязвам етикетите и нося бельото наопаки, за да не ме убиват ръбовете. И с фанелките така правя.

Изобщо нося нещата наопаки, само и само да нямат нещо, което дори малко да напомня за етикет по тях. Иронично, от няколко години е модерно фанелките да са с ръбовете на зашиване навън. Иди ги разбери как са ми прочели мислите тия дизайнери…

Мразя етикетите. Мразя мястото, на което са били зашити, защото в мига, в който отрежа етикета, на мястото му цъфва дупка, която трябва да зашия. И винаги личи, че е имало дупка там. Нямам нито една дреха, която да е етикирана и без зашита дупка от бивш етикет на нея.

Етикетите също ме мразят. Издебват ме по одеалата и от всички осем страни, с които могат да ме прегърнат, винаги намират начин да напъхат етикета си в устата ми точно от долната страна на ъгъла, с който съм се завила. Одират лицето ми, завират се в носа ми, присмиват ми се и остават победителите за нощта. Защото одеалата имат нужда от етикетите си, не мога да ги изрежа. Нито от мартаците. Нито от калъфките за възглавници. Тях обаче все пак изрязвам. Майната им, не могат да ме победят навсякъде!

Мразя етикетите и по другите хора. Господи, влудява ме жената на плажа, от чието долнище отзад е изскочил един огромен, петлистен, ужасяващ етикет, който има върху себе си дори малкото номерче на китайската робиня, която в някой сив ден на жалкото си съществуване е поставила тази марка на трагичността върху етикета на долнище на бански, какъвто тя самата никога никъде няма да носи. Жената с въпросното долнище се опитва да изглежда съвършена. Намазала се е с всякакви миризливи масла, лъщи под слънцето, радва се на живота, очаква вечерта, за да пие чаша или две вино и да заспи в прегръдките на поносимо изглеждащия мъж, който лежи до нея в момента на хавлията. А аз виждам само етикена на задника на жената. О, не, не само него. Хавлията под мъжа също има етикет. Препран, дълъг и щръкнал. Боже, мразя това! Идва ми да скоча, да отида до тях и с див вик да изскубя всички етикети по лъскавото им съществуване! Но не го правя. Засега, засега…

Чувала съм, че има хора, които дори си купували определени дрехи само заради етикета. Това са същества от друго измерение, няма начин да пребиваваме едновременно  на една и съща точка, наречена Земя, във вселената. Чувала съм, че имало етикети дори в чаните. Не знам. В моите няма от мига, в който ги купя.

Етикетът, господарят, показателят на нивото ти. Не мога да го понасям. Стърже ме, дразни кожата и душата ми, докарва ме до тиха ножична истерия, от която спасение за никой етикет няма. Мразя етикираните неща. Етикета не ми говори нищо, той е излишен, вреден, той ограничава, той иска да ти господарства как да переш, как да гладиш, как да живееш. Той е безмилостен и арогантен, той знае, че ще се подчиниш на името му, на волята му, на силата му. Етикетът ми нарежда как да се отнасят с притежателя му, а аз не мога, не искам да се подчиня на това нареждане. Няма да го направя. Не ми понася да го правя. Мразя да го правя.

Мразя етикетите по всичко, което се допира до кожата, погледа и душата ми.

Мразя етикетите, които са пришити допълнително. Те ми пречат.

Харесвам само и единствено етикетите, които са принтирани заедно с дрехата и са неразделна част от нея. Харесвам само етикетите, които са неизтриваеми, неизпираеми и не могат да бъдат отрязани.

Включително тези по хората.

29 април 2020

Чаша щастие

Много умен и готин мой преподавател обичаше да си приказва с нас, студентите. Питахме го за толкова много неща, свързани с Бога, понеже той, преподавателя, беше в расо, с широка блага усмивка на лице и говореше провлачено, приспивно и добронамерено. Искахме да знаем неговото мнение, но не искахме да го засичаме с неудобни въпроси, беше срамота да правим това с този добър човек. И все пак някои колеги намираха начин да го запитат обичайните недоволства, които има всеки човек:

-Защо има войни?

-Ами ние войните сами си ги предизвикваме и водим! – отговаряше преподавателя.

