Била съм няколко пъти в Париж, но все не стигах да напиша за него поради личен дисбаланс с туристическото му лице и силна вътрешна съпротива с не-туристическото му лице. Тази есен обаче два мои изпълнени парижки каприза сложиха в букви чувствата ми към този специален град.

Туристически Париж е нещо, което нито може да се понесе, нито да се избегне. Ще ви спестя сравнението, което ми идва на ум.

Айфеловата кула – ако вземат по цент за всяка снимка, направена там, до сега да са обиколили земното кълбо с пояс от айфелови кули. За парижани тя е куп желязо. Много забавен е опитът на Виктор Лустинг – продал я е на два пъти, без да пипне дори един болт от нея. Гигантска метална скулптора-апотеоз на налитащите индустриални времена, ферментирали рязко в научно-техническата революция, в която имаме орисията да прекараме живота си. За някои мъже без въображение това са идеалните координати за падане на едно коляно с пръстен в ръка, а за жените без собствен поглед към живота това е именно и сбъднатата мечта. Прекрасно е, че първите и вторите винаги намират път един към друг и  успяват да създадат положителни вибрации под овациите на присъстващите непознати. За мен Айфеловата кула е още едно от местата, на които дори да ми платят не бих се качила с асансьора до горе. Впечатлителна е, особено нощем, когато на всеки кръгъл час има светлинно шоу за петнадесет минути. Напоследък го правят само от залез слънце до 2 а.м., за да пестят електроенергия. Красиво е, наистина. И задръстено с азиатци със снимащи устройства.

Лувърът –  безразборие от предмети на изкуството, наредени по преценка на комитет претенциозни парвенюта, чиято мисия в живота е да променят мнението си възможно най-често и най-неадекватно – дейност, която наричат „работа“. Музеят е лабиринт от двуетажни асансьорчета-загадки, изникващи от нищото и водещи пак натам, изобилна човешка река, която неориентирано се вие на приливи и отливи в преследване най-вече на Джокондата; уредници, за които всичко е „зад ъгъла“ и които можеш да срещнеш отново за доуточнение на инструкциите само в следващия живот;  ескалатори и стълби очевидно купувани за по-евтино толкова на едро, че се е наложила повсеместната им употреба навсякъде с изключение на таваните; дразнещи и нехигиенични авто-гайдове (били на твърде много глави, за да се класират за докосване до моята), които карат ползващия ги да се движи като зомбиран, да игнорира компанията си и да си тръгне накрая с каша от инфо и впечатления, и надути крака. И хора, безобразно много хора, за които Лувъра= Париж= престиж= култура, но които и срещу възнаграждение не биха могли да ви кажат името на художник от последната изложба в малката галерия на малкия си град. Ценностите на цивилизацията ни са станали безсрамно кухи. А на места като Лувъра и нетърпимо шумни. Освен огромната маса хора снимащи всичко от всякакви ъгли, под колоните отвън бяха застанали група млади французи от африкански произход, които танцуваха под звуците на някакъв влудяващ френски рап. Беше сериозно занимание, очевидно се готвеха за някакъв конкурс, защото се връщаха безброй пъти на някои елементи и повтаряха музиката на едни и същи места докато и аз не я запях. Вероятно нямаха пари за наемане на студио, а след революцията всичко е на всички и те си репетираха тук.  Какво ли биха си помислили величествата с напудрените перуки, ако можеха да мернат тая картинка отнякъде сега…

