За Радой

Не познавах лично Радой Ралин, но видях днес, че е годишнина от отпътуването му и ми дойде малка муза да ви разкажа как не го познавах.

Средата на 80-те в София си беше една забавна скука. Имаше десетина места, на които да се ходи, където да срещнеш млади бунтари и още десетина, на които да срещнеш стари такива. Пообикаляла съм и двата вида места, но никога не съм имала афинитет към тягостното ръкостискане с известна физиономия и последващото очакване на това да се сближите още там, на масата. Затова дори да ми се случеше да посядвам на маса с известни хора – скоро, скоро грабвах чантата и се затичвах към на-близката спирка на автобусите. Обикновено Орлов мост.

Поработвах по онова време в Киноцентъра и срещах и из кафенето много познати на широката публика лица, но си имаше неписано правило да ги третираме като обикновени хора, а и бях на работа, та нямаше как да се умилквам на тоя и оня за автографи за приятелки. Или просто си бях оса от млада, де да знам.

Транспортът в София беше тегав, наблъскан и задушен. Шофьорите – повечето момчета от провинцията, за които работата в Градския транспорт беше единствения шанс да се установят в столицата, си отмъщаваха къде несъзнателно, къде нарочно на софиянци, третирайки ги като едър рогат добитък. Подспирваха от време на време неочаквано, за да се наместим из рейса така, както баба ми чукваше в масата няколко пъти солницата, когато сипваше сол, та да се побере повече в нея.

Таксита нямаше много, а и да успееш да хванеш – с моята заплата тогава не можех да си позволя често да се глеза така. За собствени коли нямаше как да мечтаем – новите се даваха по ред на записване с години напред, старите бяха лукс, за който не си струваше на 19 годишна възраст да изкарвам книжка. Затова ми се налагаше да се возя на автобус, дори когато отивах на важни срещи. Лични.

Една такава вечер аз, нагласена като извадена от бонбониера, се закиприх официално в автобус 280 и се завозих към града. Не намерих разбира се място да седна, но пък се пазех припкаво от околните да не ме настъпят или докоснат. Сега като се замисля съм била като танцьорка на ирлански танци, но тогава това не ни беше известно като понятие и света загуби в мое лице една чудесна талантливка. Ах. Но иначе си бях много хубава, а и добре облечена точно тая вечер. Радвайки се на отражението си с прозореца забелязах как на Плиска народа започна здраво да ме изтиква навътре. И по-жалното – да ми мачка дрехите. Някои дори се опитаха да се хванат за дръжката над главата ми с единствената цел да обършат подмишниците на ризите и роклите си в парфюмираното ми тъмно-розово сако с огрооомни поплънки на раменете. Започнах да дишам начесто и ядно, но имаше все по-малко какво да направя. Реших да се боря за въздух и по-лесно място за слизане, когато стигнем Ректората, но всички дружно се опитаха да ми попречат, валяйки ме измежду пресата на ароматизираните от цял ден работа свои тела. Струваше ми се, че ще започна да крещя и понеже нямаше как да приема всичко това – въпреки, че нямаше къде да отида си запробивах неистово път към едната врата. Някои зацъкаха, други дори се обадиха да ме нахокат къде отивам, но аз не спирах да греба през хората, прежалила дрехите си, но не и достойнството си да съм човек в средата на това работно наше стадо.

– Извинете, извинете, да мина, моля… – казвах ясно, макар и не гръмко и хората се отместваха с недоволство, докато не дойдох до вратата. Там пред мен се възправи гърбът на сивкаво сетре, огромна коса и смешна шапка на главата. Сякаш не чуваше и не участваше в забавата на малката ни рейсова компания. Почуках по сивкавото рамо с боцкащ лакиран показалец, нетърпяща съпротива и глухост за моите изходни щения.

– Извинете, другарю… може ли… другарю!

Човекът се обърна – беше Радой Ралин. Червилото се вкамени на изписаните ми устни, пръста ми се поколеба конвулсивно какво да стори, после подшушна на останалите пръсти нещо и всички мигновено се скриха в джоба ми, оставяйки ме да се справям сама с надробеното. Страхливци.

– Кажете? – погледнаха ме безизразно две насмешливи очи, премервайки ме за миг колко струвам. Хората забелязаха кой е и любопитно занадничаха какво ще се случи, пазейки пълно мълчание. Издържах на погледа му, изправих рамене и си отстоях искането.

