Имах късмета да прекарам известно време на Английската Ривиера – залива Торбей, Южен Девън. За него вече говорих в пътеписа ми за Агата Кристи. Торбей, с прилежащите му морски богаташки градчета, бил магнит за „новите пари“ на Америка от средата на деветнадесети век до към втората световна война. Всеки замогнал се предприемач намирал начин да дойде в Европа – символ на култура и класа, а и източник на по-добри доходи по това време. След обичайните обиколки из континента, новоизлюпените американски милионери обикновено акостирали живота си за постоянно в залива Торбей. Тук било пълно със себеподобни, а и единствено в Англия от цяла Европа говорели американски език, макар и с претенциозен английски акцент. Малко неразбираемо, но поносимо за американците, които въздишали с примирение и плащали с дебели пачки за новите си домове.

Айзък Сингер е пропуснатата от Холивуд велика история (за сега). Роден в пълна бедност, Айзък избягал още като млад тинейджър от проблемите с втория си баща и пътувал из щатите с театрална трупа. Работил и като техник в няколко работилници, извадил няколко патента за полезни машини, конструирани от него самия. Златният миг за Сингер настъпил, когато бил помолен веднъж да ремонтира един от първите опити за шевна машина. Младият ентусиаст не я поправил. Той я преработил, направил я по-лека, по-бърза и с хоризонтален 900 удара бод. Изправил иглата и тя вече не приличала на сърп, а на пирон. Резултатът от нововъведенията бил чудо за пазара – нещо съвсем ново и невиждано до тогава. Собственикът на оригиналната машина осъдил Айзък за кражба на идея и спечелил. Това не попречило на Сингер да основе собствена компания със собствено производство на шевни машини. Насочил вниманието си към американските домакини. Стратегиите му били гениални и евтини за изпълнение, съответно светкавично прекопирани от други бизнеси. Но Сингер бил пръв – понеже не разполагал с много пари за собствено разпространение, той давал машините франчайз. Така всеки магазинер в малък град ставал и представител на Сингер, като подсигурявал и техническата поддръжка на продадените вече машини. Айзък искал да научи всяка домакиня да шие сама в къщи. Постигнал това с ниски цени на машините и разсрочено плащане – нещо нечувано за времето си. До тогава само шивачите се занимавали с приготвянето на дрехи. Работата им била бавна и скъпа. От Сингер започнало масовото домашно шиене на всичко – от дрехи до чаршафи и пердета. Някой си Бътерлок се изхитрил и пуснал в масово производство хартиени кройки за рокли в различни модели и размери. Обединил се със Сингер и направил състояние. Пазарът полудял. Нямали време да произведат дори част от исканите количества шевни машини. Отворили фабрика и в Шотландия, но тя се задъхвала да задоволи пазара дори само за Европа. Сингер се замогнал и отворил много собствени салони за продажба на шевните си машини. Там работели само млади и красиви момичета, които продавали машините на всеки влязъл селски търговец и млади момчета, които се държали с всяка бедна домакиня като с принцеса. Милионите заваляли. Сингер се оженил. Няколко пъти. Едновременно. Има признати осемнадесет деца в Америка. Върнал се към старата си любов – театъра, основал собствена трупа, с която обикалял просто за удоволствие. Има вероятно поне два пъти повече непризнати (или неизвестни) от законните си деца. Купил си имоти, ценности, живеел като истински американски милионер. Случайно в Ню Йорк една от жените му го видяла с една от другите му жени. Подгонила го за многоженство и на Сингер му се наложило да избяга в  Европа. Тук той отново се оженил и му се народили още шест деца. Бил едър, забавен и магнетичен мъж с остър ум и безмилостни търговски подходи. Жените не можели да му устоят. Европейската му съпруга Изабела е модела на Статуята на Свободата. Можете да прочетете подробно за живота на този изключителен мъж в книгата: „Isaac Singer:The First Capitalist“ на Alex Askaroff.