За да не ви депресирам съвсем тук ще си играя сама адвокат на дявола и ще дам доказателства, че последните две твърдения не са задължително истина (но може и да са): първо, ценностите на цивилизацията в Лувъра са си ги понапълнили преди десетина години с арабски петролни парички, сега вече успешно изкристализирали в Ислямско крило на стойност 125 милиона евро; и второ, шума ми беше спестен поне от седналия наблизко отвън до мен китайски младеж, когото отначало не гледах от неудобство поради неадекватните му движения. Макар и нередовен, той не изглеждаше агресивен и реших все пак да му хвърля едно око – оказа се, че всъшност преживява музика, пусната дискретно в ухото му със слушалка от някаква джаджа в джоба. При още по-внимателно наблюдение на външния му вид установих, че е певец, който тихо снима клипа си пред пирамидата на Лувъра – оператора му се опитваше да го хване в най-добрия ракурс така, че азиатските му фенки да се сънуват до него на това място и да харчат като обезумели трудно изкараните си юани за мърчандайзинга му. Заснемането на клипа стана почти тайничко, без специални разрешения (т.е. спести си заплащането им) и без никакъв шум. Хитро и доходно, браво, китайско момче с рус перчем, пожелавам ти успех в живота.

Има и много красота, която си заслужава да се види въпреки всичко. Думата „Лувър“ означава прозорче без стъкло с жалузни дървени кепенци – те пропускат въздух и светлина, но пазят от дъжд, шум и прах. Неочаквано метафорично точно наименование на този дворец, който е бил любим на приливи и отливи на величествата, преди да си построят Версай. Ето как изглежда отвътре всеизвестната стъклена пирамида. Постоянната километрична опашка пред Лувъра влиза на мраморната платформа и се източва по тъмно-сивите каменни стълби и ескалатори надолу ето така:

Ето я Мариана, Френската Революция в картината Свободата води народа, на Йожен Дьолакроа. Картината е наистина голяма, 2.60м. на 3.25м. Така, както е изложена, главата на висок изправен човек стига най-много до ходилата на Мариана. Тя е с голи гърди, защото така (метафорично) храни хората. Името и вида на Мариана олицетворяват народната жена и еволюцията на външността ѝ през годините отразяват промените в обществото. Тя е обект на всевъзможни интерпретации, също като Барби (както казва един френски критик) – промяната на облеклото ѝ е национален спорт, появи се черна Мариана, която да скрепи симбиозата на етносите; имаше енергични коментари за Мариана без хиджаб и колко френско е това; има и нестихващи дебати за големината на бюста ѝ при всяка нова творба „Мариана“.

Картините са прекрасни, но признавам, че съм почитателка предимно на скулптората. За това и не преследвам Джокондата. А и обикновено бързам в посока обратна на тази на тълпата. Децата ми обаче не пропуснаха да отидат да видят Мона Лиза. Първо се чака ред.

После се застава от едната страна.

И накрая се вижда отблизо.

Богинята на победата Нике от Самотраки е сложена нарочно по този тържествен начин на върха на стълбите, които даже си имат име – The Daru стълби, били са направени за музея на Наполеон през XIXв. Нике е прекръстена на Виктория в Римската митологична традиция, като името добива такава популярност, че дори днес всеки от нас познава поне една Виктория или Виктор, независимо в коя държава живее. Иначе Нике има интересна биография – седяла постоянно до много суеверния Зевс по време на войната му срещу титаните, очевидно пазейки му страх за изхода ѝ. След победата движела най-вече с Атина (предполагам, защото именно мъдрите са истинските победители във всяка ситуация?), а не била много гъста с брат си Зелус (завист, ревност) поради характера му, нито със сестра си Биа (сила) и брат си Кратос (могъщество), които работели в екип и изпълнявали поръчките на шефовете. Един път се разкарвали чак до Кавказ, за да заковат Прометей на планината там след оная му издънка с огъня. Той пък Прометей и той… Имам пред вид – решил си с тоя огън – дал си ни го, браво и мерси много от името на човечеството, много напреднахме благодарение на него (първо, научихме се да правим по-сложни оръжия, за да се избиваме взаимно по-ефективно; и второ прекарваме времето си в готвене и ядене – безлични занимания издигнати до ранг на изкуство; саможертвата ти изцяло си заслужаваше, Прометей…), обаче как допусна да те хванат?… Както и да е, да се върнем на статуята – копия на Нике красят хиляди известни и неизвестни места по света, може да си купите такова дори от амазон за около £50 и да му се наслаждавате лично. Гърция си иска обратно самата оригинална статуя, открадната от английски дипломат преди около 200 години, но Франция и Англия отказват, аргументирайки се, че Нике отдавна не е гръцка, а е световно културно наследство и ще си стои където си е, в Лувъра. През 2013г. даже правят специална почти едногодишна реконструкция, за да подсилят  впечатлението, че статуята е изправена на носа на кораб, каквото е било и първоначалното ѝ предназначение. Това е любимата статуя и на Франк Лойд Райт, който намира начин да я вплете в повечето си работи. Самата зала, в която е поставена Нике, е строена много отдавна, но странно много наподобява именно работите на този велик архитект:

Други удивителни красоти като например този отворен тунел:

Това се вижда през огромни витринни прозорци в дясно и в ляво между колоните на отворения тунел. Разбира се, може да се влезе и вътре, но се стига на това място след много голямо заобикаляне. Всичко в Лувъра е направено като един огромен лабиринт с безброй разклонения, в който разглеждането започва от мазето и се върви нагоре, ако издържиш.

Много изящна изработка и чудесно решение с естественото осветление:

Това беше (с няколко непоказани тук добавки) дозата Лувър, която успях да поема този път. Пътят между произведенията на изкуството, които искам да видя е дълъг, пренаселен и изморителен. Ще оставя останалото за други пъти. Не можах да се добера до Венера Милоска, но считам посещението си за напредък на фона на предишното, което се случи в един хладен вторник на една друга есен преди няколко години. Именно вторник, който се оказа почивния ден на Лувъра – нямаше как да предположа това и съответно бях пропуснала да проверя точното работно време. Тази есен поне успях да вляза вътре и да пообиколя – истински успех, потупах се сама по гърба! И най-мъдрият си е малко прост, би ме успокоил Били Шекспир и докато бих спорила с това дали първата част на успокоението ме докача дори по краищата, то втората част си е в десятката за случая, мхм…

Парижката Света Богородица – именно тук, на остров Сите започнало изграждането на Париж като населено място изобщо, а самата катедрала е заместила римско светилище. Тук е коронясан Наполеон, тук се е венчал с Жозефина, тук французите са оплаквали любимеца си Де Гол. Аз лично обърнах внимание този път на статуите над средната от трите входни врати, която се различава от останалите по стил – правена е от различен скулптор.

Композицията изобразява Страшния съд, с всяка душа, която Арахангел Гавриил и един дявол премерват според делата и отделят наляво или надясно по опашката към рая или към ада. От горе седи Иисус като цар.

Най-отгоре е каменна розетка с диаметър 10м, на която е изобразена Дева Мария- патрон на катедралата. Интересни са и 28-те статуи на Израелските царе по средата. Това обаче са статуи-дубликати, защото оригиналите са обезглавени по време на Революцията и сега седят кротко в един известен музей наблизо. Разбира се, такива подробности не са интересни на хората от огромната опашка, защото статуите-дубликати стават за снимки и селфита, а това в наше време е почти единственото необходимо и достатъчно условие за посещение на което и да е място.

Фаворити за снимки от вътрешността на катедралата са огромните витражи. Както и останалата част на катедралата, те са изработени в класически готически стил и безсъмнено постигат целта си – карат те да се чустваш малък, притеснен и незначителен.

Цялата катедрала е отворена за кръгово движение – от входовете, през столовете за 3 000 души в централната част, през коридорите зад олтара до входа за органа и обратно до изходите (съседните на входовете врати).  Мен лично най-много ме впечатлиха дървените статуи, които опасват задната част на олтара и разказват на неграмотните християни от средновековието за какво се отнася Библията. Позасмях се, защото знаем, че Богородица е родила без родилни болки, но никога не съм си представяла, че може да е толкова отегчена преди раждането на Младенеца (ляво, лежаща). Липсва ѝ само пилата за нокти.

 

Има прекрасни макети и плакати, които разказват историята на построяване на катедралата.