-А болести? Те откъде идват?

-От падението, от греха, от изядената ябълка – не сме вече в рая, само там всички са здрави.

-А защо има нелепи случайности, които отнемат човешки живот? Това няма как сами да си предизвикваме, нито да е резултат от греховността ни.

-Защото не можем да разумеем всички доводи на Бог. Защото не ни е дадено да знаем всичко, което Той мисли, което Той иска. Защото не можеш да събереш морето в чашка.

Та тая чашка ми дойде наум днес. На някои чашката е като напръстник, на други като варел, но всички имаме една чашка, която носим някъде между очите и косата. Неопределено, незнайно как, неповикано, съдържанието на нашата си чашка ни дава поглед към света. Дава ни доброта или пошлост, лакомия или благородство, глупост или великодушие. Там някъде, до чашката, има и едно малко кресло за Муза, ако му е писано на човек тя да го посети, пък и защо не да поседи. Някои я чакат с цяла торта, нали Висоцки? (Благодаря за подсказката, мило другарче, В!) Други я изкарват алкохоличка при все, че тя не пие ( погледни по-горни влогове на нощника), трети тя просто отказва да посети, затова им се налага да държат големи екипи, на които да плащат, за да я заместват (ммм… няма да посочвам имена).

Та думата ми беше за чашката. Като се замислите – вашата колко е голяма? За себе си аз съм се спряла на чаша за чай. По-голяма ми е от напръстник, но ми е значително по-малка от кофа. Познавам индивиди с всякакви размери. Понякога ги гледам и се чудя какъв му е размера на тоя, а това ме довежда до смях. Размера има значение…Размера на чашката.

Ако моята чашка беше по-голяма, нямаше толкова да ми е мъчно, когато виждам как хората губят човешкото в себе си. Щях да знам и да проумявам причините Господ да допуска това. Но аз намирам липсата на човещина за дълбоко затормозяващо. Значи чашката ми е малка, за да схвана причините това да се допуска. Ако чашката ми беше съвсеееем мъничка съвсееееем нямаше да ми пука от всичко това за човещината. Щях да живея по друг начин. Обаче аз съм на границата на изтезанието с моя среден размер и много ми пука. За човещината.

Ако чашката ми беше по-голяма щях да знам как да помогна на повече хора. Щях да съм по-находчива да знам как да помогна да се махнат лошите и да останат добрите, които да управляват и да разстелят добротата си и върху другите. Но аз не знам. Това ме мъчи. Много. Ако ми беше съвсеееееем мъничка чашката, нямаше да ми пука от всичко това. Но аз съм кацнала на оградата между слънцето и сянката и не знам нито как да сляза от там, нито как да продължа. Средният размер е влудяващ.   

Ако чашката ми беше по-голяма щях да знам как да обясня на хората, че да караш по-голяма кола, да носиш по-скъп парцал, да гледаш по-голям телевизор и да ядеш по-завъртяна храна няма да те направят по-щастлив. В повечето случаи – точно обратното. От какво имаш нужда? За какво събираш и трупаш? Защо не опиташ да си щастлив днес, правейки щастлив някого другиго? Без да ти пука, че другите ще те мислят за балък. Без да се притесняваш, че си жертва на тарикати. И какво ако си?? Не може всички да са тарикати.

Аз се гордея, че съм балък. Няма навалица, има свободни места и всички ми се усмихват. Ако чашката ми беше значително по-голяма, може би щях да си мисля, че останалите ме съжаляват, затова се усмихват толкова мило. Ако беше съвсееееем мъничка, вероятно щях да проумея, че ми се присмиват. Но моята е среден размер и това може да предизвика само съчувствието на самата мен към себе си. И гордост от това, че съм балък със средна чашка, седнала усмихната пред едно безкрайно море, наречено Живот.

Не, не можем да съберем морето в чашка.

Но можем да си я напълним с Щастие.

2 май 2020

За лесното и трудното

Лесното е това, което не ти е трудно. Проблемът е в това, че не е ясно какво е трудно.

Трудното за мен е лесно за друг и обратното.

Трудно ми е да затворя горния прозорец в кухнята. За сина ми това е лесно. На него пък му е трудно да прави миш-маш. За мен е лесно.