В градчето Пейнгтън, на няколко мили от имението на Агата Кристи, Сингер намерил идеалното място за двореца си – няма как да се определи по друг начин дома му, който освен всичко друго е и умалено копие на Версай. Кръстил го Олдуей Маншън. Посетихме със семейството ми мястото в един прекрасен юлски ден.

Свободно е за влизане, но може да се разглежда само отвън. Основната сграда за съжаление е заключена. Днес общината се чуди какво да прави с имението изобщо, след като го купува от семейство Сингер през 1946г. с намаление и с обещанието мястото да стане център на местната култура с достъп за всички хора. Дълго време тук са се състояли сватбени тържества, симпозиуми и балове от различен характер. Поддържането на имението обаче се оказва прекалено скъпо за общината. След дълги дебати и въпреки протеста на населението, общината продава двореца заедно с прилежащите прекрасни градини, тенис кортове и допълнителни функциониращи сгради през 2012г. на частен предприемач, който да ги превърне в хотел и луксозен старчески дом. Сделката обаче пропада и сега предприемача съди общината за пропуснати ползи. Населението ликува и се разхожда ежедневно с кучетата си из Версайската градина на двореца. Тя е планирана именно от френски ландшафтен архитект и се поддържа чудесно и до днес, повече от сто години след създаването ѝ. В дясно долу са кортовете.

Ето и по-близък план на тази красота.

Нека ви разходя наоколо, за да усетите атмосферата на мястото. Хората от околните офиси и магазини, както и туристите си носят сандвичи и обядват по пейките на слънце. Много от местните играят тенис – има си цял клуб. Всички хора и домашни любимци пазят чистотата на нужното ниво. Голяма арка води към северната задна част на основната сграда.

Това са прилежащи сгради, предназначени за обслужващия персонал. Сега са домове за възрастни хора.

Основната сграда е поизоставена и има нужда от ремонт. Все пак личи, че не са жалени средства при построяването ѝ. Тези стълби водят много лесно и бързо от сградите на помощния персонал към кухните, сервизните и складовите помещения на основната сграда.

Красива паркова алея води към южната страна и ливадата пред нея.

Дори в изоставеното си сегашно състояние имението е впечатляващо. Представям си го в славните му дни. Колко ли хора, забава, музика, храна, глъчка и смехове са запълвали това пространство.

Дори статуите са копирани от френските дворци. Този стил е нетипичен за английските имения.

Сфинксовете са два. Олющени и тъжни. Но все още пазят и чакат отново по-добри дни.

Вероятно е чудесно да се живее на такова място, предразполага към пълно отпускане.

Има каменни первази, които отделят нивата на градините. Гларусът не пожела да е в снимката и замина към плажа.

От тук се вижда морето със залива. Плажът е под сградите.

Олдуей Маншън си има и малка горичка.

Красиви стъпала свързват двете нива на градината.

От чешмичката не тече вода. Останала е за красота и за спомен.

Малки залепени закачки по настилката. Обикновено тази английска закачка се прави от работниците по настилките с монети от един или два пенса и съществува в много английски градчета. Понеже тук е имението на милиардера Сингер обаче, мястото поддържа квалитета си дори в наше време в очите на работниците по настилките и за това залепените монетки са от цели петдесет пенса.

Айзък Сингер е имал и вкуса, и парите, за да направи дома си такъв, какъвто иска. Изпипано е до най-малките детаили.

Освен имението, Сингер е закупил места наоколо и е построил хотели и къщи за някои от децата си. Интересна подробност е, че тези места не присъстват в много официални гайдове на района. Откритият автобус за туристи също ги подминава. Може би всичко е твърде френско за английските общинари, а може би са забравили колко щедър дарител е бил Сингер. Още се носят легенди за Коледните тържества, които е организирал за местните деца. Всичко това е известно на хората, които живеят тук, те знаят истината и негодуват за отношението на властите към цялата Сингер ситуация.