 

Най-приемливото място беше интимен параклис в ляво от олтара.

Нищо духовно не изпитах в тази катедрала – беше ми студено и неуютно през цялото време, а пробата на звука, която течеше в момента като че ли целенасочено гонеше хората с нетърпимо високия си тънко пищящ тон. Тръгнах си по-ентусиазирано, отколкото дойдох.

Поемам Париж на малки порции, като торта, при всяко идване. Гледам да не преям, пазя си да имам за по-дълго време. Исках обаче отдавна да направя две неща, които аз считам за задължителни, ако се пребивава в Париж.

Едното е да се разходиш из Париж денем. Пеша. Заповядайте на разходката с мен.

Букинистите до Сена. Търгуват тук от средновековието, от 1500г., били са преследвани за предлагане на протестантска литература в католическа Франция. За да станеш един от тях се чака средно 8г. след подаване на молба в общината. Истински бум букинистите изживели след Революцията, когато много от библиотеките на благородниците били буквално разграбени и разпродадени около Сена. Букинистите са носели зелените кутии на гръб и всяка сутрин ги закачали с тънки кожени каишки за парапетите на мостовете. Това било неудобно и те започнали да подпират кутиите по камъните, което не се понравило на общината – воювали миролюбиво няколко века по този въпрос. Днес всяка метална кутия с книги, магнити и постери е закрепена точно за един камък (€100 наем на година всеки) на парапетите около Сена – право, за което букинистите са се преборили окончателно в края на 19в. При започване в бизнеса всеки букинист получава четири кутии със специален размер и дизайн, като поддръжката им е отговорност на букиниста – например заплащане на специалната зелена боя, с която преди са боядисвали трамвайните мотриси на Париж, а днес се ползва ексклузивно за кутиите на букинистите около Сена. Всички стоки си стоят в кутията всяка нощ, букиниста е задължен да работи поне четири дни в седмицата, с работно време по лична преценка. Ако не е сериозен може да загуби разрешителното и друг да заеме мястото му. Цените на стоките тук са по-ниски от сувенирните магазини. Никак не съм по сувенирите, но това е Париж, не мога да мина от тук безразлична. Купих си кутия за очила с принтирана отгоре Парижка стилизирана панорама. Още се колебая шикарна ли е или класически Парижки кич. Това колебание само по себе си дава и очевидния отговор.

Да продължим с разходката из добрите квартали на центъра. Зелено правоъгълниче на две преки от Айфеловата кула. Сигурна съм, че подстригват тревата с нокторезачка.

Един прекрасен, широк площад с малка градинка в центъра и жилищни сгради из улиците наоколо.

В подобна сграда има апартамент Серена Уилиамс. Много удобно и елегантно – непостижима за други места комбинация.

Магазин за очила- един от многото кокетни магазини из тези квартали.

На живо е още по-красиво и спокойно. Много чисто и скъпарско, личи си на всяка крачка.

Неделен следобед. Правилното място в правилното време да се поседне за малка почивка.

Пекарна, която работи и в неделя. Бих живяла над такава, за да вдишам постоянно аромата на прясно изпечен хляб, ванилия, канела и карамел, която се носи от всяка Парижка пекарна. Единственият проблем е, че след време ще трябва да ми носят храната горе, защото няма да мога да излизам повече навън дори ребром през вратата. В тази неделя, като за един път си купих цяла плоска франзела и… я изядох по пътя.

Зад ъгъла стоеше свирепо куче-пазач и наблюдаваше цялото кръстовище за нередности. Изглеждаше безмилостно в решителността си, но и прозореца зад гърба му беше оставен леко открехнат – не казвам за отстъпление, а за всеки случай…

Второто нещо, което трябва да направиш, когато си тук, е да се разходиш из Париж нощем. С превозно средство, което да кара някой друг. Успяхме да го направим при това отиване и съм наистина много доволна.