На мен ми е трудно да подмина гладен човек. На много хора им е трудно да спрат до него.

На мен ми е лесно да не притежавам бижута. На други им е трудно да подминат бижутерски магазин.

На комшията му е лесно да свири на електрическата си китара и да мисли, че е Ричи. На мен ми е трудно да го слушам.

На лицето, назначено отвън за премиер на България, му е лесно да остави хората без стотинка. На хората им е трудно да повярват, че задните части, назначени отвън за премиер на България, могат да бъдат определяни като „лицето“.

На отдавна оформеното ново световно правителство е лесно да намери начин да заключи човечеството, за да не може да се противопостави на идващия социален биг банг. На хората им е трудно да приемат, че участват на живо в хорър-трилъра „Нов световен ред“.

Няма лесно и трудно така, както няма студено и топло, нито ниско и високо, неприятно и прекрасно. За мен този април беше хладен, за белите мечки – топъл. За мен покрива на къщата ми е високо, за семейството свраки от гнездото на върха на ясена отсреща покрива на моята къща е ниско. За мен шепа хлебарки са нещо неприятно (особено, ако си щъкат свободни из рая), за самите себе си хлебарките са си прекрасни.

Няма една истина. Това е лесно да се разбере. Истината зависи от гледната точка. Това е трудно да се приеме.

Гледната точка се възпитава, но се и променя. Това е лесно да се разбере. Истината обаче не се възпитава, тя е вродена. Това е трудно да се приеме.

Лесното зависи най-вече от частичката „ми“. Лесно ми е да разбера, че лесните за мен неща са трудни за теб.

Трудното зависи от частичката „ти“. Трудно ти е да приемеш, че лесните за теб неща са трудни за мен.

Смяната на „ти“ с „ми“ ще смени гледаната точка, ще сложи в ред истината и ще направи трудното лесно.

А къде остана прекрасността на хлебарките?

Истината за прекрасността на хлебарките е лесно да се разбере. Трудно е само да се приеме хлебарската гледна точка. При успех обаче, дори рая изглежда различно.

Лесно е по хлебарски отдолу нагоре ниското да ти се вижда високо, задните части да ти изглеждат лица, а затворничеството да ти се струва защита.

Трудно е само да се научиш да пълзиш.

5 май 2020

За имената, масата и кофите

Малкият човек попива имената, с които го наричат. Малкият човек приема, запомня и отпечатва в себе си имената с които го наричат близките му, околните, познатите. Винаги можеш да познаеш как едно дете е нарично вкъщи. Загледайте се и ще разберете. Слънчице, захарче, миличко, пиленце, любов моя. Или мърльо и всички производни на обидите, които могат да ви дойдат наум. Малкият човек става имената, с които е наричан. Без да иска, без да знае как, те остават в него и пускат корени. В целия си живот след това той или пуска тези думи да избуят в него, или грижливо ги плеви и се пази да не покълват. Слънце или мърльо. Малкият човек не избира. Хората около него са избрали кой ще бъде той като порасне.

Младият човек също не избира. Той също бива наричан с всякакви имена, които се прибавят към тези от детството. Оцветяват ги, побеждават ги, вплитат се в тях или просто застават до тях. Мило, красавице моя, любими и всички други захаросани удоволствия, които минават само в младостта. Или противоположните им определения. Имената, с които младия човек бива наричан, също остават и пускат корени. Те определят до голяма степен щастието на индивида. Човек, който е „любов моя“ за някого, трудно би ритнал куче. Жена, който приема да бъде наричана „мърло“, няма много поводи за усмивки и свива душата си в дебела черупка. Тази черупка строшава нечий зъб някой ден по-късно. Понякога нейния собствен. Имената, с които младия човек свиква определят кой е той.

Много информация и чувство се съдържа в името. Затова повечето неща имат име. Държавите, реките, планините, улиците, клубовете, църквите, летищата, магазините, продуктите. Сградите, например в Англия, имат име. Всяка къща има право да има име. Това внушава уважение към създателите ѝ и показва самоуважението на обитателите. Различно се живее в дом „Вилата на розите“, от дом „Съня на данъчния“. Различно се пие бира в пъб „Хенри IV” и в кръчмата „Куция пес“.