Ето един доста голям хотел в близост до Олдуай Маншън, построен от втория син на Сингер.

Има и специална плака, която обяснява подробностите и датите около построяването на сградата.

Отсреща се намира малък хотел, който също е принадлежал на семейството на Сингер. Сайтът и оградата на хотелчето залагат именно на тази връзка за самореклама, но настоящия собственик не е много дружелюбен към почитателите на Сингер, които нямат намерение да нощуват тук или поне да пият кафе до рецепцията.

Ние снимахме само отвън, защото и да бяхме влезли за кафе нямаше да ни разрешат да снимаме вътре.

Баба ми обичаше машината си. Обичаше я ако не повече, то поне наравно с внуците си. Машината на баба ми е Сингер, от тези, които се задвижват с механичен педал, а отгоре се захлупват с лакиран дървен капак. Там, където беше машината – там беше и баба ми. По машината можеше да се познае дали баба живее при леля ми и е само на гости за малко у нас или обратното. Обичах машинния аромат на тази траканица и разпръснатите наоколо платове, парчета, конци, безопасни игли и какви ли още не джунджурии. Винаги внимавахме за мястото на малката маслена помпичка, с която баба нежно омасляваше частите на Сингера. На машината баба ми уши първата розова пипитена рокля без гръб с леко горно (да не ми е студено вечер), на нея ми уши и полата клош, която ми искаха по трудово, когато аз трябваше да уча по биология. Машината не се отваряше всеки ден, а само, когато наистина има нужда. Машината беше живота на баба ми. Шиеше и поправяше почти до последно. Остави я на сестра ми, която е кръстена на нея. Сестра ми не може да шие, а ако се научи сигурно ще си купи нова машина. Откакто баба си замина машината Сингер не е отваряна. Не трака, не мирише на машинно масло, няма разпилени конци по пода. Така и знаем, че баба я няма…

Една от целите на посещението ми в залива Торбей беше да занеса един специален букет. Купихме го и се отправихме към гробищата на Торки, където е семейната гробница на Сингер. Гробището е старо и някои го ползват като районния си парк. В търсене на Сингер подминахме младо семейство, което седеше на слънце на земята с малката си дъщеря без видима причина да правят това именно тук. Сигурно им е омръзнал плажа. Обиколихме почти навсякъде и на края намерихме мястото до църквичката. Трябваше да се досетя, че Сингер не би приел нищо по-малко от най-доброто и си е подсигурил място възможно най-близо именно до църквата.

Айзък е оставил на всичките си 24 законни деца по толкова пари на човек, че са им стигнали за пет поколения напред, преди да свърши основната сума. Тук не слагаме в сметките парите, които те сами са изкарали от развиването на бизнеса. Сингер е починал като милиардер на 63г. възраст.

Сложена е дори тежка ограда – само на тази гробница. Не е вярно, че хората са равни поне в смъртта. Дори в това не са.

Семейната гробница е почти неприлично голяма и скъпа, в сравнение с останалите наоколо, но пък скромна, в сравнение с финансовите възможности на Айзък и ненаситния му апетит за живот и преуспяване. Получил е и е раздал безобразни количества любов и пари през живота си. Построил е семейна и бизнес империя, която само с името си говори всичко и днес. Имал е всичко, което наистина е искал. Децата му са го оприличавали на дядо Коледа – и като външен вид, а и като поведение. Айзък Сингер е дал работни места на милиони хора по света, продължава да дава и днес. Дал е независимост и смисъл на живота на милиони жени (а вероятно и мъже), за които машината Сингер е била и е еквивалент на финансова независимост и източник на творческо удовлетворение.

Застанах пред гробницата с букета в ръка и искрено благодарих с малко слово на Айзък Сингер за всичко, което е направил.

От името на всички български жени.

И специално от името на баба ми. Без тя някога да ме е молила за това.