Разходката си заслужаваше. Шофьорът се оказа разговорчив и ни разказваше интересни неща, докато обиколихме най-важните места. Не направихме много снимки, защото това си беше един специален час за нас и не спирахме често. Видяхме толкова много и в толкова различна светлина – градът се променя изцяло нощем. Прекрасен е. City of light е правилното му име.

В добавка на заглавната снимка качвам още една на Айфеловата кула, от друг момент на светлинното шоу. Наистина си заслужава да се види.

Застанахме на парапетите в подножието на базиликата Сакре Кьор (Святото Сърце Иисусово) на върха на Монмартър. Тук е обезглавен  парижкия епископ Сен Дьони, който сега е светец и закрилник на Франция. За това и хълма носи името си, което в превод означава Планината на мъчениците. Нагоре по стълбите се виждаше осветената базилика.

А надолу от парапетите Париж беше на длан.

Точно под парапетите бяха насядали многоройни групи шумни младежи, повечето с африкански и азиатски произход. Миришеше ужасно на разлята стара бира, цигари от всякакво естество и много хора. Всички бяха насядали по земята надолу по баира, измежду многобройни мръсни храстчета. Опитах се да игнорирам, не успях особено. Шофьорът застана до нас и дискретно ни предупреди да пазим чантите и джобовете си.

На слизане от хълма с колата той ни показа и известното гробище Монмартър (едно от петте най-известни в Париж). Тук са погребани създателя на саксофона Адолф Сакс и художника Едгар Дега. Тук е бил и Емил Зола, преди да го преместят в Националния Музей Пантеон. По пътя надолу имаше и лозе, от чието грозде правят специално Парижко вино – факт, който не знаех и наистина ме изненада.

Шофьорът ни закара до квартирата и на раздяла ми каза:

– Париж не е това, което си мислите. Париж е мръсен, стар и корумпиран. Имахме кмет-гей от арабски произход няколко години. Животът тук е циничен. Аз имам къща в покрайнините и всичко, което искам, когато ми свърши работното време е да се махна възможно най-бързо от това място. Само парите от работата ми могат да ме накарат да се довлека до тук всеки ден. Вашият Париж не е истинския Париж.

– Знам, – отговорих аз – но не ми отнемайте моя, моля…

Разделихме се с усмивка, след добрия час прекаран заедно и щедрия бакшиш.

Следващата сутрин беше отново слънчева. Цялото ни пребиваване беше благословено с приказно меко, слънчево и сухо време.

 

Няма един Париж. Всеки има негов личен, собствен Париж. Тръгваме си с верния Форд към къщи, на някакви 500 км. от тук на север от Лондон. Опитвам да видя реалността, както ме посъветва шофьора на таксито предната вечер. Мисля.

По телевизията сутринта вървя безсмислено филмче за африканската савана. Сякаш разказ за живота на лъвовете има каквато и да е друга роля за социума ни, освен зомбиране на населението. Важно е избягване на дискусия на живо, че на ъгъла на банкова сграда седи под общо одеало семейство румънски цигани с двете си малки деца, просейки почти легално – не видях никой полицай да ги вдигне от там за петте дни, в които пребивавах в апартамент на 700м. от Лувъра. Или да извика социалните да им отнемат децата? Има нещо дълбоко сбъркано в цялата система – циганите просят очевидно не от нужда, а за да добавят по-скъп телевизор в малкия си замък в някое карпатско село; те вменяват неприязън, а не симпатия или чуство за вина в минувачите. С вида си предизвикват само омерзение – хора с шубички като техните няма как да нямат пари за хляб. Не видях някой да им дава пари, не видях и да ги гонят. Те са жива статуя на посмешището, в което се е обърнало добре замисления всеизвестен съюз.