Името носи сила, носи настроение, вибрация, енергия. То определя и попива в притежателя си. И стои различно. Понякога като разтопен карамел, друг път като разтопена пластмаса. Всеки би отседнал в почивен дом „Морска сирена“, но малко биха посетили „Последен пристан“. Дори имената на градовете определят до голяма степен посещаемостта им и щастието на жителите им.

Замисляли ли сте се някога какво бихте искали да се кръсти на ваше име? Бижу, сладкиш, модна линия, цвете, песен, модел автомобил, компютърна програма, бар? Аз лично бих искала на мен да бъде кръстен парк. Това би ме олицетворило най-добре – спокойни хора, почивка, усмивки, зеленина, тишина, въздух, слънце и свобода.

Знам и на кого бих нарекла едно сметище. Ще го олицетворява много точно, защото само това ще остане след него.

Ако гледаме филм, в който един от героите издевателства над другия вербално, ние инстинктивно бихме взели страната на обиждания. Никой няма право да нарича другия с имена, които не би изтърпял да бъдат отправени към него. Никой. Нито родител, нито любим, нито началник, нито ръководител на държава. Името, с което някой ви нарича, върнете веднага обратно към подателя му. По реакцията ще разберете истинското му отношение към вас. И ще разберете вие самите колко струвате – за него, за себе си и за околните.

Аз съм от хората, които не влизат в пререкания. Не се обясняват и не приемат да бъдат обиждани повторно. Напуснах държавата преди много години по ред причини, включително тази, че си позволи да ме определя с имена, които бяха под достойнството ми. И напуснах, за да не допусна децата ми да бъдат наричани с подобни имена някой ден. От тогава остана за мен да чета в нета как се развиват нещата в бившата ми държава.

Днес прочетох как един бъдещ титуляр на сметище нарича хората, родени като българи. Дава им име, което обижда, унизява и остава в душата. Това име чуха и моите деца, макар на хиляди километри от територията на България. Аз не разрешавам на никого да нарича децата ми с подобни имена. Няма уговорки, няма извинения, няма поправителен изпит.

И се чудя – как можеш да се разведеш някого, с когото вече си разведен? Как може да напуснеш място, което вече си напуснал? Как можеш да махнеш от себе си разтопената пластмаса, след като вече те е изгорила?

Защото името носи притежателя си точно толкова, колкото притежателят носи името. Те се взаимоопределят. А някои имена залепват в съзнанието като дъвка в коса. Независимо къде се намираме, днес ние всички носим обидата така, както носим името българи.

Така както масата носи кофите, които носят нея.

Ние имаме право да изхвърлим мръсната вода от кофите, дори това да ни струва обръщането на масата. Нямаме друг избор.

Ако искаме да запазим името си.

9 май 2020

Моите 50%

Знайно е, че във всяка връзка трябва да изминеш само твоите си 50%. Любовна, приятелска, професионална, обществена. Само твоите 50%. Другият трябва да измине неговите 50%, за да се получи връзката.

Ако сте от хората, които винаги дават повече от 50% във всичко, не е чудно, че винаги попадате на хора, които дават много под 50% от тяхна страна. Даващата страна постоянно дава, за да компенсира липсващите %ти. Само така нещата могат да проработят. Спомнете си всяка връзка, която сте носили на гърба си, защото сте давали 100% от себе си. Чудно ли е, че накрая и провала ѝ остана за сметка на вашето разбито сърце, без на другия да му трепне нещо?

Ако сте от хората, които дават много под 50%, бъдете спокойни. Винаги, подчертавам, винаги се намира някой от даващите, който да ви спаси, да ви помогне, да компенсира липсващите проценти. И когато той се изчерпи – винаги ще се появи друг. Вселената не търпи вакуум.

Ако сте давали винаги 100% за Родината, за Идеята, за Вярата, за Борбата, сигурно е, че сега се чувствате като спукана плажна топка. Всичко, на което сте дали 100%, е било такова, което не дава и 1% за вас. Огорчително, но вярно. Трудно за приемане, но вярно.