– Може ли да мина, моля? – прозвуча по-уверено от самата мен гласът ми.

– Къде? – не отстъпи Радой Ралин, продължавайки да ме набюдава внимателно.

Имах чувството, че или ще се засмее с глас или ще се разкрещи истерично. Хората съвсем се стаиха.

– Искам да сляза.

– Тук няма спирка, госпожице.

Госпожица?? В тоя другарски свят? Преглътнах.

– Искам да съм готова първа за слизане, когато дойде спирката…

Радой Ралин нацупи устни все едно ще свирне и поклати глава.

– Господине! – довърших го аз с присвити очи. Господинствах му в този другарски свят. На Радой Ралин можеше да му се размине – той е Радой Ралин. На мен да използвам изрази от царско време – едва ли. Добре, че малко агенти се движеха по рейсовете вечер из работническа София. Междувременно бяхме почти стигнали до Ректората, автобусът правеше маневрите си за обръщане по колелото на линията си и всички се залюляхме в Икаруса като риби в консервна кутия.

Радой Ралин не се отмести, а аз потропвах нервно от крак на крак с изпонастъпените си обувки. Ако имах повече пари за такси, за книжка, за кола, за друг живот, за…

Рейсът спря и милостиво отвори врати с плясък. Хората ги щурмуваха като опълченци, но на нашата специално не се блъскаха много, защото бяха забелязали Поета. А българите уважават и обичат поетите си. Възхищават се на стиховете им и само понякога ги оставят да умрат от глад.

Радой Ралин слезе пръв, аз внимавах в стъпалата и ситнех плътно зад него. Неочаквано той се обърна, подаде ми ръка и аз от шок и недоумение инстинктивно му подадох своята, за да ми помогне да сляза.

– Пожелавам ви да стигнете преди всички нас, закъдето сте се запътила, нахално момиче. – усмихна ми се той, потупа с другата си ръка моята в неговата и докато отворя уста да фомулирам някакъв отговор – се изпари в тълпата.

Не съм нахална… не съм… доплака ми се. Почти се затичах за срещата си, не защото много ми се ходеше вече на нея, а защото исках да избягам от това място. Не съм нахална… не съм…

Мина повече от половин година от тази случка, бях на работа в Киноцентъра както всеки ден и се бях наредила да си взема нещо за обед и кафе. Разбира се по това време на деня всички искаха да направят същото и тъпканицата беше голяма. Дали пък да не рискувам да отида на стол днес? И понеже имах много работа този ден и понеже ме видя една моя близка колежка в началото на опашката и ми махна какво искам, и понеже мога да изтъкна десетки други безсмислени причини – реших да се възползвам от жестикулиращото предложение на колежката и да предредя опашката. За едно кафе и един сандвич. Сега, от позицията на годините все още ме е срам, но тогава даже се зарадвах – в края на краищата повечето хора убиваха време в това кафене, а тези, които работехме трябваше да сме с предимство и без това. Колежката ми купи нещата, които исках и аз се обърнах, за да пресека кафенето по диагонал и да я пресрещна на изхода.

В тълпата, точно зад мен, се оказа стърчащ Радой Ралин. Беше видял знаците ми към колежката и разбрал, че предредих останалите. Аз пък разбрах, че той е разбрал и ми идваше да потъна в земята.

– Все така нахална. Браво! – насмешливо ме погледна той и аз не можах да повярвам, че ме е познал. Срамът ми се удвои, отворих уста да кажа нещо, но всички думи ми избягаха в ъгъла и не искаха да се излагат заедно с мен пред Поета.

– Карай така, върви напред, нахално момиче. Ще стигнеш, където си тръгнала… – обеща ми той, отделяйки тези 10 секунди от живота си изцяло за мен, продължавайки да ме наблюдава внимателно, после изведнъж ме изкючи и зарея поглед из хората наоколо така, сякаш никога не съм била там.

Не си изядох сандвича този ден. Пих само кафе и изпуших няколко цигари в повече.

Сега вече не пуша. И отдавна не работя в Киноцентъра. И не съм нахална…

Не съм стигнала още, Поете.

Но вървя, накъдето съм тръгнала.

Благодаря ти за урока.

И за обещанието.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s