До тях минава лимузина, в която седи съпругата на руски олигарх и пазарува бижута за поне 50-100 000 евро, харчи ги за около час. Такива дами вече не ходят по магазините – магазините отиват при тях. Разхождат ги със скъпи коли и бутилка Ace of Spades, пускат им класическа музика и мека светлина в лимузината и им дават спокойствието и вниманието, които неприлично високата банкова сметка гарантира в нашето общество. Няколкостотин мужика и съпругите им ядат картофи с евтина майонеза за вечеря и произвеждат лекарства в близката фабрика някъде до Новосибирск, за да може богатата дама да си позволи този тур. Продавачът на бижута се усмихва мазно срещу нея и хвали поредните диаманти залепнали на тлъстия ѝ врат, с единствената мисъл каква комисионна ще вземе и дали ще му останат бели дробове след прекарания с неизтриваемия парфюм на рускинята час друсане по втръсналите му до припадък парижки улици. Шофьорът на лимузината се надява да остане от бутилката шампанско и за него, защото обикновено никой не пада толкова ниско, че да си я поиска на излизане. Доволен от перспективата, шофьорът се опитва да не смаже просещите цигани, един от които притичва до тоалетна в близкото кафе, от където им е омръзнало да го гонят. Шофьорът има работа цял ден – след рускинята лимузината е резервирана за дъщерята на арабски шейх, дошла специално за случая за ден с личния си самолет. Трябва да я чакат с лимузината на летището, защото тя няма книжка – в нейната държава на жените не разрешават да шофират и колите ѝ вървят всяка с по един шофьор, който обаче не знае добре улиците на Париж. Мъжете от семейството ѝ си докарват и колите с личните самолети, свалят ги и направо ги карат, а тя горката е лишена от такова елементарно човешко право. Срамота, такава дискриминация…

Безброй азиатци вървят почти под строй като армия, въоръжена с телефони, фотоапарати и камери към туристическите забележителности. Голяма част от тях се оглеждат и за жилища. Някои предпочитат Лондон, там имат цели квартали, които са почистили от бедняци специално за тях. Това тук обаче е Париж, заради който е измислена думата „очарование“ в речниците на всички езици… Когато не могат да си изберат измежду двата града – азиатците просто си купуват жилища и на двете места. Рядко се пазарят, защото като всички „нови пари“ не искат някой да допусне, че ги нямат.

Този Париж трябва да дават по телевизията, да го дават като Биг Брадър – с микроскопични скрити камери навсякъде из лимузините, хотелските стаи и претъпканите емигрански апартаменти, банките и супер-луксозните бутикови магазини, улиците с просяци, заробените готвачи из китайските буфета, кабинетите за пластична хирургия… Такава телевизия би трябвало да дават и от всички големи и по-малки градове на света, такава телевизия би била катализатор за промяна в света. Защото няма една единствена обективна реалност – реалността също е субективна така, както е субективен личния за всеки от нас Париж. Хората обаче имат право да бъдат наистина информирани за реално случващото се в живота, имат право да формират свой възглед за това. За това и ни пускат да гледаме за лъвовета в Африка – тази далечна реалност, с която ни хранят, ни прави удобната, беззъба заспала маса, която сме. Имаме и десерт – смехотворните формати „reality show“, които иронично нямат никаква връзка с реалността.

Заставам с колата на светофара до моста, в тунела под който е загинала принцеса Даяна. Има хора, които се снимат широко засмени до табелата, отбелязваща с какво е известно мястото. Опитвам се да не ги гледам, за да запазя достойнството им… или може би своето собствено. Не искам да знам какъв е техния Париж.

Минавам до Сена и гледам да се напия с гледката така, че да ми стигне до следващия път, когато дойда в моя си Париж…  Имам да мина на излизане през кварталите, които изцяло приличат на пазар някъде на изток от Босфора. Дори не съм сигурна, че хората в тези квартали имат техен Париж. Ще гледам да мина със затворени очи.

Карам бавно под топлото есенно слънце, щастлива съм и се наслаждавам на момента, на онова неуловимо усещане, което няма как да определиш, обобщиш или обясниш. То е като аромат, който няма как да видиш или да хванеш в ръка, но знаеш, че съществува, защото го чустваш в себе си при всяко вдишване. Усмихвам се на моя Париж, изживявам го.

Този мой Париж, квинтесенцията на Je ne sais quoi.