Времето, в което бях възпитавана, бе времето на лозунги от сорта на „Другари, дайте да дадем!“ И хората даваха – време, усилия, младост, надежда. Живееха с вярата, че правят нещо. Тези, които не искаха да дават, биваха нахоквани, порицавани и записвани в едни списъци, в които човек не иска да попада. Давахме, а после другарите дадоха всичко на когото трябва и помежду си. Дадоха си с 50% повече от техните си 50%. Другарите не признават  закона за 50те %. Другарите наложиха закона на 100те %. Даваш-вземаш, само по 100. Те ни дресираха да даваме по 100%, взеха 100% и накрая по братски ни раздадоха останалите 0%.

После дойдоха на власт едни създания, които не знаеха какво е %. Тези неща не се учеха в училищата, където ходеха те. Логично, отново взеха 100%, но то беше и очаквано. След показни циркаджилъци и еквилибристики помежду си, останаха на власт и до днес. По навик продължават да вземат по 100%. Дори не се прикриват зад лозунги като учителите си, които надминаха и оплюха по всички начини. Неблагодарници, но властта е нечистоплътна любовница, която трябва да бъде задържана с всички средства. Няма как.

Денят има 24 часа. 8 за сън, 8 за работа, 8 за почивка. Няма как да се мине без сън, така че реално ни остават 16 часа на ден за живеене. 8 от тях прекарваме, за да си подсигурим хляба. Това са 50% от живеенето. Останалите 8 часа са си нашите 50% свободно време. Това обаче никога не е така на практика. В тези 8 часа ние правим всичко за всички други – дом, семейство, родители, деца, домашни любимци, роднини, приятели и обществени ангажименти. Малко от тях изминават техните 50% във връзката си с нас и ни се налага да компенсираме, за да я докараме до 100%. Не ни харесва, но се налага. Няма как.

В 8те часа работа неминуемо минаваме много повече от 50%. Ако кажем направо на работодателя, че сме длъжни да дадем само 50% в отношенията си с него, той веднага ще счупи нашия калкулатор и ще наеме друг с правилно смятащ калкулатор. Работодателят не харесва хора, които искат, той обича хората, които дават. Той има да плаща данъци, има да крие данъци и печалби, има да строи и да пътува по почивки и какво ли още не. Той няма капацитет да търпи работник на име 50%. „Вън“ е единствената команда, която ви остава да чуете, ако решите да давате по-малко от 101% в работата си. Няма как.

Напоследък сме заключени в карантина, която подейства различно на всички. Аз прописах нощник, но това е празник на фона на това, което вършат други хора. Пиене, разводи, дебелеене и хипи прически са малка част от резултатите, с които ще финишира голяма част от човечеството. Признавам, че нощникът е малко тъмен, вероятно поради времето му на списване. Но пък не е задължителен за четене. А това си е ситуация с 50% светлина, трябва пък да признаеш ти, нощников мой читателю. Заключването ни, обаче, е съсвем лишено от светлина.

Карантината и всичко след нея са тук, за да ни отнемат нашите 50%. Онези, важните, свободните, волните, които уж ни се полагат по рождение.

Свободата да приемеш нещо или да го отхвърлиш. Никой не може да те принуди да работиш насила. Или да се ожениш насила. Или да бъдеш стерилизиран насила. Това би било незаконно. Тялото си е твое и живота си е твой, поне на книга.

Свободата да избереш дали и къде да пътуваш и къде да пребиваваш. Свободата какво и кога да консумираш както през устата, така и през очите. Свободата да вярваш на човек и организация или да не им вярваш, да следваш техните съвети или да не ги следваш. Свободата да кажеш мнението си за всичко, което прецениш и да не бъдеш преследван и наказан за това.

Свободата да седнеш на пейка в парка, да пиеш бира с приятели, да танцуваш блус с непознат и да си приказваш отблизо със съседа по седалка във влака. Свободата да си без маска и това да е нормално.

Свободата да задържиш свободата на твоите си 50%.

Защото си част от обществото и му дължиш съобразяване с правилата, но само на 50%.

Другите 50% трябва да бъдат изминати от обществото, за да е здравословна връзката.

Няма как.

Едно мнение за “Хлебарки в рая

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s